Алиса живеела в причудлива страна, където къщите били оградени с уравнения, които стоели като бодлива тел, която ги отделяла от замъка. Алиса мечтаела да отиде до замъка, който виждала на края на пътя й, но той се запречвал от бодливата тел край къщата й. Няколко пъти, когато се ядосала, я прескачала и се затичвала към замъка, но имала чувството, че бодливият плет се е вплел така в краката й, че не можела да отвори тежките му врати, и тя трябвало да се върне унило назад, като продължавала да гледа тъжно уравненията през прозореца си. Алиса не знаела, че уравненията съдържат решение, отговор, който бил скрит в тях, един вид – ключ. Не знаела какво е отговор и че отговорите се търсят там, където има търсене и че този отговор е ключ. Затова виждала уравненията пред себе си като бодлив плет, който препречвал пътя към мечтите й и я връщал винаги назад, сякаш бил органична част от нея, търсеща вниманието й. Така не й се занимавало с тези грозни пречещи неща, които били навсякъде край нея и скривали красивия изглед към двореца.
Докато един ден се уморила да чака. Нищо не й се случвало и никой не й идвал на посещение. Имала само това – бодливата плет. Ами тогава, решила, ще й обърне внимание. Ще се доближи, ще проникне. Тогава за пръв път Алиса установила, че това не е бодлива тел, а – уравнение. Колкото повече го доближавала, ставало интересно. Приличало на магическа формула, на която Алиса започнала да се учи. Започвала да прекарва дните си в учене. И научела ли едно, сякаш една врата се отваряла пред нея и тя можела да направи няколко крачки към замъка. Минали много сезони така, крачка по крачка Алиса пристъпвала толкова бавно, че забравила накъде е тръгнала. Знаела само, че е събрала доста ключове от всички врати, които е отворила, но имала чувството, че само учи и стои на едно място, извършва едни и същи действия. Като ковчежник на ключове без ключалка. Добра ученичка, но без цел и посока. Алиса все пак си събирала ключовете и се грижела за тях – било единственото й занимание и нещо ценно, което притежавала. Можело пък да се появи някой принц и да му трябват ключове..
Един ден настъпила пролетта, Алиса отворила прозорците и пред нея нямало повече огради. Тя вдишала дълбоко чистия пролетен ветрец. Някакво ново чувство се зараждало в нея – желание да тръгне по нов път, да прави нещо ново – стига толкова учене и решаване на уравнения! Време било за действие, със или без измислени пречки по пътя. И като че ли за пръв път нищо не я спирало. Тя събрала багажа си в една малка торбичка, оставила нежно ключовете на леглото, защото щели да й тежат и поела по пътя към замъка. Този замък, когато най-после тя стигнала до него, се оказал само отражение на един друг, който се криел зад него и Алиса не била подозирала за това. Тя се озовала пред истинския замък, а не пред онзи в нейната фантазия. Той сам отворил широките си порти пред нея, сякаш да я приветства. А един разноцветен папагал кацнал на рамото й и й казал: Онова, което ти пречи, ти помага. Алиса се усмихнала. Тя разбрала, че трънака в двора й всъщност бил съкровището, което я довело тук. А когато след години на прага на разкошния й дворец започнали да прииждат деца, носещи по ключ от някоя нейна стая, която оживявали с глъчта си, разбрала защо са й трябвали ключове и защо ги е оставила в стария си дом, където ги намерила.
Част от : „Слънчеви приказки от Кали Юга“, Елена Шахънска.
Повече за книгата на : http://raiatzadstraha.blogspot.com/2016/08/blog-post.html.
Коментари: