Градът на необикновените
Елизабет беше едно обикновено момиче, което с нетърпение чакаше да бие последния звънец за края на учебната година и да се отдаде на така чаканото лято. Тя бе навършила 16г., обичаше сладолед и да излиза с най- добрата си приятелка. Тя беше обикновена, светът и също бе обикновен. Докато един ден не се запозна с необикновените. Тогава животът и се преобърна, тя трябваше да приеме новостите и да преодолее загубата, и неразбирането на останалите. Промени стереотипите и застана начело. Но преди всичко това нека да ви върна в самото начало, да ви разкажа как тя се промени и как разбра, че светът е шарен.
Денят бе първият от лятото, Елизабет вече се беше уговорила с най добрата си приятелка да ходят на басейн. Приятелката и се казваше Ерика, те бяха близки откакто се помнят. Малко по-късно те вече се печаха на слънце. До басейнът имаше мини бар, двете момичета се запътиха към него. Барманът не беше от града им, но веднага ги заговори. Името му бе Уил. Момичетата веднага се сприятелиха с него. Хубаво момче, усмихваше се така, все едно се познаваше с тях отдавна. Елизабет си знаеше, че той не е от този град. Никой не ги беше посрещал толкова топло до сега, тя смяташе, че Уил е чужденец. Полюбопитства и го попита от къде е. Но отговорът му изобщо не беше удовлетворяващ за нея, той и каза, че е от много далече. После и подаде поръчката и, а тя му плати. Момичетата се върнаха до басейна. Докато плуваха, Елизабет забеляза, че момчето от бара не сваляше очи от нея. Тя беше много любопитна, чудеше се защо я гледа, но най-интересни и бяха татусите по тялото му. Той имаше изрисувани символи по цялото си тяло, които приличаха на татуировки, но и не съвсем… Питаше се-на кое младо, ненавършило 18г. момче, ще му разрешат да си направи толкова много татуировки със странни символи?! Любопитството и изчезна, когато се появиха останалите им приятели. Момичетата им бяха споменали за басейна и те са решили да отидат. Едното момче беше приятелят на Ерика, а другото изпитваше чувства към Елизабет, но явно все още не ги осъзнаваше. Момичето с тях беше приятелка на Ерика от училище. Така и те прекараха целия си ден на басейна. Вечерта Елизабет, трудно заспа, тъй като мислите и бяха насочени към момчето от бара. На сутринта тя проведе дълъг разговор с родителите си. Елизабет искаше да отиде на екскурзия с приятелите си. Родителите и се съгласиха, защото тя се беше отличничка в училище и си бе заслужила почивката с приятели. Тяхната екскурзия започна още на следващия ден. Елизабет и Ерика бяха организирали всичко, знаеха къде ще отидат къде ще отседнат. Другите, които ги придружаваха бяха приятелите им от басейна. Когато пристигнаха, двете момичета се чувстваха изключително щастливи, защото не бяха отседнали на кое да е място, а точно на мястото, на което бяха прекарали много лета. Докато развеждаха приятелите си из местността, те си спомниха щастливите си споделени мигове и забавленията, които вършеха по тия места преди. На един хълм се намираше тяхната вила, а гледката от там беше към плажа и една скала, от където щяха да скачат във водата. След като си оставиха багажа се запътиха към плажа. Цял ден се забавляваха и се къпеха в морската вода, а вечерта отидоха до пещерата, в която двете момичета бяха скрили един сандък. В него те бяха скътали всички спомени от тяхното приятелство, имаше снимки, писма, мидички и какво ли още не. Всичко вървеше по план, докато Елизабет не се отдалечи от тях. Тя започна често да излиза и да се прибира късно, сама. Винаги имаше с какво да се оправдае защо я няма. Приятелката и беше ходила в града и подари на Елизабет медальон, също като нейния. Елизабет и обеща, че вече по-рядко ще излиза сама. Двете бяха много близки, но, откакто общуваха по-малко от преди, връзката им започна да се руши. Елизабет се забави с обещанието си и когато започна да го изпълнява тя вече беше изгубила връзката си с приятелите си. Те вече бяха създали свой спомени, свои истории, в които тя не се вписваше. Вечното приятелство беше изгубило стойността си. Все по-малко време двете момичета отделяха една за друга. Един слънчев ден приятелите на Елизабет бяха отишли на плажа. Но, когато Ерика скачаше от скалата и се схвана крака. Когато се озова във водата, тя не можеше да го движи и да плува и започна да се дави. Докато приятелите и успеят да я извадят от водата, Ерика беше изгубила съзнание, дори вече не дишаше. Всички се бяха струпали около нея. Елизабет бе полюбопитствала какво се случва и беше слязла при тях. Когато видя безжизненото тяло на приятелката си, тя се строполи на пясъка и започна да плаче. Извикаха линейка, но за Ерикавече нямаше шанс. Не знам какво точно се въртеше в главата на Елизабет, но тя стана и каза да вземат тялото на приятелката и, и да я последват. Приятелят на Ерика я вдигна на ръце и последва Елизабет, инстинктивно, без много да мисли. Той обичаше Ерика и бе готов на всичко за нея. Елизабет ги заведе в пещерата, треперейки, с ръката си притисна един камък и стената на пещерата се отвори. Всички гледаха изумено, а тя влезе в стаята, която се беше отворила пред тях. Елизабет посочи къде да оставят безжизненото тяло на Ерика. След това започна да вика името „Том“, „Том“. Всички си помислиха, че Елизабет е полудяла от стрес и мъка, смятаха, че може да е откачила, но когато видяха Том, веднага решиха, че не тя, а те са откачилите. Пред тях стоеше едно много ниско, кльощаво, с дълги уши и ококорени очи, със странен нос и цвят на кожата – зелено човече. Когато Елизабет видя погледите на приятелите си им каза да се запознаят с тролчето Том. След тези нейни думи тя поиска съживителен серум от Том и погледна към Ерика. Тролчето веднага се разбърза, взе серума и го изля в устата на бездиханното момиче. След по-малко от две минути Ерика се съживи. След като се осъзна и разбра какво се е случило и всички останали повярваха на това, което са видели, започнаха с въпросите. В началото не повярваха на Елизабет, но щом тролът го потвърди, те замълчаха за миг. Той им беше казал, че „необикновените“ съществуват, че те са различни от хората, някои се различават по външен вид, други притежават магия. Приятелите на Елизабет вече знаеха какво ще направят. В свят като нашия човек иска само две неща слава и пари. А това бе цяла сензация, която неминуемо щеше да им ги осигури и то в изобилие. Те знаеха, че никой до сега не е виждал истински трол и вече в главите им се въртеше идеята да го предадат на властите. Елизабет се ядоса много, върна се с приятелите си във вилата и започна да им говори, с огорчен и ядосан тон. Тя самата не разбираше как човек може да бъде такъв егоист и да мисли само за себе си. Казваше им, че и тя самата когато е разбрала, че съществуват „необикновените“, се е изплашила не е знаела как да постъпи, но никога не бе поискала да ги нарани, нито те нея. Попита така наречените си приятели:
– Защо сега да ги нараним и да ги пратим за експерименти като те дори спасиха Ерика? Говорейки тя осъзна, че множественото число, което използва ги е довело до мисълта, че има и още тролове като Том. В мига, в който тя изрече тези думи се появи и самият той при тях. Том държеше за ръка малко тролче, това беше дъщеря му Тами. Тролчето им каза, че си тръгва, тръгва си от дома си единствено и само, за да запази магията, като се скрие от тях. После се обърна към Елизабет каза и да не се опитва да им обяснява, защото те няма да я разберат, прегърна я и и прошепна да се оглежда, защото магията е навсякъде около нея. Тогава в очите на Елизабет проблесна искра, изведнъж я осени мисъл, благодарение, на която и се изясни всичко. Тогава тя изрече на глас, че магията съществува, направи го с вяра и надежда. Елизабет вярваше в магията и искаше да я запази, като я покаже на света. Защото ако магията се скриеше от нас, то ние никога нямаше да повярваме в нея. Може би и затова не вярваме и до днес…
Елизабет осъзнаваше, че хората са алчни и злоупотребяват често с направеното им добро. Пример и бяха точно нейните приятели, които не помислиха какво ще се случи с „необикновените“, а се интересуваха само как да се възползват от тях. Затова и те се криеха от хората, защото са различни и дори и да им помагаха, човеците никога нямаше да ги разберат и да повярват в добрата им умисъл.
