Търсите ли виновни?
Или вече сте ги намерили и сега се опитвате да им простите?
С тази приказка ви каня да се впуснем заедно в намиране. Стига с това търсене! А опитите да простим?!
Те в крайна сметка ни водят до разбирането и благодарността, а там няма нищо за прощаване, само за прегръщане.
…
Бях малко яйчице, живота не познавах, чувствах се много натясно, скрито. Черупката беше наистина много твърда и не можех да я пробия. Не знаех дали някой отвън ме вижда и дали ме забелязва, за да ми помогне. Чувствах се сам, обречен на доживотна самота. Беше оглушително тихо, ушите ми пищяха от тишина и така се чувствах още по-ядосан.
Един ден, когато не можех да стана по-ядосан, отколкото бях, сам счупих черупката. Останах свит, макар че вече нищо не ме ограничаваше. Тогава не знаех, че това е стадият на ларва, през който трябва да мина, за да заякнат краката ми. Приличах на ръка, свита в юмрук. Сякаш бях самият гняв. И наистина, упорствах, съпротивлявах се, не разбирах защо минавам през това и какъв е смисълът.
Дойде ден, когато бях наистина готов и този юмрук започна да се отпуска, ръката започна да се разтваря. От стисната стана даваща ръка, защото смисълът на дългото чакане беше да се изпълня със съкровища, от които после да мога да раздавам. И първото, което дадох, беше прошка. Простих, че е трябвало да чакам… не, благодарих, защото разбирах! Простих на себе си, задето бях започнал да се обвинявам, че не съм разбирал.
И тогава… о, чудо! От ръката ми, от центъра на дланта ми се появи златна нишка, беше някакво вълшебно растение с много пъпки по него. Това беше роза, която разцъфваше и се разтваряше. Въздухът благоухаеше и този аромат се разнасяше навсякъде, където тя минеше.
Последвах я, тя ме водеше нанякъде. Пътят криволичеше, имаше завои, но беше приключенски. На този път пораснах, узрях. Вече имах здрави и стабилни крака. Стигнах до нещо, което много лесно можеше да се обърка с една от онези пъпки, защото имаше подобен цвят и също беше кръгло. Но не беше пъпка на роза. Моят цвят беше зелен като този на листата и това ме предпазваше. Така и това, до което стигнах, беше се опазило толкова дълго, колкото беше необходимо, за да го намеря и разпозная, въпреки че се сливаше с цветовете наоколо. То беше чакало мен, защото беше мое. Благодаря на тази нишка, която ме доведе при него. Щом съм тук, аз съм готов за него!
Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Славяна Сечкова
1999
Коментари: