ПРИКАЗКА ЗА ДИВАТА ЯБЪЛКА
Кристина Палазова-Димитрова
В едно планинско градче живееше малко момиченце. Наглед не се отличаваше от приятелките си, играеше с тях до късни доби по тихите улички. Учеше се добре, помагаше в къщната работа, ала таеше в душата си тъга от дълго време.
- Малко преди да стане девойка, баща му, който работел далеч от дома им, й подари едно златно огледалце. Денят беше топъл, пчелите събираха усърдно прашец, а слънцето напичаше като пред дъжд. Тогава Марта, така се казваше момиченцето, започна да се оглежда. Досега не се беше разглеждала така внимателно. Това, което видя, не й хареса. Приятелките й бяха нежни като цветни листенца, а тя беше недодялана.
Ах, как искаше тя да е като тях! Гледаше ръцете си – едни такива кокалести. Раздвижи стъпалата си и тях не одобри – струваха й се груби. Очите й бяха далеч едно от друго и някак воднисти като две безцветни езера.
Марта не сподели с никого тревогите си, само веднъж рече на майка си:
– Ех, как ми се иска да съм по-хубава!
– Не гневи природата! -отвърна й майката натъжена.
Момиченцето не разбра какво искаше да й каже майката и продължи да недоволства от външния си вид. Постепенно започна да не харесва гласа си. Искаше й се да е топъл и нежен, а не плътен и стържещ.
Дните минаваха, а Марта таеше тази болка в себе си. Беше като цвете, огрявано съвсем за кратко от слънцето. Най-подир и душата й пострада. Когато продавачът на зарзават й благодари, че му помогна да подреди стоката си, на Марта й се струваше, че нищо не бе сторила, както се следва. Когато я хвалеха в училище, тя изпитваше силно неудобство – притискаше се до стената, все едно искаше да се разтвори и да я скрие.
Един ден девойката беше в гората със свои приятелки. Ще да е било в края на лятото, когато тревите бяха прегорели от слънцето, боровинките тъкмо бяха най-сладки, а планинските поточета най-бистри. Приятелките й огласяха планинската просека, а Марта най-отзад крачеше почти насила. Вече съжаляваше, че бе излязла само да им разваля разходката. Вървеше бавно, впила поглед в неугледните си нозе, според нея.
И изведнъж момичетата нададоха глас:
– Вижте, вижте, пиленце! Какво ли му има, не помръдва. Забелязваше се, че тъмнокрилата птица бе пострадала. Гледаше ги безпомощно като дете, търсещо закрила и упование от майка си. Сърцето на Марта зачука бясно в гърдите й. Искаше й се да го поеме в ръце, да го помилва, но нали се смяташе за непохватна, само стоеше и го съзерцаваше. Едно от момичетата го взе и всички отново тръгнаха да се прибират. Решиха да го лекуват. В това време пиленцето, уплашено от шумната компания, събра всички останали му силици и полетя, веднага щом девойчето отвори шепата си. Полетът му не продължи дълго. Вляво от пътя имаше нещо като дупка, върху която някой бе струпал борови клони. Те бяха толкова много, че почти бяха запълнили дупката. За зла беда пиленцето се приземи върху тях с последни усилия. Момичетата се втурнаха към него, а то подскочи и падна нейде в клоните. Чуваше се как писука, но вече не се виждаше къде е. Някои от момичетата опитаха да го спасят, но краката им потъваха в клоните или се изподираха на боровите иглички, които се впиваха в тях. Натъжиха се, но решиха, че е по-разумно да го оставят.
– Ще се измъкне, не се тревожете! -успокои съвестта си едно от тях. Как точно щеше да се случи това, те не знаеха.
Скоро съвсем забравиха за птичето и отново огласяха гората с веселите си закачки. Никой не забеляза, че Марта не бе с тях. Тя се върна при птичето. Чу го как писука отдалеч и сърцето й потръпна.
– Няма да те оставя, приятелче! – заговори му ласкаво тя.
Не знаеше къде е, само го чуваше. Стъпи внимателно върху клоните, но на няколко пъти краката й пропадаха надолу.
„Освен това каквато съм непохватна, ще взема да затисна бедната душичка“, казваше си тя.
И така, започна внимателно да изважда клоните един по един. Това бе непосилна задача, но Природата я бе дарила с издържливост. В началото мислите й се биеха една през друга, но сетне сякаш останаха само тя, клоните и малкото пиленце. Вадички пот като малки ручейчета се спускаха по тялото й, но нямаше време за губене, скоро щеше да мръкне.
И изведнъж, малко преди отчаянието да се влее в нея, го видя – стоеше изплашено върху един клон с много борови иглички. Внимателно издърпа клона, много внимателно, за да не го изплаши. Пое го нежно в ръце и за един дълъг миг останаха така. Сетне отиде до поточето отсреща и започна да му дава капчици вода в човката. Като се посъвзе от умората, Марта пое към дома си. Щеше да лекува птичето, а сетне да го пусне на свобода.
Дните минаваха в грижа по новия й приятел. Толкова бе крехък и имаше нужда от нея, а тя го обикваше все повече. Дори вечер, преди да заспи, му споделяше как не се харесва, колко е несръчна и как трудно намира мястото си сред другите. Разбира се, това бе просто една птичка и тя нямаше как да я разбере, но някак по-леко й ставаше.
Нейният приятел укрепна и бързо оздравя. Един ден Марта го взе в шепите си и го отведе в гората. Преди да го пусне, му даде водичка и го целуна по главичката. Една топла сълза се отрони и капна върху перушината му. Марта вдигна високо ръцете си към слънцето и с премрежен поглед подкани своя приятел да полети. Скоро птичето кацна на един клон, после на друг, а Марта се захлупи върху тревата и зарида.Тялото й се тресеше от мъка, сякаш някой бе изтръгнал душата й. Но тя знаеше, знаеше, че птичето бе родено свободно и такова трябваше да си остане.
Бяха минали три дълги дни. Марта стоеше на прозореца и гледаше безцелно пред себе си. И изведнъж, отнякъде чу пърхане на крила, сякаш невидим ангел се бе спуснал при нея. Огледа се, не видя нищо. Сетне пак чу пърхане, а не след дълго видя нейното пиленце да каца на перваза на прозореца. В човката си държеше някакъв плод, остави го внимателно и полетя нанякъде. Марта изтича, сякаш искаше да го спре.
– Значи не си ме забравило, мое малко приятелче! – извика тя. Хвана плода в ръката си и го притисна до гърдите си.
Оказа се най-обикновена киселица, дива ябълка. От онези твърдите, проядени от червейче. Понеже не знаеше какво да я прави, а й бе скъпа, я сложи под възглавницата си. Скоро стаята й се напълни с киселици – всеки ден малката птичка й оставяше дива ябълка на перваза.
– Защо го правиш? – питаше Марта, а птичката просто я поглеждаше с тъмните си очи и отлиташе.
Една нощ Марта сънува, че разговаря с птичката:
„Направи си отвара от киселици и пий от нея, пий!“
„Хм,отвара от киселици, ама че невероятно нещо“, мислеше си момичето.
Реши обаче да се вслуша в съня. Всеки ден си приготвяше от странната отвара. Понякога я вареше, а когато бе слънчево, заливаше твърдите кубчета плод с вода, поставяше ги в буркан и ги слагаше на слънце. Не се би минал и месец, откакто Марта пиеше отварата, когато тя усети една особена радост, сякаш малки ангелчета се бяха настанили в нея и всеки ден поправяха нещо в душата й. Вече не се смяташе за невзрачна и непохватна. Очите й добиха нежността на планински мъх, думите й събуждаха и стопляха. Косата й, преди срамежливо скрита на кок, сега падаше игриво върху раменете й, а смехът й… смехът й се чуваше през девет баира, в десети. Когато заговореше, сякаш хиляди камбанки разпръскваха благодат и радост.
И днес, ако ходите в това малко градче досами планината, ще видите прелестното момиче и птичето, което носи в човката си дива ябълка. Само за нея, само за нея…
Коментари: