Старият червен чайник отново засвири своята песен, а съчките пукаха весело с танцуващите пламъци на огъня. През малкото кръгло прозорче Ежко погледна към побелялата гора. Красиви едри снежинки падаха от небето и трупаха горските пътечки. Една шейна прелетя бързо край прозореца и след секунда се почука на вратата. Ежко посрещна своите гости.
Еленът и зайчето изтупаха ботушите си от снега и влязоха да се стоплят край огъня.
– Какво Ви води насам? – попита Ежко своите приятели. – Ще Ви сипя по чаша топъл чай.
– Ежко, сънувам един сън! Три пъти ми се присъни – каза замислено зайчето. – Идва при мен феята на Луната и ми казва, че трябва да занеса на Луната топла шапка и шал, за да я топлят през нощт, докато свети. Само че аз нито мога да плета, нито знам как да стигна до Луната , а и никога не съм бродил сам вечер из гората. Четвъртата нощ феята дойде отново и ме изпрати при теб. Ти, Ежко, си мъдър, справедлив и живееш отдавна в старата гора. Дошъл съм за съвет… Какво да направя? Как да изпълня заръката на феята?
– Такава ли била работата?! – плеснал с ръце Ежко. – Ами аз вчера се прибирам от пазара и гледам пред вратата някой оставил тази шапка и един шал… Ето ги! Прибрах ги, защото ми се сториха много красиви и дори не съм виждал досега толкова изящно изплетен шал с блестящи нишки, а шапката – толкова мека и нежна, пухкава като облаче.
Зайчето и еленът гледаха с възхищение плетивата, които Ежко им показа. Сякаш бяха изплетени от самите Ангели.
– Това са шапката и шалът, които трябва да занесеш на Луната, Зайко! – каза Еленът и подуши с нослето си. – Уааууу! Миришат вълшебно! Имат аромат също като този на сините минзухари, които растат в гората.
– Трябва по-скоро да ги занеса! Не мога да спя спокойно, а ако изпълня заръката на феята, вече няма да сънувам този сън. – каза Зайко, но все още беше притеснен как ще стигне до Луната през нощта. Еленът бе негов верен приятел и щеше да го закара с шейната, но той също не знаеше пътя дотам.
Тогава Ежко се сети:
– Почакайте! Тук близо живее светулката! Тя често скита нощем и сигурно знае пътя.
Тримата приятели взеха шапката и шала и тръгнаха към светулкината къща.
– Добре дошли! – казала им тя. – Знам за какво ме търсите. Тази шапка и този шал са за Луната, нали? Изглеждат сякаш са изплетени за царица! Искате да Ви заведа при нея.
– Да – отвърна зайчето. – А ти откъде знаеш всичко това?
– Летях високо онази нощ и чух как Звездите си говореха, че на Луната ѝ е студено през зимата и Есента е изплела най-топлите шапка и шал за нея. Оставила ги е в гората и чака да достигнат при нея.
– Тръгвайте след мен! Аз знам пътя! Следвайте фенерчето ми!- каза Светулката и бързо се стрелна напред.
Шейната на Зайко и Елена се понесе весело нагоре. Летяха развълнувани, че ги очаква среща с нея, най-красивата, Луната!
Прелетяха над реки и долини, над села и градове, преминаха над една много висока планина и изведнъж горските приятели се озоваха пред портата на Луната, а самата тя бе толкова красива – сребриста и притихнала в мълчание. Зайко никога не я бе виждал толкова отблизо.
– Благодаря ти, Зайко! – каза с нежен и мек глас тя, а Зайко потрепна. Никога не си бе представял, че ще си говори с Луната. Само си бе мечтал за това. И ето, че една негова мечта се сбъдна.
Луната имаше топла шапка и шал, за да не изстине през нощта, благодарение на доброто и смело сърце на Зайко, който въпреки своите страхове изпълни заръката на феята. С помощта на своите верни другари успя да се справи с трудностите.
– Аз ти благодаря, че светиш всяка нощ и огряваш пътя на животните, които са закъснели да се приберат вкъщи.
Светулката ги поведе по обратния път към дома. Мисията на Зайко беше изпълнена и той вече можеше да спи спокойно!
– Лека нощ, Зайко! – пожелаха му приятелите. – Спи спокойно! Утре чака ни игра!
Люба Антонова
