ПРИКАЗКА ЗА ВЯРАТА
Люба Антонова
Живяла някога мъдра и смела царица.
Царицата имала син, който обичала повече от всичко на света. За беда момчето се разболяло тежко и легнало на легло.
Било това време от годината, в което денят се кръстосва с нощта. Когато слънцето пътува по небето през годината, то мени пътя си и сега било достигнало междата, откъдето започвал пътят към зимата.
– Ако досега на десет оки кал е стигало едно слънце, съвсем скоро на една ока кал, няма да стигнат и десет слънца. Да използваме слънцето докато можем! – така говорели поданиците в царството и бързали да свършат повече работа на нивата, за да са пълни хамбарите, делвите и мазетата.
Царицата слушала тези думи и видяла как един красив есенен лист се отронил от клона на дървото пред прозореца й. Листото падало бавно, надолу се въртяло в красив пирует като танцуваща горска фея.
Поглеждайки към леглото, в което лежало момчето, тя казала:
– Време е да тръгвам, сине! Чака ме дълъг път.
– Не ме оставяй, мамо! – с мъка в сърцето замолило момчето.
– Ще се върна при теб, а дотогава тази свещичка ще гори с жив пламък и ще те пази.
Като изрекла тези думи, царицата със свито сърце запалила най-красивата свещ от чист пчелен восък и я поставила близо до леглото на детето. Една сълза се отронила от майчиното око и като есенния лист паднала тихо на леглото на момчето.
Царицата поела на дълъг път. По пътя си тя срещнала стара жена, която лежала безпомощна край пътя.
– Какво се е случило, бабо?
– Не мога да мръдна оттук, момиче.
Една тежка каруца ме удари, докато си вървях по пътя и сега всичко ме боли.
Царицата не знаела как да й помогне, но извадила от джоба си една от красивите свещички, които правели заедно със своя син и я запалила.
– Вземи тази свещ, бабо! Нека да гори и да те пази, а аз ще се върна при теб.
И тя продължила своя път. Вървяла, а пътят се виел нагоре покрай красиви елхички. Те всички като сестрички били подредени една до друга и сякаш хванати за ръце се изкачвали все по-нагоре по хълма. По този път царицата срещнала малко сребристо вълче. То било легнало под една елхичка и тежко дишало. Щом видяло царицата, опитало се да стане, но мигом паднало на черната земя. Царицата погалила меката сребриста козина и погледнала треперещите сини очи на вълчето. Разбрала, че е болно. Също, както нейното клето дете. Извадила от джоба си и последната свещичка, която носела и я запалила.
Поставила я до вълчето, което не можело да стане повече и му казала:
– Ще се върна при теб!
То изскимтяло жално и дълго гледало след царицата, която вървяла, без да спира, все по-нагоре по хълма.
Настъпила нощта. Изтощена от пътя тя била на предела на силите си, но щом си помислела за рожбата си, която я чака в двореца, пътят сякаш ставал по-лек и силите идвали на мига. Тя изкачила хълма, а на самия връх имало пещера. Пещерата била заровена и в нея не можело да се влезе. Затова тя седнала край нея да си почине. Мислите й отново се скитали далече към царството и болното момче.
Изведнъж сред тишината на нощта огромното звездно небе се отворило. От него се появила бяла птица с разперени криле и светъл ореол също като ангел. Ореолът на птицата обсипал всичко в нежна бяла светлина и тогава царицата видяла три кръста да лежат близо до пещерата.
– Ето ги! – казала тя на глас. – Но кой от трите е истинският?!
– Ти сама ще разбереш! – заговорила бялата птица с човешки глас и небето отново си я прибрало.
Царицата била тръгнала да търси лек за болестта на своя син и го намерила. Взела трите кръста със себе си и поела по своя път обратно към царството. Надолу по хълма на същото място, където го оставила, лежало сребристото вълче. Свещичката край него догаряла, а царицата бързо извадила трите кръста. Докоснала вълчето с първия кръст и зачакала, но то не помръднало. Тогава тя взела втория кръст, но и с него не се излекувало вълчето. Когато царицата доближила третия кръст до сърцето му, то се разскимтяло оживено и започнало да тупа с опашка, изправило се на крака и затичало весело сред елхичките в гората. Сега царицата разбрала кой е лековитият кръст, но дали можел да лекува и хора?! Тя бързо го прибрала и закрачила надолу по пътя, за да стигне час по-скоро в царството. Не след дълго тя срещнала и старата жена, която била със счупена ръка, окървавена глава и лежала безпомощно на земята. Когато царицата положила чудния кръст над главата на бедната жена, тя тутакси отворила очи, размърдала ръката и краката си и се изправила. Не можела да повярва и коленичила да целуне кръстта. След това чудо царицата вече била сигурна, че това е истинският кръст и с него ще излекува своя син.
Прибрала се в царството, а там все така слабо и изтощено лежало момчето в постелята си и не отделяло очи от пламъка на свещичката. Царицата го целунала нежно по челото и положила чудния кръст. Страните на момчето за миг поруменели и очите му грейнали. То усетило сила и станало от леглото.
– Аз вярвам в доброто ти сърце, мамо! – това казал синът на майка си и я прегърнал.
Оттогава всички хора в царството наричали своята царица Лечителката и всички се качвали горе високо на хълма и мечтаели и те да открият своя чуден кръст, който да лекува хора и животни от всякакви болести.
“Вярата и Надеждата са двете ръце на Любовта. Вярата развива ума, а надеждата – сърцето.”
Коментари: