Катеричката се събуди. Миришеше на есен. На мокро. На дъжд. На паднали листа. Усещаше хладния влажен въздух, който нахлуваше през отвора на хралупата… падналите капки дъжд, замръзнали във въздуха. Режещ, събуждащ и каращ те да се обърнеш на другата страна и да заспиш отново.

Нямаше нужда да става, имаше си събрани запаси в къщичката. Имаше топлата завивка от меки и пазещи дъха на лятната гора треви и листа… меко нашепващи в мрака:

„Спи… Заспи… Не ставай!“ – шепот, сливащ се с тихото барабанене на дъжда отвън.

Нямаше нужда да излиза. Имаше си уютен дом, запаси, топлина… Можеше да остане, колкото си иска. И сякаш тази мисъл я накара да се изправи рязко. Точно затова тя усети силно желание да стане и да излезе навън. В студа, мрака и дъжда. В сивотата, в сълзите на есента. Имаше някакъв магическо привличане в студа и сивотата, и мокротата…

Усети един нов мирис – на ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Усмихна се, усети прилив на сили, огромно желание да се впусне в деня… просто да преживява, всичко каквото е навън. Защото знаеше, че си има топлина и уют, където да се върне по всяко време.

И с устремен скок излезе навън от хралупата – да събере най-важното, което нямаше в дома си –

ЕДНО НОВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ.