МЕЧОКЪТ И КУКЛАТА
Йоана Йоткова
В един тих малък град, на улица „Ябълкова“, се намираше магазинът за играчки на баба Магда – любимо място на малки и големи. В него живееха куп играчки, коя от коя по-хубава и интересна, същински пир за детската фантазия.
Двамата най-стари обитатели на магазина бяха една руса тъмноока кукла, облечена с рокля на червени и зелени шарки и един плюшен мечок, загърнат с дебел червен вълнен шал. И двамата имаха на главите си коледни шапки, тъй като бяха от специална празнична серия. Още откакто постъпиха в магазина, двамата се сприятелиха.
През годините куклата и мечокът бяха видели стотици играчки да идват и да си отиват от магазина. Всеки ден идваха хора, даваха пари на баба Магда и взимаха със себе си по някоя играчка, която никога вече не се връщаше. Но какво ли се случваше след това? Къде ли отиваха продадените играчки? Тези въпроси често занимаваха ума на двамата приятели. Ех, да можеше поне веднъж някой от старите им приятели да дойде до магазина, за да им разкаже…
Наближаваше Коледа. В целия град струеше празнично настроение. В магазина на баба Магда настъпваше все по-голямо вълнение, защото предстоеше най-голямата чест за една играчка – да се превърне в коледен подарък. За прекрасния празник се носеха легенди, които караха всички играчки да чакат с нетърпение мига, в който ще бъдат продадени. Е, почти всички…
Куклата харесваше живота си в магазина и нямаше никакво желание да го напуска. От години тя красеше полицата на витрината и с удоволствие наблюдаваше всички минувачи. За какво ѝ е да ходи другаде?
– Какво са се разшушукали всички пак за тази Коледа? – говореше тя на мечока. – Ще ги свалят от полицата, ще ги занесат на касата, ще ги дадат в нечии чужди ръце и после какво?! Кой знае къде ще идат и дали тези приказки за радост и веселби са истина! Ами ако ги водят на някое страшно и зловещо място? Не искам никога да ме продават! Тук си имам всичко.
– Няма от какво да се страхуваш, мила приятелко! – успокояваше я мечокът. – Двамата с теб сме тук от години и досега никой не ни е купил. Ние сме старинни играчки, каквито днешните деца не харесват – чух баба Магда да го казва. Държи ни тук, само защото ѝ напомняме на нейното детство.
В такъв един предколеден ден, докато баба Магда подреждаше склада, в магазина влезе едно румено момче с кестенява коса и хитри тъмни очи. Това беше малкият Лазар. Той огледа възхитено отрупаните с играчки полици и понечи да си тръгне. Отваряйки вратата, се обърна, за да помаха за сбогом на играчките. В този момент погледът му се спря на витрината.
– Леле, това е най-прекрасният плюшен мечок на света! – извика той и изтича бързо навън, защото закъсняваше за час.
– Май за теб говореше! – засмя се куклата на мечока.
Следващите две седмици Лазар не пропускаше ден, в който да мине през магазина и да види любимия си мечок. Разказваше му за приятелите си, за патилата си в училище… за белите, които понякога вършеше, а накрая винаги силно го прегръщаше. Ден след ден мечокът все повече се привързваше към момчето и чакаше с нетърпение всяка тяхна среща.
Три дни преди Коледа Лазар дойде по обичайното време, но изглеждаше различно от друг път. Нямаше я усмивката му със зачервените от студа трапчинки. Нямаше го и онзи звънък смях, с който обикновено влетяваше в магазина. Само тихо се приближи до мечока и му прошепна:
– Колко си пухкав и мил! Така ми се иска да мога да те взема вкъщи, но моето семейство е бедно и нямаме пари за играчки. Сигурно ще направиш някое дете много щастливо някой ден. Но докато си тук, мога да ти се радвам.
Тези думи горчиво натъжиха мечока. Вярно, че от години си стоеше на витрината непродаден и почти не бе мислил за това, но сега мисълта да го вземат други хора и никога вече да не види Лазар, не му даваше мира. Трябваше да направи нещо!
Когато се свечери и баба Магда затвори магазина, реши да сподели мъката си със своята приятелка куклата:
– Спомняш ли си как баба Магда казваше, че в нейния магазин всяка играчка намира своето дете и то ѝ става най-добър приятел? Мисля, че и аз намерих своето дете, само че неговите родители никога няма да ме купят. Вече не мога да издържа и ден без милия ми Лазар! Още тази вечер ще избягам оттук и ще ида при него!
– Да не си си загубил ума?! – отвърна слисано куклата. – Къде ще ходиш? Кой знае какви опасности дебнат навън! Нашето място е тук, в магазина! Ние сме създадени, за да красим неговите полици.
– И кой е казал? Може пък да сме създадени, за да бъдем купени и да радваме децата!
– Ти си един глупав мечок!
– А ти си една страхлива кукла!
С тези тежки думи се разделиха двамата доскорошни приятели. Ех, че тъжно! Мечокът скочи от полицата и се измъкна през задната вратичка на склада, която стоеше винаги отключена. Погледна за последно магазина и заброди из улиците на града.
Декемврийската нощ бе приказно осветена от коледните светлинки, но така студена от прехвърчащия сняг. Докато си проправяше път през снежинките, мечокът се досети, че дори не знае къде живее Лазар! Ами сега? Вече се бе отдалечил от магазина, а тук нямаше кой да му помогне. Само ако имаше къде да си почине за минутка… В следващия миг падна от умора на шосето.
На следващия ден пред магазина спря голяма лъскава кола. От нея слязоха мъж и жена, а зад тях заподскача червенокосо момиченце. И тримата бяха облечени в красиви празнични дрехи.
– Добър ден! – поздрави майката. – Ние сме семейство Златеви и сме нови в града. Търсим баба Магда. Разбрахме, че в нейния магазин продават най-хубавите играчки.
– Така е! На правилното място сте! – отвърна момчето зад тезгяха. – Аз съм нейният внук. Баба ми е болна и днес дойдох да я заместя. Какво ще желаете?
– Е, София! Какво да бъде? – попита мило бащата.
Малката София разучаваше внимателно всяка полица и делово посочваше избраните играчки, а родителите ѝ чинно изпълняваха всяка нейна заръка. Зеленото камионче, малкият барабан, шареният палячо, розовото слонче, подскачащото зайче, червената топка… Списъкът ставаше все по-дълъг.
Внукът на баба Магда си мислеше:
“Ей, как ще се зарадва баба, като види колко много съм продал! С тези пари ще ѝ купя най-специалния подарък!“
В същото време куклата си мислеше:
„Ама, че глезла! За какво са ѝ толкова много играчки?“, но изведнъж мислите ѝ бяха прекъснати.
– Ще взема и онази красива руса кукла от витрината! -каза София.
– Каквооооо? Ама за мен ли говори? – стресна се куклата. – Не, не може да бъде!Семейството натовари играчките в багажника на колата и потегли. Куклата трепереше от ужас. Беше се сбъднал най-големият ѝ страх! Бяха я извели от познатия ѝ красив магазин, за да я сложат на тъмно непознато място. Изведнъж се чу скърцане на спирачки и колата спря. Играчките в багажника подскочиха.
– Мамо, татко, вижте! – чу се гласът на София от задната седалка. – Ама това е плюшен мечок! За малко да го прегазим! Защо ли е на шосето? Хайде да го вземем!
Бащата пъхна мечока при останалите играчки и продължи по пътя. Ех, как се зарадва куклата, когато видя своя приятел!
– Къде беше? Какво прави? – заразпитва го тя. – Как можа да ме оставиш така?
– За съжаление не успях да намеря Лазар – въздъхна мечокът. – А навън е толкова студено! Няма я топлата печка, която баба Магда пали в магазина.
– Какво ще стане с нас оттук нататък? Къде ли ни водят? Много ме е страх! – проплака куклата.
– Щом сме двама, страшно няма! – намигна ѝ мечокът. Двамата се прегърнаха и заспаха.
На сутринта се събудиха от леко гъделичкане по носа. Къде ли се намираха? И какво ги гъделичкаше така? Щом отвориха очи, видяха, че над главите им висят зелени клонки. Та това беше коледна елха!
В този миг към тях затупурка, още по пижама, едно малко момиченце и нададе радостен вик:
„Подаръциииии! Имаме подаръци! Лазаре, ставай!“
Момчето се надигна изпод завивките и потърка сънено очи. Погледна към елхата и премигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува! Там го чакаше неговият любим плюшен мечок, а куклата бе подарък за сестричката му Ани. Двете деца грабнаха подаръците си и заподскачаха весело из къщата. Ех, че радост! Вече си имаха прекрасни другари в игрите.
– Милата ми кукличка! Много те обичам! – говореше нежно Ани, а сърцето на куклата се разтапяше.
– Мамо, ако знаеш колко много исках точно този мечок! Всеки ден ходех да го гледам на витрината при баба Магда – възбудено разказваше Лазар. – Но знаех, че ние нямаме пари… Как е възможно?
– Тази година коледната магия мина и през нашия дом! – усмихна се майка му. – Снощи ни навести едно богато семейство, което е отскоро в града. Разказаха, че всяка година раздават подаръци на бедните деца. Днес ние ще им гостуваме, за да им занесем сладкиш и да им благодарим. Тъкмо ще се запознаете с дъщеричката им, тя още си няма приятели тук.
Лазар и Ани прекараха един чуден коледен ден, изпълнен с игри. Разбира се, не забравиха да вземат със себе си мечока и куклата, за да ги запознаят с играчките на София. Прибраха се уморени, но щастливи.
Щом децата заспаха, мечокът прошепна закачливо на куклата:
– Май не е толкова лошо да станеш коледен подарък, а?
– Никак даже! – засмя се тихо куклата.
В миг двамата заспаха в прегръдките на новите си най-добри приятели. Стаята се изпълни със сладки сънища.
Коментари: