Старият магьосник се разхождаше из града. Опитваше се да намери начин да обясни на своя чирак какво представлява магията. Но как да обясниш нещо което е като въздуха – навсякъде около нас, невидимо и така необходимо.
– Как може магията да съществува – упорстваше чиракът – Светът е от  бетон и бързи коли. В днешно време няма място за магия.
– Виж отсреща – каза стария магьосник – магазин за цветя. Винаги, когато видя такъв, се сещам за момчето с розата.
Чиракът му го погледна учудено.
– Какво, не съм ли ти разказвал тази история? Че тя е една от любимите ми! Историята разказва за едно момче, дали беше на 14 или на 40 не помня. Но беше момче, защото за да станеш мъжу трябва жена да ти го е казала. Беше се забързало, което е нетипично. Хората, които носят очила, обикновено ходят бавно. Гледаше си в краката, сякаш се страхуваше, че ако не ги наблюдава постоянно, ще започнат да се движат в противоположни посоки.
– Здравей. – нежен глас го заговори.
– Роза. – не, че това беше името на момичето, което го поздрави. Просто бе прекарал целият си ден в мисли за това цвете. Поне шест пъти мислено смени цвета на панделката, а да не говорим, че все още се чудеше колко дълга дръжка да има. Беше нормално да се обърка, след като така внезапно го разсеяха от строгото наблюдение над стъпките му.
– Моля?
– А, Маги, здрасти. Извинявай, просто си мислех за едно цвете.
– Мислел си за роза?
– Да. Не. Мислех си за розата. Тази, която ще подаря на едно момиче днес. Събрах кураж, ще й кажа как се чувствам.
– Аз не харесвам рози, те са… – горката Маги не успя да се сети нищо – Аз харесвам хризантеми.
– Да, добре. А ти какво правиш тук?
– Тук живея. Блокът ми е на съседната улица.
– И той се огледа така сякаш за пръв път разбира, че в света има и други места, освен малкото магазинче за цветя.
– Забравил съм -каза той разсеяно.
– Мога да се разходя с теб до магазина за цветя – предложи тя с надежда.
– Както искаш, но после няма да мога да те изпратя до вас, защото бързам.
Тя само прехапа долната си устна и кимна. Да отидеш с момчето, което харесваш, за да купи цвете за друга. Колко жестоки могат да бъдат жените към себе си. Едно кръстовище отмина, едно оставаше. От другата страна на улицата е магазинът. Светофарът беше развален и постоянно показваше червено. Но нямаше дори една кола, която да ги забави. Докато пресичаше, тя мислеше какво ли може да му каже, за да го разколебае. Че харесва мълчаливите мъж, защото й изглеждат спокойни и замислени. Щеше ли да е достатъчно просто да му каже „спри“, без да дава обяснения. И тогава тя спря, на средата на улицата. Осъзна, че той не е до нея. Обърна се и го видя, стоеше на края на тротоара. Загледан в светофара.
– Какво има? – попита тя.
– Никога не пресичам на червено.
– Не ставай глупав, този светофар често се разваля. Може с часове да показва червено.
– Ще изчакам – погледът му бе непоколебим. Разбра, че той няма да помръдне. Не го намери за странно. Харесваше компанията му, както и всяка секунда, която го делеше от проклетата роза. Застана до него и зачака. Но не мълчаливо, реши, че има какво да каже. Не помня за какво си говореха, но помня, че тя се усмихваше често, а той забрави да е срамежлив. Говориха дълго след като магазинът за цветя беше затворил, а после той я изпрати до вкъщи. Светофарът все още светеше червено.
– Питаш ме дали магията съществува? -каза стария магьосник поглеждайки към очите на своя чирак. – А  какво според теб накара светофара цял ден да свети червено?
Този ден момчето не купи розата. И на другият ден не отиде да я купи. Но три месеца по-късно купи букет от хризантеми.