МОЯТА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА
„Здравей, Дядо Коледа, тази година много слушах, но ти сигурно го знаеш. Този път за Коледа не искам подаръци, искам хора. Нека на Коледа цялото семейство да бъдем заедно. Както вече знаеш, аз съм в Хаваи. Навярно всички деца биха се радвали да прекарат Коледа тук, на топло, но не и аз. Почти всяка ваканция съм тук. Този път искам за Коледа да си бъда у дома. С мама и татко. Моля те, скъпи Дядо Коледа, нека с мама се приберем у дома за Коледа, за да бъдем всички заедно, обещавам, че ще слушам…“
С обич: Алекс
Телефонен разговор:
– Ало, защо звъниш толкова рано сутринта, скъпа, какво е станало?
– Дъщеря ти иска за Коледа да сме заедно?! Това е подаръка, който си е пожелала…Звъня, за да ти кажа, че ще се приберем, очаквайте ни.
– Добре. Ще ви чакаме. Лек път.
Лиза се замисли: Дъщеря ни вече е пораснала, не желае за Коледа материални подаръци, осъзнала е, че празниците не са за подаръци, а за да сплотяват семейството.
– Добро утро, мила, ставай за закуска, че и изненада имаш.-Каза Лиза на дъщеря си.
– Още пет минутки, мамо…изненада? Каква е? Кажи, кажи?-Скочи Алекс.
– Затвори очи, добре, сега ги отвори.-Лиза я гледаше с притаен дъх в очите.
– Какво е това?-Алекс търкаше очите си и не можеше да повярва.
– Два броя самолетни билети. Прибираме се у дома.-каза майка и с възторг.
– Но…как разбра, че искам точно това?-лицето на Алекс се осени от щастие.
– Да кажем, че едно елфче ми подсказа.-усмихна се Лиза на дъщеря си и се замисли…“Колко е хубаво да виждаш детето си щастливо“.
Алекс си мислеше на летището: Мама ми се усмихва, но не по онзи начин, когато го прави, за да ме убеди, че всичко е наред. По-скоро се опитва да не ме тревожи, но има някакъв проблем. Ето, пак се приближи към мен, приклекна и тихичко, сякаш, за да не я чуят, взе да ми реди онези свои дълги монолози, от които да се почувствам по-добре, но и да науча нещо. В повечето случаи, докато тя говори, аз кимах с глава и си мислех за нещо друго, но този път бе различно и беше свързано с мен. Знаех, че няма да можем да се приберем у дома и че няма как да ми се случи нещо толкова хубаво, но тя ме убеждаваше, че когато искаме силно нещо-то се случва. Говореше, че понякога трябва да преглътнем някои неща и да продължим напред и така нататък. А аз се усмихвах, държах я за ръка и вървяхме заедно към изхода…явно нямаше да има полет, насочихме се към такситата, за да се върнем в хотела. Но вместо жълто такси пред нас спря старомодна червена кола, от нея излезе белобрад старец, който ни се усмихваше. Метна ни с ръка и гръмогласно извика:
– Здравейте, госпожо и вие млада госпожице. Аз съм Колд Иванов, вашият шофьор. А ти сигурно си Алекс?- старецът ме погледна въпросително и сбърчи вежди.
– Да-плахо отвърнах аз. А майка ми се стъписа и започна да разпитва дядото.
– Кой ви изпраща и откъде знаете имената ни?-попита гневно тя.
– Госпожо, вашият съпруг-Никола, ме изпрати, за да ви прибера у дома. Заповядайте.- каза дядото и отвори вратите на колата, за да влезем. Качихме се в колата и тръгнахме.
– Ще ни разкажеш ли откъде познаваш баща ми?-полюбопитствах аз.
– Разбира се-отговори старецът и заразказва- Беше много отдавна, аз бях може би, на твоята възраст…Играехме заедно ….футбол…
– Баща ми не играе футбол-възпротивих се аз, а майка ми започна да го гледа още по -съмнително.
– Така де, може и да съм позабравил как точно се запознах с татко ти, не сме се виждали отдавна. Важното е, че той ми се обади и аз се отзовах, дойдох да ви взема. Не се ли радваш?!
– Всъщност, да-отговорих смутено аз.
Продължихме да си говорим с дядото, беше ми любопитно на колко години е, тъй като ми изглеждаше доста старичък, но не посмях да го попитам. Чудех се, като е познавал баща ми, как са били приятели, тъй като ми изглеждаше доста по-възрастен, но не попитах, просто от добро възпитание. Когато ми каза, че аз съм добро момиче и че е много хубаво, че обичам филми като „Сам вкъщи“, аз го попитах с кого живее, а той ми отговори:
– С едни послушни, малки човечета, със зелени шапки. Те са много работливи.
– Деца, нали?-полюбопитствах аз.
Той се засмя и ме погледна с широка усмивка в огледалото на колата. След този наш разговор се унесох в сън, мислейки си как този непознат човек, ще ни закара до у дома.
Лиза си мислеше: Как е възможно? Първо тези билети, които не били валидни, а нямало никакви свободни места два дни преди Коледа, а сега дали извадихме късмет с този човек или пак няма да ни провърви. Дано само не разочароваме Алекс. Дано да се приберем. Колата изведнъж спря. Лиза бързо излезе от своите мисли, връщайки се в реалността и попита стареца дали всичко е наред.
– Няма гориво-отговори Колд.
И двамата слязоха от колата. Лиза се опита да проведе разговор по телефона, но нямаше обхват, а когато попита за телефона на Колд, той отвърна, че няма такъв, но и без това не му трябва и ще се справи сам, след което тръгна към гората. Там по някаква случайност видя един елен, който с копитата си държеше бутилка бензин. Колд взе бутилката, погали елена и се върна. Каза ми да се кача и че той сега идва. Аз още по-замислена седнах на седалката, гледах ангелчето си как спи дълбоко и се чудех как е възможно да има толкова много случайности. Помислих си, че може би е възможно да съществуват и чудеса, нямаше как да е нещо друго, освен чудо. Унесена в своите мисли, без да осъзная, заспах дълбоко.
Алекс: Събудих се, все още не бяхме пристигнали. Мама спеше, а на мен ми беше скучно и затова се преместих на предната седалка, за да си говоря с непознатия старец. Докато си говорехме, му разказах за моето писмо до дядо Коледа и как наистина това, което искам е да бъдем вкъщи цялото семейство за празниците. Казах му също да запази желанието ми в тайна, че все пак съм искала и нещо друго, но съм си пожелала само едно, за да може дядо Коледа да изпълни и на други желанията, да не го претоварвам с много работа. Обърнах се да видя дали мама спи, и казах на дядото какво е било другото ми желание. Той се усмихна и ме погали по главата. Споделих му също, че съм гладна и за моя изненада, той каза да отворя джапката, отворих я, а там имаше толкова много бисквитки, които започнах да хапвам с, наслада, както би направило всяко друга дете на моята възраст. След като се нахраних добре, започнах да си задавам въпроси. Защо този човек има толкова много бисквити в колата си? Кои ще са тези малки деца, с еднакви шапки, пък и много работливи? Как е възможно този старец да познава баща ми, отдавна да не са се виждали, а в същото време да познава и мен, да знае, че съм много послушна и така нататък? След като си зададох тези въпроси, започнах и да си давам сама отговори. Има само един човек, който много обича да си хапва вкусни курабийки, има много помощници със зелени шапки, наречени елфи и има само един човек, който вижда всичко, и знае всичко по света, а именно – това е самият Дядо Коледа. Също като в анимационните филмчета, сякаш получих прозрение и над главата ми светна крушка. Обърнах се към стареца, усмихнах му се и се върнах на мястото си в колата, отзад. Побутнах мама, събудих я и веднага и подшушнах, че този човек е Дядо Коледа.
– Какво каза, миличка?-сънливо ме попита тя, прозявайки се.
– Нищо мамо-отвърнах и, с усмивка.
Не исках дядо Коледа да ме чуе, затова не повторих. После започнах да си задавам още въпроси. Дали ме чува? Дали ще се разсърди, че го разкрих? Дали ще ми сложи в списъка с непослушните деца, заради това, че скрих от мама?
И докато Алекс се мъчеше да си даде отговор отново заспа.
– Пристигнахме!-щастливо извика Лиза.
Лиза: Събудих се, дъщеря ми беше слязла от колата и аз веднага излязох, след нея. Видях как се бе сгушила в баща си и отидох при тях. Най-после отново си бяхме у дома, заедно, цялото семейство.
– Благодаря, че изпрати Колд да ни прибере-Каза Лиза, прегръщайки съпруга си.
– Не съм изпращал никого?!-Озадачено я погледна Никола.
Алекс: Аз се усмихвах, защото знаех истината за Колд.
И тримата се обърнахме, но там вече нямаше и следа от онази странна червена кола, нито от Добрият старец, там нямаше нищо и никой. Мама и татко се спогледаха, чух ги по-късно да си говорят, чудеха се защо си е тръгнал Колд, преди дори да му благодарят, незнайно защо не обсъдиха това, което каза дядото, че познавал баща ми и че той го е изпратил. Е, важното е че аз знаех, кой е добрият белобрад човек, спасил нашата Коледа. Не исках да казвам на мама и татко, защото те сигурно нямаше да разберат. Може да съм още малка, но зная, че възрастните не вярват в чудеса. А чудесата не могат да съществуват без вярата на децата в тях.
Сутрин е. Коледа е. Слязох долу и заедно отворихме подаръците. Остана само един. Беше адресиран до мен. „ За Алекс – най-доброто момиче, което лично познавам, Весела Коледа у дома Алекс“. Отворих го, но и само по картичката разбрах от кого е. Вътре имаше точно това, което исках. Това, за което знаеше само моят приятел Колд, че искам. Това беше нашата малка тайна. На дъното на кутията имаше и кратко писмо: „Хо-хо- хо! Весела коледа Алекс, благодаря ти за прекрасния ден прекаран с теб, ти си едно много добро и умно момиче. Продължавай да сбъдваш мечтите си, твой приятел Дядо Коледа.“
Усмихнах се, обърнах се и прегърнах родителите си, сгънах писмото и го прибрах в джоба си, обещах си колкото и да порасна, никога да не спирам да вярвам в чудеса. Защото без да вярвам в тях, те няма да съществуват. След това се доближих до прозореца, навън валеше сняг, стъклото се беше замъглило от студа навън и топлината на камината в съчетание с любовта, която бликаше от сърцата на всички у дома. Усмихнах се, бях щастлива, приближих се към прозореца и нарисувах с пръста си на стъклото голямо сърце, вътре написах едно голямо Благодаря! И прошепнах толкова тихо, че само със сърцето си можеше да ме чуе някой: „Благодаря, че те има, скъпи Дядо Коледа!“ – В този миг звездата в градината ми намигна и една снежинка се залепи на сърцето на стъклото отвън, а вятърът нашепваше в комина с гласа на Дядо Коледа: „Бъди щастливо, мило дете, вече си си у дома…Весела Коледа…“
