Малката Анечка е на шест години и като всички деца ѝ се иска всичко да знае.
Веднъж нейната майка ѝ казала:
„Анюта, ти трябва да пораснеш добро момиче. Добротата е най-важното качество в човека”.
Анечка седнала под любимата си брезичка и се замислила:
„Какво е това доброта? Може би това е моята брезичка?”
Тя обърнала поглед към брезичката и я попитала:
– Ти ли си добротата?
– Не, аз съм си брезичка. Другаде трябва да търсиш добротата – бил отговорът.
Тогава Анечка повикала любимата си котка Люся и попитала и нея:
– Люсенка, може би ти си добротата?
– Мърр, мяу, не, Анечка, аз съм си котка. Другаде трябва да търсиш добротата.
– Тогава Анечка изтичала при своята любима рекичка-сестричка, приседнала на брега и ѝ заговорила:
– Рекичке-сестричке, как да стана добра, като не зная какво е това?
Изведнъж от водата се появила жена, цялата сребристо-сияеща, а косите ѝ като водопад струили.
– Анечка, добротата в хората трябва да я търсиш, трябва да я усетиш у тях.
– А как ще я усетя?
– Ето как! – нечия нежна ръка погалила Аня по главичката и необичайна радост се разляла в сърцето ѝ. Анечка се обърнала и видяла мъж в бял хитон. Гледал я с такива удивителни очи, че ѝ се приискало просто да полети от щастие. Той ѝ казал ласкаво:
– Не тъжи, Анечка, всичко при теб е наред. Добротата, това е грижовност. Помниш ли как вчера ти помогна на мама да обели картофите; а на братчето си Иванко даде своите боички да порисува, също и любимата си четка; а на съседското котенце извади трън от лапичката; и още даде на момченцето Миша своята вкусна баничка, а на самата теб толкова ти се ядеше, но ти си помисли, че на него повече му се иска.
– Но каква доброта е това, това просто е моят живот?! – учудила се Анечка.
– Ами добротата е точно ежедневният живот в добрите постъпки и в загрижеността за някого.
– Излиза, че аз вече имам доброта? – все така учудено питала Анечка.
– Всеки човек я има, само че не всеки може да отвори вратата на сърцето си.
– Тя и дом ли си има? – не преставала Анечка.
– Има. Той е в сърцата на децата и на възрастните.
– Как да помогна на хората да отворят тази врата? – не се успокоявала Аня.
– Трябва да правиш, колкото можеш повече добри дела – отвърнал същият добър глас.
– Тогава ще се старая! – с усмивка произнесло момичето.
А човекът докоснал още веднъж Аничкината главичка, помахал ѝ с ръка и се издигнал във висините.
Анечка дълго, дълго му махала с ръка. В сърцето ѝ заживяла удивителна топлота, а устните ѝ шепнели:
– Ще се старая, добри Човече! Чуваш ли ме, ще се старая!
„А как се казва? – помислила си тя. „Не попитах за името му”.
– Наричат го Добро Сърце! – казал ѝ вятърът.
Анечка, без да се обръща, прошепнала:
– Добро Сърце!
Коментари: