В една красива страна, там, където всичко се виждало и изглеждало вкусно, мило и човечно – животът събрал Марта и Росен, че да си побъбрят едно хубавичко, преди слънцето да се скрие зад полето.

Марта рекла:

– Брееей, Росене, видиш ли я таз красива река? Омайни цветя грейват край водите ѝ. Песни пеят ручеите. Гората звънти тихо над огледалните ѝ течения. Обичаш ли и ти тази равнина, тази разнолика местност?

Росен помислил, па отвърнал:

– Как да я обикна, мари Марто? Че тя никога не е една и съща. Ту разлистена, ту гола голеничка. Ту водите са утихнали и пропити в почвите изсъхнали, ту буйно те бучат. Думите ми и въздишките ми се губят из тези дебри. И ден подир ден образите се изнизват пред очите ми и в мене не остава нищо… Кажи ми, как да я обикна? Цвете ли да взема, което на прах да стане в ръцете ми, камък ли да отнеса, че да тежи по моя път, кажи ми, мила… що да любя?

– Росенее… Росене, любими. Виж! Виж как птиците литват над гората!

И в този миг над тях прелетяха два силуета, обляни от слънчев тунел, стигащ до близките хълмове, досущ прилични на лъкове, изстреляни в безкрайната небесна шир. Дирите им се носеха като коси от злато и сребърен пясък. Тогава Марта извади къшей ронлив хляб, разчупи го на две и поднесе залък на Росен. Двамата го вкусиха смълчани пред блясъка на големите птици. Те още се мержелееха по небето, въпреки че вече бяха отлетели далеч.

– Какъв богат вкус! – рече Росен след като преглътна своето парче.

– Този хляб се прави в рода ми от поколения. Месят го мъжете и с месеци пътуване, събираме семената за него. Виж тази шарена земя край нас. Целят живот тук е насеян с аромати и неподозирани лековити сили. Тези малки стръкове живот даряват телата ни със здраве и духа ни с бодри мисли.

– Растенията дават мисли? Ти се шегуваш.

Марта се усмихна и отвърна:

– Нека отидем на другия бряг – с тази покана тя се запъти към мястото, където водата свиваше между големите камъни, по които можеше да се премине. Той я последва.

От другата страна на реката растяха огромни лилии и папрати и се чуваха силно скорци – измежду зеленината и по дърветата. Жаби скачаха между листата и светлината тихо огряваше и най-малките същества на това място. Двамата вървяха с внимание да не настъпят нещо живо и красиво, отместваха растенията с ръце и неусетно Росен запя песен. Марта се вслуша в мелодията и затананика с него. Така те преминаха буйно обраслата местност и им се откри скоро тучна поляна измежду високите стволове на старите чинари. Някъде зад непроходните чукари, които обграждаха дърветатаq се чуваха звънците на ближно стадо. Някой пастир бе излязъл преди залез и от високите места щеше да види слънцето, когато се потапя под безбрежната равнина на запада. Росен и Марта бяха скрити в низина, която скоро щеше да потъне в хладните сенки на привечерието.

– Застудява. Да тръгнем наобратно? – поде след време на мълчание Росен.

– Отпусни очи и позволи на тялото си да приеме промяната, да привикне със студа и влагата. Ти можеш.

– Растенията ли ще ме излекуват, когато закихам пред портиците на къщата, дорде стигнем…? Дълъг път ни чака. Хайде да тръгваме!

– Дълго съм мечтала да видя това място, скъпи Росене, когато настъпва тъмнината и цветовете се менят в синьо и виолетово, а звуците глъхнат в шума на водата. Когато гората притихва. И всичко, което помръдва, се усеща по-силно.

– Но то по всяко време на денонощието шава и щука! Винаги можеш да се радваш на промяната, дори заран… Във всеки момент има какво да видиш и усетиш. Нека не оставяме родителите си загрижени по стъпките ни. Да прегърнем завивките си. Да се нахраним. Да си залипсваме до следващата ни среща. Марта…

Тя се беше отпуснала на един дънер и изглеждаше съвсем отнесена.

– Пък и не ми отговори на въпроса от ливадите. По пътя можеш да ми разкажеш.

– Каза ли нещо? – размърда се и отвори очи след малко тя. – Ох, привидя ми се… Прощавай, може да си ми говорил, но аз не съм чула. Тук е станало съвсем тъмно. Да тръгваме…

Росен гледаше в недоумение, но се зарадва, че тя е готова да се връщат и пое из сенките да намира пътеката, по която бяха стигнали дотам. Всичко изглеждаше съвсем различно и неузнаваемо. Излязоха светулки. Или по-рано просто не се виждаха…

– Внимавай! Стигнахме водата. Трябва да прекосим камъните. На места е хлъзгаво – Росен се покатери и подаде ръка на Марта.

– Чу ли това? – възкликна тя.

– Чухал.

– Така ли се нарича? Винаги съм се чудела.

– Да, знам го от моя баща. Това е брачната му песен. Красива малка совичка.

– Ха, така ли? – още повече се изненада Марта и се покатери на същия голям объл камък. Двамата ненадейно се прегърнаха в топлината, която можеха да си дадат във все по-хладната нощ. Луната се подаваше в причудлив сърп и подсказваше, че е добре да побързат.

– Страх ли те е от дивите животни? – запита момичето, докато прескачаше от камък на камък, прехвърляйки речното корито.

– Не, но е добре да знаят, че сме тук, за да не ги изненадаме отблизо. – отвърна Росен.

– Да си съчиним наша песен, с която да ги поздравяваме, а и да отминем непокътнати. Искаш ли? – въодушеви се Марта.

– Запей ми твоята любима – пожела той.

И тя скоро запя:

Песента продължаваше:

– Ама ти пееш за нас! – удиви се Росен насред думите, но Марта не спря да пее.

В този миг между тях се изниза една голяма блещукаща змия и за малко той да я настъпи. Вече бяха излезли на широките равни земи, където силуетите се виждаха по-ясно. След срещата с нея, те останаха безмълвни и с разтуптени сърца. Скоро стигнаха пътя, топлата светлина на къщите.

– Искам да ме научиш на рецептата на хляба, с който днес ме нагости, скъпа Марта – промълви Росен пред портата на къщата, където живееше момичето. – Благодаря ти за незабравимата разходка, която извървяхме заедно.

– И аз ти благодаря, росни Росене. И да я забравиш, не се безпокой. Животът е пред нас. И всеки ден е приключение. А за хляба – нужно е да прекрачиш прага на нашата къща…с песента на чухала, че да понесеш традицията на семейството ни с достойнство и уважение. И моят баща лично ще те научи на всичко, което желаеш. Лека нощ, мило момче!

– Лека нощ, Марта.