Лято. Градче. Къща. Стая. Слънцето огряваше малкия град и веселите му лъчи си пробиваха път между клоните на дърветата. В една къща на края на градчето, някога църква, живееше млад мъж, който се занимаваше с изобретения. Стаята му бе малка и оскъдно мебелирана – старо дървено миндерче, един стол и маса, скрин, който придаваше някакво чувство за уют със своята изкусна дърворезба, и едно старо огледало, което бе загубило способността си да отразява каквото и да е – цялото бе покрито с восък.
– Готово ли е? – попита Джакомо. Той бе възрастен мъж, но все още с поглед по-жив от този на дете.
– Не! – отвърна Халифът и затръшна вратата след него.
Новото изобретение на Халифът бе монета от свещ. Но трикът бе да запази светлината на горящата свещ върху нея. Работеше с месеци над това, но светлината никога не оставаше дълго върху монетата. Дойде вечерта, Халифът заключи стаята си, седна на единствения стол и започна да се моли. Докато се молеше, ръцете му игриво оформяха монета. Час-два, времето минаваше. Отвън заваля и мъжът, поглеждайки през прозореца, видя как хора вървяха по улицата, с чадъри в ръце, криейки се от това, което твърдяха, че обичат. Дъждът го успокои и за момент спря да работи. Светкавица. Ослепителна светлина огря стаята.
Тишина.
Лято. Градче. Къща. Стая. Слънцето огряваше малкия град и веселите му лъчи си пробиваха път между клоните на дърветата. В една къща на края на града, някога църква, в една малка стая влезе възрастен мъж на име Джакомо. В стаята нямаше никого, а на единствената маса видя монета. Монета от свещ с огнен пламък и лице – на монетата бе Халифът.
Коментари: