Два свята
Навсякъде из града са разлепени листовки с лицето на едно момиченце. На тях пише „ Иза , изчезнала, на 10г., около 1,54 см, с кестенява на цвят коса и тъмни очи, облечена в домашни дрехи, моля ако я видите позвънете на следния номер 087 765 77xx“ Защо ви занимавам с това дете? Заради интересната и история!
Здравейте, аз съм Джулия, тази година е последната ми в училище. Завършвам. Днес е първият за годината и последният, в обучението ми в училище, учебен ден. Пожелайте ми късмет…
Всяка сутрин, излизайки от вкъщи, се заглеждам в къщата на съседите. Още е пуста. Няма го онова щастие, което усещах когато минавах покрай нея преди. Няма я Иза. Да, онова същото дете от листовките, детето, с което всяка сутрин се водехме до училище. Но един ден тя просто изчезна, ей така от нищото, изпари се. Няма я, няма го и нейния заразителен детски смях. Тя толкова много ми липсва, не искам и да си представям как се чувстват родителите и.
Тази година е като всяка друга. Различното е само новият ученик в класа ни.
Ще ви попитам нещо: „Вие вярвате ли в любовта от пръв поглед?“ Може би ви се струва странно. Е, аз вярвам. Още в мига, в който той прекрачи прага на стаята, аз почувствах, че има нещо специално и различно в него. Той е висок, кестеняв, с тъмни, дълбоки очи. Името му е Лиъм, за да съм по точна – беше много сладък. С времето го заговорих, после се сприятелихме. Не му споделих за онова, което усетих в мига, в който за първи път срещнах погледа му. Е, какво да кажа – той притежава точно това, което харесвам в едно момче-сладък (много), умен (но не прекалено), забавен и винаги знае какво да каже, и то в правилния момент. Имаше дни, в които му се ядосвах, за това, че разговаряше с други момичета, но той откъде можеше да знае, че го ревнувам, след като дори не му казах, че го харесвам?! А повярвайте опитах. Когато си говорехме се опитвах да му кажа, винаги заеквах, сякаш имах буца в гърлото, която не мога да преглътна. Опитах и чрез есемес, но винаги го изтривах, точно преди да го пратя. Написах му и писмо, а аз чрез писане винаги най – добре се изразявам, но по някаква причина, вместо да му го дам, го изпратих в коша, в буквалния смисъл го изхвърлих. Нямах онази смелост, която си мислех, че притежавам. Зная, че звучи глупаво, но просто не можех да му призная чувствата си и точка. Останахме си приятели, точно такива, каквито си бяхме и преди, а общите ни моменти, аз ги запазвах в спомени, безценни и незабравими, скрити в мен спомени, като глухарчета в бутилка вино за през зимата. Припомнях си ги винаги, когато бях сама и чувствах студа, породен от липсата му.
А те, спомените ни, ме топлеха в студа, изпълваха сърцето ми с топлина. Спомнях си как
веднъж, с група приятели, лагерувахме в гората, а аз и Лиъм цяла нощ будувахме, говорейки си и гледайки звездите. Или вечерта, когато празнувахме рождения ми ден, тогава си пожелах през годината да се случи нещо ново, различно, че дори магично. Денят, в който се осъществи връщането на Иза, започна с щастие, а завърши с тъга и куп лъжи. Лиъм ме покани след училище да излезем само двамата. И аз като едно глупаво и наивно дете повярвах, че може би и той ме харесва така, както аз него.
А всъщност реалността в буквалния смисъл ме удари по главата.
Отидохме у тях, за да ми покаже Лиъм нещо на тавана си (странно защо ли не се замислих тогава, защо на тавана) и точно тогава се сблъсках с една греда и реалността ме приветства за добре дошла. Чух как Лиъм ме предупреди да внимавам и все пак се ударих. А това, което искаше да ми покаже се оказа просто едно обикновенона вид огледало, високо колкото самия него. Обикновено – Дали? Лиъм ме погледна, без своята обичайна усмивка, заменил я бе със сериозно и строго изражение на лицето. С тих глас, ме подкани да се приближа до огледалото. А аз го гледах като едно агне, на което му предстои да го заколят, но то не разбира с какво толкова е съгрешило, че такава ще е неговата съдба – да се срещне очи в очи със смъртта.
Лиъм се отказа да ме чака и заговори, пак с онзи тих глас, сякаш се стремеше никой да не го чуе: „Време е, дори закъсняхме, не ми се искаше да си точно ти, но нямам друг избор, ти си правилния човек, Джули. За едно добро сърце, трябва друго. Съжалявам.“ Той ме хвана за ръката, след което ме бутна в огледалото. Със затворени очи се разпищях от страх, след няма и минута около мен се чуха гласове: „Той успя“. Отворих очи, а пред мен стоеше Иза, съседското изчезнало дете. Тя само се усмихна, прегърна ме и се извини. За какво? Отзад Лиъм се провикна „Хайде, идвай, нямаш време“. Не говореше на мен… и точно тогава Иза се отскубна от мен и изтича при него, той я хвана, обърна се с гръб към мен…и след малко Иза вече я нямаше. Бях много объркана, но и ядосана. Отидох при Лиъм. В мен бушуваше буря от емоции, които искаха да излязат на яве. Развиках се: „Къде съм?, Какво направи?, Какво беше онова огледало?, Къде е Иза? Какво и направи?“. Все въпроси, търсещи отговори. Един човек зад мен, напълно непознат за мен, ми даде тези отговори, а не Лиъм, който трябваше да го направи. Замислих се върху това…- непознат, ами ако и самия Лиъм е един непознат? Дали това, че съм го познавала го прави познат или всъщност е възможно дори да не го познавам в действителност? Човекът започна с отговорите „ Здравей дете, ти се намираш във втория свят, прилича на първия – твоя, но се различава по земята, върху която стъпваш, тази нашата земя е направена от облак, нима не виждаш? Не се бях огледала до този момент и да, аз наистина стъпвах върху чисто бял, истински облак. Непознатият продължи: „ Не обвинявай Лиъм, той направи това, което му бе наредено, а сега ела, аз ще те заведа при жената, която ръководи живота ни тук, ще влезеш сама при нея, тя знае, че си тук и те чака.“
Нямах друг избор, тръгнах с този непознат мъж, но преди да го последвам отново се обърнах към моя непознат любим (Лиъм) и като едно дете с насълзени очи, му зададох само един въпрос „Кой всъщност си ти? Кой си – те попитах, защо мълчиш?“ – Без отговор. Стоях и го гледах известно време, разплакана, след това се обърнах и последвах мъжа, осъзнала, че в този момент съм изгубила приятел или може би един напълно непознат. По някаква, неизвестна за мен причина, Лиъм вървеше след нас. Защо-не знаех. Влязох вътре, тя ме чакаше, не ме остави да кажа каквото и да е било и започна да говори: „Здравей Джулия, добре дошла, седни и не говори, първо аз ще ти кажа каквото имам да ти казвам, после ти ще питаш. Вече сигурно си разбрала, че се намираш във втория свят, който се носи върху облак. Защо си тук? За да спасиш Иза. Ти я замени, като дойде тук, така на твое място тя излезе, защото имаш нейното добро и дори малко наивно сърце. Приличате си. Тук живеем много хора, от твоята земя, много отдавна първите от тях, които намерили огледалото и преминали, съградили днес нашия дом. Тук е много хубаво и приятно, няма го онова зло от твоя свят. Но има и нещо, което не се харесва особено на хората тук. А именно влезеш ли веднъж-не можеш да излезеш. Има и специални като Лиъм, той може да излиза, но не за дълго, после трябва да се връща, не може да оцелее, дълго извън този свят. Има нещо, което го спира да си тръгне завинаги. Е, Джулия, радвам се, че се запознахме и помни две неща: Първо от тук няма връщане назад и второ- не се доближавай до края на облака, защото ще паднеш и изчезнеш завинаги. Разбра ли? Ако няма въпроси, си свободна.“ Замислена над думите на тази жена, все пак попитах: „ Няма ли друг начин да се прибера у дома? “, а тя ми отговори: „ Не. Нима не ме слуша. Свободна си, върви си.“, „Къде? Знаете ли, г-жо управител, свят, в който съществува само добро, няма да съществува дълго!“ Излязох и затръшнах вратата след себе си. Лиъм беше отпред. Чакаше ме. Все още ядосана, отидох при него: „ Ти ме излъга, всичко ли беше лъжа? И приятелството ни ли? Общите ни спомени? А името? Всичко ли беше фалшиво? План, с който да ме заблудиш? Ти си лъжец, измамник! А аз ти се доверих, не мога да повярвам, че дори се влюбих в теб!“
