Събудих се, бях много изморена, разсъних се и бавно отворих очи. Първоначално се зачудих къде съм, след това спомените ми един по един се завърнаха. Някой отвори вратата, надникна през нея, попита ме дали съм добре, а аз само се усмихнах!
Добре бях, но да започнем отначало.
Здравейте, аз съм Ванеса и като всички останали деца, съм просто едно обикновено момиче. Ежедневието ми е еднакво, сиво, повтаря се като развалена грамофонна плоча. Колкото и нелепо да ви се струва, според мен, нищо интересно не се случва.
Буквално, сутрин ставам рано /това е най-трудната част от деня ми/, разсънвам се, приготвям се и тръгвам за училище. След дългия ден там, се прибирам вкъщи, почивам, уча си уроците, пиша домашни, след което заспивам и пак – всичко започва отначало.
Като, разбира се, в тези дни включвам и някои извънкласни дейности, които би трябвало да разнообразят сивото ми ежедневие.
Събота и неделя са дни за почивка и разходки, но като цяло всичко е едно и също.
След приключване на учебната година, по традиция, ходим с цялото семейство на море.
Ах, морето, това е най- любимата ми част от годината. Когато стъпвам по парещия пясък -боса, слънчевите лъчи ме докосват и прегръщат, изгарят лошите спомени. От друга страна, студените вълни ме разхлаждат.
Обичам всичко свързано с морето-от парещия пясък до пенливите бели вълни и зелените водорасли. Обичам писъка на чайките и гларусите, както и полетът им в небето, макар че понякога се плаша, когато измъкват из ръцете някоя храна.
Ето, тази година сме в Несебър, мога да кажа, че със сигурност този град е моя любима дестинация. Щом пристигнахме, първото нещо, което направих , беше да стигна до брега, до моето така чакано и обичано море. Едва ли това е най – интересната част, но ще ви кажа, че като всяко семейство ние се разхождахме из града, ходехме на плаж-все обикновени и нормални неща.
И изведнъж всичко се преобърна. Стана много късно, но ние обичаме да се разхождаме по плажа до късно, край морето, което е много топло привечер. Майка ми и баща ми си правеха снимки с малката ми сестра на пясъка, седяха на шезлозите и се усмихваха на морето. Аз се отправих към морето, вълните погалиха краката ми, белите им гребени се блъскаха в скалите и пясъка. Погледнах към небето, то беше много ясно тази вечер, окъпано в звезди, но аз гледах не звездите, а луната. Имаше пълнолуние. Луната тази вечер беше още по-изящна от друг път, светеше по различен начин с нюанси на бяло и светлосиньо. Мога да кажа, че след морето другото, което харесвам най-много е луната. Не бях я виждала до сега да свети така. Баща ми разбира от астрология и затова се обърнах към него.
Обърнах се до го повикам, но той дори не отреагира. Приближих се и пак извиках, но отново нямаше реакция от тяхна страна. Сякаш всички те бяха замръзнали като в приказен сън, приличаха на статуи-неми и неподвижни-като че ли някой ги бе докоснал с вълшебна пръчица и ги бе замразил. Обърнах се и изведнъж осъзнах, че се движа като насън, но нищо не чувам. Не се чуваха гласовете на чайките, нито човешките гласове, нито шума на вълните, нито музиката от нощни заведения. Навсякъде беше тихо. Времето беше спряло. Погледнах часовника си- и той не мърдаше, телефонът ми също беше забил.
Пристъпих напред. Сякаш само аз и морето се движехме. Ние бяхме единствени и живи.
Дочух шум откъм кея, там бяха завързани лодките. Затичах се към шума и онемях- не бях сама. Видях истински пиратски кораб и колкото и странно да ви звучи по палубата се разхождаха пирати. Корабът беше съвсем истински с черен флаг, на който беше изобразен череп. От кораба слязоха жена и момче. Те изглеждаха толкова красиви, че нямам думи, с които да ги опиша. След тях слязоха и другите пирати. Помислих си, че сънувам – и реших, че жената вероятно е капитанът, а момчето – неин помощник, а останалите – пиратите, сигурно, част от екипажа. /Разбира се, по-късно разбрах истината, но тогава още не ги познавах/.
Момчето насочи ръката си към града, без да казва каквото и да е, но екипажът веднага разбра какво иска и се упъти към посоченото място. А аз отстрани наблюдавах как отиват до града и се връщат обратно с някакви огромни щайги, за жалост, не виждах съдържанието на щайгите. От чисто любопитство се приближих. Издебнах момент, в който екипажът беше излязъл, а жената и момчето бяха с гръб към мен и се качих на кораба. На пръв поглед не видях нищо странно. Влязох в една от каютите, като че ли беше главната каюта. По късно разбрах, че я наричат „Величествена“.
Стените на каютата бяха изпъстрени с рисунки на непознато цвете, а по диваните и леглата бяха разхвърляни карти. Дълго разглеждах каютата, бях заслепена от нея. Не усетих как бързо минава времето, време, което не можех да знам, тъй като беше спряло и изведнъж паднах, лежах по гръб, в безсъзнание, после усетих, че се движа, но не аз, а корабът се движеше. Беше потеглил заедно с мен. Дочух стъпки, някой идваше. Скочих на крака и направих първото, което ми хрумна-скрих се, беше глупаво, тъй като в стаята влязоха жената и момчето с част от екипажа, а другата част беше пред единствения изход. Всички държаха ножове и мечове в ръце. Изтръпнах. Знаеха, че съм тук. Момчето извика със силен и смразяващ въздуха глас да изляза. Стреснах се и се показах, без да мисля. Те като че ли бяха разочаровани, че ги е притеснило едно съвсем обикновено момиче.
Явно, не бях това, което очакваха. Жената махна с ръка и всички прибраха оръжията.
Единствено момчето се държеше войнствено и ме гледаше така, като че ли ще ме убие всеки момент /после разбрах, че наистина е мислел да ме наръга с кинжала./
Жената ме погледна спокойно, с топъл поглед и ме попита коя съм. Аз и отговорих на един дъх, казах и какво ми се е случило на брега как всички са замръзнали около мен и след това съм видяла кораба, към който съм тръгнала от любопитство. Казах, че съм добро момиче и, че нямам лоши намерения, а тя като че ли не ме слушаше и заповяда да ме изхвърлят зад борда.
Започнах да я уверявам да не ме изхвърля, защото не мога да плувам добре и ще се удавя. Двама от екипажа се приближиха до мен, а аз започнах да разказвам за всичко случило се отначало. Тогава жената-капитан ми извика да млъкна.
Попита ме за луната, как съм я видяла и какво е било отражението и във водата.
Повторих всичко отново и сега се сетих, че в морето бях видяла и светлорозови отблясъци на луната. Затова повторих описанието на луната като към светлосиньото добавих и светлорозовите отблясъци на небесната ни спътница.
Жената не каза нищо, а момчето направи знак всички да излязат от стаята.
Отново заспах от изтощение. Когато се събудих видях жената-капитан в стаята-тя ми направи знак да седна до нея. Започна да говори като не искаше да бъде прекъсвана, тя говореше, а аз я слушах. Разбрах, че съм специална, тъй като единствено аз не бях засегната от спирането на времето, бях избрана да участвам в спасението на морето, ако искам да живея и да върна живота на другите, разбрах, че аз съм единствената, която може да разпознае истинското цвете, наречено „Спасението на морето“- сред хиляди други. Фактът, че съм видяла розовото отражение на луната и не съм замръзнала във времето ме правеше специална. Аз трябваше да взема решение дали да тръгна с пиратите и да разпозная цветето на спасението сред хилядите други или да полетя, изхвърлена зад борда. Не мислих много и разбира се, се съгласих. Пиратите знаеха как да открият цветето, но не знаеха как да го разпознаят, това беше моята мисия. Два дни по море, тук, на кораба, бяха прекрасни. Разхождах се из каютите на кораба, обикалях по палубата, запознах се с екипажа. Момчето се оказа капитана на кораба и той изобщо не беше страшен, напротив, беше ми интересно да слушам разказите му за морето, жената се оказа негова майка, разказа ми за „Величествената каюта“, която била кръстена на нея – единствената жена на борда. Разказа ми и за цветето с перлата, което щеше да спаси морето, но от всичко най-много харесвах разговорите ни под лунните лъчи на палубата. Попитах момчето за истинското му име, а той ми каза, че го казва само на специални хора за него. Разказите му ще остават завинаги в сърцето ми топла диря.
След дълго пътуване стигнахме мястото, красотата на природата беше удивителна, намирахме се на някакво непознато островче насред океана. Заобиколени бяхме от чудати и непознати същества от русалки до чудати говорещи жаби издишващи огън.
Това беше приказна страна, мечтана от всяко дете. Поляната на приказното цвете с перлата беше зашеметяваща, не хиляди, а милиарди цветя бяха отрупали красива полянка, сгушена в подножието на планина. Най-трудната част беше не да разпозная цветето, а да го откъсна. Никой не ми беше казал до сега, че ще бъде толкова трудно да откъсна цветето.
Познах го по розовата светлина, която излъчваше подобно но отражението на луната в морето, но това беше лесната част. Когато започнах да се опитвам да го откъсна веднага усетих, че цветето черпи от енергията ми, беше много трудно за откъсване, защото то се хранеше с човешка енергия. Опитвах се, опитвах се да го откъсна, докато не изгубих и последните си сили, не усещах ръцете и краката си, бяха минали часове, не, дни, а пиратите непрекъснато ми повтаряха, че трябва да не се отказвам, откъснах цветето с последни сили и припаднах сред цветята, усещах със сетивата си щастието и радостта на пиратите, но бях останала без сили. Когато отворих очи, видях капитана, който ми се усмихваше.
Събудих се, бях много изморена, разсъних се и бавно отворих очи. Първоначално се зачудих къде съм, след това спомените ми един по един се завърнаха. Някой отвори вратата, надникна през нея, попита ме дали съм добре, а аз само се усмихнах! След около няколко часа при мен в каютата дойде и момчето – капитан. Той ми се усмихваше. Седна до мен, без да си казваме каквото и да е, сякаш се разбирахме с погледи. Знаех какво ще последва, усещах, че това може да бъде последната ни среща. Той си тръгваше или може би аз бях тази, която си тръгва. Но както казват – действията са по добри от думите. Той се наведе над мен и ме целуна по челото, прегърна ме, а аз се чувствах спокойна и щастлива. След това той излезе. А аз, още уморена, се унесох в дълбок сън.
Събудих се със странното усещане, че не зная къде съм- в стаята или при морето. Видях майка си до мен. Попитах я за пиратите, а тя ми се усмихна и каза, че много книги чета, а трябва да ставам за училище. Зададох хиляди въпроси как съм се озовала тук, къде са пиратите.
Всичко това само сън ли беше? Застанах пред огледалото и се вгледах в момичето от моя сън, беше красиво.
След време получих писмо по пощата, отворих го а то беше от моя капитан, там бяха разказани невероятните му истории за спасяването на морето и за други приключения. Беше написал и адрес, на който и аз да му пиша писма. И разбира се ми беше обещал в това писмо, че много скоро ще се видим отново. А най- долу бе написал:
С много обич, твой Джейкъб!