Елизабет взе решение, да последва тролчетата, като им обеща, че някой ден те ще си върнат свободата и няма да е нужно да се крият повече. Том – тролчето, при което Елизабет ходеше често, а за пред приятелите си бе уж на разходка, се зарадва и се изпълни с надежда. Тези, които до скоро бяха нейни приятели, я гледаха и мълчаха, а Елизабет се приближи до Ерика и я прегърна. Прегърна я за сбогом. И двете знаеха какво се случва, те вече не бяха същите- едната повярва в магията и създаде спомени и нови приятелства, а другата се върна от смъртта преди малко, благодарение на същата тази магия, това ги свързваше-и двете вече знаеха, че магията съществува, но сякаш си бяха станали чужди…
Приятелството не е вечно и то приключи там където и започна.
Елизабет свали медальона си и го подаде на Ерика, каза и да го сложи в сандъка като последен техен, общ спомен. След това Елизабет изчезна, а приятелите и не се върнаха в града си, защото родителите им се обадиха, че се налага да се преместят в друг град, много бързо, поради някаква неизвестна за младежите причина.
Оттогава измина една година. Отново беше дошло лятото. Приятелите на Елизабет се върнаха в града си, за да разберат защо родителите им си бяха тръгнали. Когато пристигнаха, веднага потърсиха кмета на града. Навсякъде около тях имаше тролове, странни същества, различни и чудати. Един трол им посочи къде да намерят кмета. Когато се приближиха те с изумление видяха, че това е Елизабет. Ерика я попита какво се случва, въпреки че вече знаеше отговора.
Елизабет бе спазила обещанието си и бе смесила два свята – магия и хора в едно. Тя бе помогнала на „необикновените“ да живеят, без да се налага да се крият.
Приятелите на Елизабет едва сега разбраха защо родителите им си бяха тръгнали. А самата тя се бе отнесла и гледаше към две момчета, който я чакаха. Едно от тях беше тролчето Том. Елизабет се обърна към гостите на града – бивши нейни приятели – и им каза, че са добре дошли стига да вярват в магията. След това се запъти към Том. Ерика сега разпозна и другото момче, а Елизабет го хвана за ръката, Това бе момчето от басейна, момчето от бара със странните символи по тялото. И то беше от „необикновените“. Символите по тялото му се бяха променили и на един от тях пишеше: „Елизабет и градът на необикновените“. А самата Елизабет беше обикновена, вписваща се толкова добре сред необикновените…
Това беше историята и. Елизабет разбра, че нищо не е вечно на този свят, осъзна, че приятелите не са завинаги, но спомените си остават вечни. Нямаше да забрави за Ерика, но щеше да си създаде нов сандък със спомени, като вино от глухарчета през зимата…
Не мога да кажа дали историята и е истина, дали съществува магия и дали има тролчета.
Не мога да ви кажа, защото рискувам да ви излъжа.
Можем само да гадаем…
Дали магията не съществува, но се крие от нас?!
Можем да я разгадаем само ако се научим да сме по-добри и да приемаме новостите.
Но това са разсъждения просто на едно дете.
С обич Тами.
Коментари: