Беше топла лятна сутрин. Слънцето се усмихваше на минувачите. Във въздуха се носеше аромат на цветя. Ясно чувах шума на морето. Реших да се разходя по плажа, тръгнах по брега, гледайки как вълните кротко идват и си отиват. Морето беше спокойно и синьо. Наоколо имаше сребристи чайки. Те изглеждаха толкова красиви със сиви крила и бели тела.
Много обичам морето, защото съм родена и раста в крайморски град, но не по−малко харесвам и обичам планината. Точно това беше причината днес да съм толкова развълнувана, защото след 2 часа тръгвах на лагер в планината за една седмица заедно с моите съученици.
Багажът ми беше готов от няколко дни, защото нямах търпение да започне нашето лагеруване. Макар, че стигнах по−рано на уреченото място, там вече ме чакаха моите най−добри приятелки Ема и Виктория. Когато всички съученици пристигнаха, се качихме в автобуса и потеглихме към Родопите.
Пътуването беше доста изтощително, но когато слязохме от автобуса и видяхме колко е красива природата около нас, забравихме умората и тръгнахме на разходка. Качихме се на едно високо било в планината и оттам се откри чудна панорама. Долу течеше малка река, а край нея имаше поляна обсипана с макове и синчец. Вляво край поляната видяхме овчар със стадото си, а в далечината белееше едно малко китно селце. Всичко изглеждаше толкова красиво.
Помолихме нашата госпожа, да ни разреши да отидем на пикник в близката гора. Гората беше широколистна, наоколо имаше бук, бряст, ясен, явор и други видове дървета. Излязохме на малка полянка, там разпънахме палатка и одеяла. Обядвахме и си говорихме.
Аз и моите приятелки Ема и Виктория решихме да се разходим наоколо. Тръгнахме заедно навътре в гората. Докато се разхождахме забелязахме, че нещо свети в далечината. Решихме са проверим, но тогава видяхме нещо много странно това беше малка поляна, на която имаше събрани много животни. Имаше мечки, диви кози, вълци, орли и други животни. Те бяха много и когато ни видяха, не се разбягаха, напротив погледнаха ни с надежда. Всички животни изглеждаха много уплашени. За моя изненада една мечка започна да ни говори:
− Здравейте, какво правите тук? Трябва бързо да избягате. Наблизо има огромен пожар, който започна преди малко, но бързо разраства. Много ни е страх, че ще загубим домовете си. И за съжаление мислим, че все още никой не го е видял и че скоро няма да дойде пожарна.
И наистина в далечината съвсем незабележимо се виждаше пожар, който беше малък, но ако не се изгасеше навреме можеше да изпепели цялата гора. След кратко мълчание Ема се съвзе и попита:
− Как можем да помогнем?
− Наистина ще е добре, ако някой извика помощ, но прекия път до селото е доста опасен. – каза притеснено мечката.
− Ние ще се справим. – казах аз. Бях твърде убедена, че ще можем да помогнем на животните в беда.
− Наистина ли ще ни помогнете? − попита един вълк.
− Разбира се.− каза с уверен глас Виктория.
− Тогава ще ви упътим как да стигнете бързо до селото. Минавате през реката, след това трябва да се изкачите по много стръмна пътека и да преплувате малко езерце, но внимавайте там може да има недоброжелателни животни. – обясни ни мечката.
Ние тръгнахме към реката, когато стигнахме видяхме, че ще е доста трудно да я преплуваме, защото течението е в обратната посока. Тогава видяхме един огромен орел, който летеше над нас. Той кацна на едно изгнило дърво и ни заговори с човешки глас:
− Здравейте, аз съм вашия помощник в тази трудна мисия. Аз обитавам тази гора дълги години и знам много неща за нея. Също знам, че ако повървите малко по−надолу ще видите един малък дървен мост, който ще ви преведе на другия бряг.
Благодарихме на орела и тръгнахме към моста. Когато стигнахме на другия бряг видяхме стръмната пътека. Тя беше много тясна и обсипана с камъни, но най−лошото беше, че имаше свлачище. Бяхме на път да се предадем, когато видяхме една златка, която беше със затисната от камък опашка. Аз се опитах да отместя сама камъка, но не успях, затова помолих Ема и Вики да ми помогнат. За щастие успяхме да измъкнем златката. Тогава тя заговори с човешки глас:
− Благодаря ви, че ме спасихте. Знам, че трябва бързо да стигнете до селото, затова ще ви помогна. Ако вървите малко наляво ще видите голям малинов храст, като го заобиколите ще видите друга пътечка. Тя не е стръмна и ще я преминете лесно.
Сбогувахме се със златката и направихме каквото ни каза. Намерихме другата пътека, която беше по−широка, със зелени треви и цветя отстрани. Лесно я изкачихме качихме се на върха на един хълм, когато погледнахме видяхме долу езерото. То беше голямо и с мътни води. Бързо се затичахме към него. Когато пристигнахме щяхме да започнем да плуваме, но видяхме огромна табела, на която пишеше, че има опасни животни във водата. Тогава видяхме един вълк, който се беше заплел в една тел, която заграждаше къща около езерото. Решихме да му помогнем. Когато го освободихме той започна да ни говори:
− Благодаря ви за помощта сега е мой ред да ви помогна знам, че зад тази къща има лодка завита с голямо бяло покривало.
Благодарихме на вълка и заобиколихме къщата. Намерихме лодката и безпроблемно преминахме езерото. Когато стигнахме отсрещния бряг на езерото бързо се втурнахме да бягаме към селото. Не знаехме къде да отидем и тогава ми хрумна да отидем в кметството. Когато стигнахме до центъра видяхме един човек, който продаваше глинени съдове. Попитахме го къде е кметството , а той ни отговори, че е малко по−нагоре по улицата. Отново се втурнахме да бягаме. Стигнахме до кметството. То беше малка жълта едноетажна сграда с дървена врата отпред. Почукахме и ни отвори една възрастна жена с оранжева рокля. Набързо ѝ обяснихме за пожара и къде се намира. Тя се обади на пожарната, а те казаха, че ще изпратят екип на мястото и че ще са там до десет минути. Сигурно вече се беше разраснал, но бяхме доволни, че успяхме да повикаме помощ. Когато жената с оранжевата рокля затвори телефона, ни благодари, че сме я уведомили и ни се представи. Оказа се, че тя е кметът на селото и ни помоли да останем при нея докато не съобщят, че пожарът е изгасен. Ние се съгласихме и я помолихме да се обади на нашата госпожа, да ѝ каже къде сме, за да не се притеснява за нас. Тя се бързо се обади на госпожата ни. След това ни попита как сме разбрали за пожара, а ние ѝ разказахме нашата история с животните. Тя каза, че е много щастлива, затова че сме помогнали на толкова животни и ни покани да разгледаме една книга, в която са опасни всички видове растения и животни в тази област. Ние цели два часа разглеждахме книгата, когато се обадиха на кметицата и ѝ съобщиха, че пожарът е потушен, а всички ранени животни изпратени във ветеринарна клиника.
Привечер пред кметството се събраха благодарни жители, дойдоха и нашите съученици. Заедно отпразнувахме предотвратената беда. Пяхме, веселихме се и танцуваме български хора до късно вечерта. След празненството целият клас се върнахме развълнувани и доволни в лагера. Още на другия ден бяхме готови да продължим с приключенията в планината.
Симона Грозева
email: grozzeva@gmail.com
