Шапка за приказки

Мая Лалчева

Тази година Борко за първи път в живота си тръгна на градина. Чудеше се защо се нарича така, защото вътре имаше само деца, а не дървета и цветя, каквито беше виждал в градината на дядо и баба. Отначало му харесваше и през почивните дни чакаше с нетърпение седмицата да се завърти. После обаче се случи нещо, което не можеше да забрави и което гонеше желанието му да ходи там.

Всички деца обичат Спайдърмен и искат да подражават на човека-паяк и да вършат геройски дела. Проблемът беше, че Борко не само го имитираше, той имаше всичките комикси за него, имаше три червено-сини костюма на Спайди и всичките му играчки вкъщи бяха режисирани в игри с Човека-паяк, подскачащия Герой. Една сутрин той реши да отиде в градината облечен така и носеше малката си пластмасова кукла на Спайдърмен. Речено – сторено. Майката се съгласи след дълги увещания и за да не закъснеят, го заведе в градината, маскиран като за празник.

Да, обаче другите деца не очакваха и не искаха такава игра. Смееха му се, някои от тях даже започнаха да му се подиграват, че е рошав, че има смешни пантофки и че иска да прилича на Паяк, но прилича на Пеперуда. Обидата така се загнезди в душичката му, че не пожела да хапне нищо този ден. Не можа да спи следобяд, а когато се прибра, беше мрачен и не искаше да разказва какво се е случило. Настроението на момчето падаше с всеки изминал ден, не искаше вече да ходи на градина, плачеше, а щом се върнеше вкъщи разхвърляше любимите си играчки и започваше да ги обижда и да им се подиграва.

Майка му вече не можеше да понася промяната у детето си. Разбираше, че има някаква голяма мъка, но Борко упорито отказваше да сподели какво точно се е случило. Мислеше, че Героите нямат право да се оплачат и ако каже на мама, децата пак ще го обиждат, ще го обвинят, че е ревльо и предател. Тя обаче умееше да разбира и без думи. Прочете в очите му голямата Обида и тази вечер след като хапнаха вместо в неговата стая, го заведе в големия хол. Там не влизаха често, а само когато имаха гости, но майката тържествено обяви, че тази вечер на гости у тях е Приказката. Извади от големия дървен шкаф за „разни“ неща една голяма лилава шапка, която приличаше на главичката на цветето камбанка. Сложи я на своята глава и заразказва „Приказка за Обидата и Светлинката в сърцето“:

Имало едно време малко селце, сгушено между две планини. В това селце живеели добри хора, но понякога и те се карали – кой не чул, кой не разбрал, кой казал нещо накриво. И тогава, без никой да я вика, в селото влязла Обидата. Тя била дребна, колкото шепа, но носела наметало от сянка.

Промъквала се тихо в сърцето на човека, който се чувствал наранен, и му шепнела:

„Не забравяй! Не прощавай! Нека и той да усети като теб!“

Колкото повече я слушал човекът, толкова по-тежко му ставало, тежко в гърдите. Сърцето му се свивало, а очите му ставали мътни и мрачни.

Веднъж в селото се появила една девойка с очи като утринно езеро. Тя се наричала Светлинка. Хората казвали, че носи топлинка, където и да мине – не огън, а светлина отвътре. Когато тя разбрала как Обидата се е настанила в сърцата, Светлинка събрала децата и им казала:

„Ако някой ви обиди, не го хранете в мислите си. Намерете си място тихо, сложете ръка на сърцето си и му кажете: Знам, боли те, но няма да храня болката, а ще давам на Светлината! После направете някакво добро – дори мъничко. То ще отвори прозорец и в сърцето ще влезе въздух!“

И децата я послушали. Когато някой се засегнел, те се усмихвали и си мислели: „Ще дишам Светлина!“ И Чудо! Обидата вече не можела да влезе там, където била Светлинка. Малко по малко и възрастните започвали да опитват. В селото станало по-тихо, по-леко, по-топло. А обидата – тя тръгнала към друго място, където хората още не знаели как да се спасяват. Но там, в онова малко селце хората вече знаели, че спасението от Обидата не е в нова обида, а в прошката и светлината, която избираме да оставим за себе си.

Щом Приказката си тръгна, майката свали голямата лилава шапка-цвете и прегърна силно своето малко момче. То през цялото време слушаше в захлас и всяка дума изтриваше като с гумичка обидата от детското му чисто сърчице. За първи път от много време той спа тихо и спокойно през цялата нощ.

Борко обаче беше разбрал всичко буквало. На другия ден, скришом от майка си, пъхна в раницата си своето джобно фенерче за откриване на динозаври. То светеше силно и обливаше в светлина всяко ъгълче. Щом някое от децата се опитваше или направо извикваше обидна дума срещу него или някой друг, а в групата често се чуваше „Глупак!“, „Смешник!“, „Ревльо!“, той изтичваше в коридора. Грабваше от чантата своята „Светлинка“, насочваше я срещу обиждача и казваше: „Спри или заспи!“. Така момчето предпазваше себе си и другарчетата, чувстваше се отново силен и смел, а децата постепенно дори спряха да изричат Обиди. Разбраха – фенерчето на Борко ще ги освети и ще посочи всичките им грешки и смешни страни. Започнаха да се чувстват по-добре, ако се извинят и си останат „приятели за цял живот“. Даже лелите в градината не знаеха на какво се дължи промяната, но майката разбираше – Приказката беше разцъфтяла в живота на децата.