Млъкнах, чух се, изрекох онова, което никога до сега не посмях да кажа на глас и то го сторих без страх. Погледнах го в очите, а след това го подминах и тръгнах напред, без посока, без цел и без брод, признавайки пред себе си, че той разби сърцето ми! Измина една дълга седмица, останах при онзи мъж, с който се запознах още първият ден. Понякога се чудех дали родителите ми ме търсят, дали и те са разлепили мои снимки, дали страдат, дали им липсвам, защото те на мен ми липсваха много. Една вечер, докато гледах залеза на един от облаците, до мен седна Лиъм. Вече цяла седмица се опитваше да поговори с мен, но аз го избягвах, сега нямах избор. В началото и двамата мълчахме. Той започна първи: „ Когато се запознах с теб , а и след като те опознах, нямах намерения да водя теб тук Джули. Аз се влюбвах в теб с всеки изминал ден, все повече. Но през времето, което изминаваше разбирах как ти се превръщаш в точния човек, не намирах друг и трябваше да си ти. Нямах избор. И много съжалявам за това, което сторих, за това че те затворих тук. Но всичко между нас си е истинско, всичко. Повярвай ми. Прости ми…Не мълчи, моля те.“ Мълчах, не знаех какво да кажа, вече дори не знаех дали мога да разгранича лъжите му от истините. Затова и аз, от своя страна поисках от него да ми разкаже за живота си, но истината. Не предполагах, че после ще съжалявам, че съм попитала. Лиъм ми разказа за семейството си, как са били от първата земя, но един ден, по случайност се озовават тук, свикнали са с новия си живот и са си живели щастливо. Докато един ден родителите му не изчезват, паднали от облака, изгубени завинаги и никой не знае къде са, нито ги е виждал оттогава. Слушайки историята му, самата аз се натъжих, а той, той не плачеше, но му се искаше да заплаче с цял глас и със сълзи. Е, аз му простих, не напълно, но му простих, защото го обичах. Всеки човек заслужава втори шанс и въпреки че не бях сигурна дали той го заслужаваше, аз му простих и го прегърнах. Тогава той се разплака. Да и момчетата понякога плачат. Постояхме още малко прегърнати, а след това всеки се прибра в своя дом. Вечерта почти не спах, мислих. Накрая намерих решение и побързах да го споделя с Лиъм: „ Ами ако има начин да се измъкнем и двамата от тук?! Слушай сега-защо ти не можеш да излезеш от тук за дълго време? Защото нещо тук те спира, ами ако това нещо е спомена за родителите ти?! Мисля си, че ако го загърбиш, ще успееш да излезеш от тук, без да ти се налага да се връщаш обратно. А ако веднъж излезеш, все ще намериш начин да измъкнеш и мен. Е какво ще кажеш?“ Самата аз не си вярвах, дали той ми повярва? Но, надеждата умира последна. Лиъм тръгна на някъде, след малко се върна, дръпна ме за ръката и тръгнахме към края на облака. От раницата си Лиъм извади медальон (притежание на майка му) и кинжал (на баща му). Той ги хвърли с думите: „Съжалявам, но ако да се сбогувам с вас е нужно, за да си тръгна от тук, така да бъде. Простете ми за това.“ Скоро огърлицата и кинжала се изгубиха от погледите ни. Лиъм ми обясни, че това са последните вещи, които е имал от родителите си. Надявах се да сме успели. С него се сбогувахме и той тръгна.
Мина време от тогава. Но знаех, че ще спази обещанието си. Върна се, а когато го направи върна и мен у дома, на първата земя. Сега ще ви се стори глупаво, но е факт. Никой не е бил затворен във втория свят завинаги, за да си тръгне от там е трябвало просто да скочи от облака и е щял да се озове отново на първия свят и то невредим. Отговорът е бил пред очите ми, а за не съм го видяла. Лиъм ми разказа как го е разбрал. Обясни ми, че дълго е търсил някой, който да ме замести, но не е намерил подходящ човек със сърце като моето, Но един ден се е натъкнал на същите онези медальон и кинжал, които изхвърли от облака. Следователно, родителите му също трябва да са някъде на първия свят.
Аз се върнах при родителите си, а те бяха много щастливи, че отново съм си у дома.
От онзи ден, в който се запознах с Лиъм аз разбрах, че той е различен, че има нещо странно в него и се оказах права и се радвам от това.
А колкото до втория свят, не казах нищо на никого, но съм сигурна, че свят, в който няма равновесие между доброто и злото, няма да просъществува дълго. Този-вторият свят, остана в миналото.
С Лиъм си обещахме, никога повече да не се лъжем и винаги да бъдем заедно. Обещахме си и да намерим родителите му. Вярвам, че ще спазим обещанията си.
„Знаеш ли, Лиъм, тази година си пожелах да се случи нещо ново, различно, че дори магично и то се сбъдна. Обичам те!“
Облегнах се на рамото му и заедно, усмихнати се наслаждавахме на гледката, разкриваща ни изгрева на новия ден.
Коментари: