Посвещавам тази приказчица на принцеса Ума
Имало едно време едно детенце. То било като всички други деца будно и умно. Обичало да си измисля приключения и да ги разказва на майка си и сестра си, а те го слушали с разбиране, без да знаят какво да му отговорят. Понякога историите били фантасмагорични и нереални. Момчето обаче настоявало, че всичко това му се случва наистина, но в друго измерение. Майка му се усмихвала внимателно и продължавала да върши домакинските си задължения, ала тайничко се молела за здравето на сина си.
И ето, че един ден тя тъкмо излизала от кухнята, когато пред себе си в коридора видяла малък златен кон със зелени точки на гърба, който ѝ се усмихвал невинно! Легенът с дрехи, който жената носела, полетял към пода. Стараейки се да измисли логично обяснение и едновременно с това да не крещи, тя успяла само да отрони:
– Ти, ти… какво правиш тук?
Конят от своя страна съвсем спокойно отвърнал:
– Чакам моя приятел Митко да ходим заедно до Гората на Еднорозите – и още подробности щял да ѝ разкаже, но тя просто припаднала.
Тук е моментът да обясним, че момченцето, за което споменахме по-горе се казва Митко. Та точно в този момент Митко се показал от стаята си, видял майка си в несвяст и хукнал да я свестява. Погледнал коня сърдито и ??казал:
– Нали ти казах, че няма да го понесе! Защо ѝ се показа?
– Ами не знам… – смотолевил конят – Тя ме изненада… Пък аз просто бях искрен. Нали така трябва? Да сме искрени…
– Така трябва, да! Но не и ако си „Конят Пазител на пророчеството”! –продължил да се мръщи Митко, докато носел вода, за да свести майка си.
– Ти тогава защо разказваш за нашите приключения? Нали са тайна! –малко обидено попитал златният кон.
– Е, това е друга работа…Когато им разказвам, те не вярват, че са истина и така тайната си остава Тайна, разбираш ли? Сега как ще ??казвам вече за нашите приключения?
– Не знам, Митко… Знам само, че принцесата разчита на всички нас да я спасим, а порталът към Непал ще се затвори едва след 3 часа. Еднорозите чакат да ни преведат дотам. Моля те, дай на майка си да помирише кърпичка с ментово масло и да тръгваме! Аз ще те чакам навън. Нека не се бавим повече! Нямаме никакво време!
Конят отишъл на двора, а Митко побързал да напръска лицето на майка си с вода. Когато взела да се свестява, той почукал на стаята на сестра си и хукнал навън преди хилядите въпроси да започнат. Яхнал златния кон със зелените точки и заедно препуснали към Гората на Еднорозите. Обясненията вкъщи щели да почакат, сега Принцесата разчитала само на тях!
Щом пристигнали, видели, че тя е вече в много тежко състояние. От няколко месеца била затворена в кула. Имала храна и вода, но едва понасяла липсата на слънчева светлина. Влезли при Принцесата, но тя трудно дори се усмихвала. Поздравила ги едва-едва и запалила още една свещ.
Митко забелязал, че ръцете ѝ треперят въпреки нейните усилия да се владее. Той казал смело:
– Принцесо, дойдох да Ви спася! Качете се на гърба на моя кон, той ще Ви отведе на сигурно място!
Усмивката на Принцесата била вяла, но все пак треперенето на ръцете ѝ спряло. Тя оставила свещите да горят, а на излизане от килията се поклонила.
– Не разбирам, Принцесо – почудил се Митко, – защо се поклонихте на мястото, в което бяхте затворена и страдахте?
– Аз всъщност благодарих на мястото, което бе мой дом през тези няколко месеца! Сигурна съм, че то се погрижи за мен, както успя, затова е редно да си тръгна с благодарност.
– Момичетата са толкова странни… – помислил си Митко, а на глас само проронил: – Да побързаме, чака ни дълъг път!
Принцесата се качила на гърба на малкия кон и заедно препуснали към Гората на Еднорозите. Там търсели Вълка-лечител, за да го помолят за помощ.
Стигнали до неговата пещера малко преди залез. Митко не бил говорил с вълк никога досега и малко се страхувал, но щом зърнал бледото лице на Принцесата, бързо събрал кураж. Ситуацията не търпяла отлагане! Смело застанал пред входа на пещерата и се прокашлял. Още преди да е продумал пред него се появил Вълкът – огромен и с безжалостен поглед. Без да каже нищо, той се насочил към Принцесата. Приближил, огледал я внимателно, подушил я и наредил:
– Влез в пещерата! Там ще намериш едно голямо памучно платно. Съблечи се и се увий в него! А вие, момчета, бързо съберете дърва да запалим огън! Трябва да стоплим достатъчно вода, за да направим билкова вана за Принцесата. Аз отивам да събера билки преди да е мръкнало – и потънал в гората.
Когато се върнал, огънят вече горял. Митко гордо стоял край него, а „Пазителят на пророчеството“ пасял спокойно наблизо. Принцесата, увита в бялата памучна тъкан, съзерцавала небето във възторг. От толкова време не била гледала залеза! Вълкът сложил котлето на огъня и хвърлил билките вътре. После с Митко напълнили едно голямо ведро с чиста вода от реката. Когато билките били готови, изсипали и горещата отвара във ведрото. Всички тактично се обърнали с гръб, докато принцесата влезе във ведрото, а щом се потопила в топлата ароматна вода, тя въздъхнала от удоволствие.Това било най-приятното лечение, което някой ѝ бил предлагал. Отпусната в топлата вода, тя се възхищавала на сиянието на деня, който се сменял с нощта. После се подсушила, а до ведрото намерила чисти дрехи, които еднорозите вече били приготвили за нея. Долният комплект бил от чист бял памук, мек и ухаещ на мащерка и здравец. Принцесата обтрила тялото си с памучната материя до зачервяване, облякла новите си дрехи и се почувствала наистина преродена.
Тъкмо щяла да благодари, когато от гората се появила една бяла кошута. На гърба си носила преметнат плащ, а в зъбите си стискала златно менче, което оставила до лапите на вълка. Той поел менчето пълно с ароматен елей и се спрял пред Принцесата.
– Време е за следващата фаза от лечението. Ще намажа челото ти с елей, но затова трябва да се превърна в човек. Не се стряскай!
Само след миг пред Принцесата се изправил млад мъж. Той носел сиви дрехи, а дългата му черна коса била красиво пригладена назад и захваната със сребриста царствена диадема. В центъра ѝ имало изящен черен турмалин и цилиндрични селенити по края. Той разнесъл мирὸто по ръцете си, а после внимателно го втрил по лицето и раменете на момичето. Принцесата се разплакала. Плакала дълго и тихо и всяка сълза отмивала от сърцето ѝ нови и нови пластове безсилие. Чак сега тя разбрала колко дълго е трупала напрежение и страх. Когато благовонното мирὸ попило в кожата ѝ, Вълкът отново приел първоначалната си форма, поклонил се бързо и изчезнал в пещерата.
Тогава се приближила Кошутата и я заговорила:
– Здравейте, Принцесо! За нас е чест да Ви приемем в нашата гора! Моля, приемете тази дреха от гърба ми. Тя е вълшебна, с нея ще Ви е топло и леко едновременно. Вечер тя ще отразява лунната светлина и ще Ви свети по пътеките, а денем ще държи прохладно. Когато сложите качулката, тя ще Ви скрие от недоброжелатели.
Принцесата се поклонила. С благодарност поела дрехата от гърба на кошутата, наметнала се с нея и тръгнала на път.
А пътят бил дълъг, разнообразен и цветен. Минали през много страни, срещнали най-различни култури. Когато имала нужда, тя слагала златното наметало и заприличвала на „другите“. Така всъщност ставала невидима и никой не успявал да разбере, че тя е Принцесата на Непал! Само на местата, където към Децата и Майките се отнасяли с почит, а Мъжете били силни и благородни, Тя се чувствала в безопасност. Тогава се спирала да опознае тази култура. Понякога оставала само дни, а друг път – дълги години! Магичните дрехи на кошутата се запазили искрящо бели и благоуханни през цялото ѝ пътуване.
Тя знаела, че трябва да открие Нещо, но не знаела точно какво. Единствено интуицията ѝ я водила през целия път. Тогава, както и през всички останали дни, тя слушала сърцето си – гласът му ѝ напомнял, че е Жива!
Принцесата открила вътрешен мир въпреки всички изненадващи промени и различни посоки, които трябвало да поема. Само така усещала своя център. Само така оставала винаги спокойна.
Докато един ден…
Оттук всеки от вас може да довърши приказката със свои думи.
Можете да си изтеглите карти от сайта и да измислите продължението.
Можете и да го напишете Тук.
Колкото повече варианти, толкова повече светове ЕдноВременно!
А аз…
Аз продължавам с моята приказка всеки ден. И всеки ден съм учудена от това, което следва…
– О, Митко, къде си? – може би се питате вие. Майката на Митко пита същото.
Изведнъж, вратата на тоалетната се отваря и от там, усмихнат, излиза самият Митко.
– Пак ли забрави за какво си там като си се зачел в някоя приказка? – усмихва се майка му.
– Може и така да се каже. – отговаря детето.
Тогава майката казва нещо Неочаквано. Предлага на децата да облечат чисти, светли дрехи и да се приготвят да си направят едно Тържество!
– Какво тържество?
– Отиваме в книжарницата и всеки може да си избере по една книга! – отговаря майката с искрящи очи.
Каква радост! Книжарницата в тяхното градче е мъничка, но в нея има хиляди книги. Всеки път, когато влезеш вътре, от невиждана до сега лавица ти се усмихва нова книга, книга, която винаги е чакала точно Теб. А книжарят, той е човек, който работи с цялото си сърце. Всеки ден пренарежда витрината и поставя там различни и подредени по теми книги. Усмихва се топло на всеки и винаги има време да си поговори с теб за някоя книга или просто ей така, за живота.
Облечени в най-красивите си и семпли дрехи, Митко, сестра му и майка му, влизат тържествено в книжарницата. Всеки потъва в един него си свят. Когато след години или след минути са готови да се завърнат, всеки е стиснал здраво под мишница по една книга. Майката е избрала „Курс по чудеса“, сестрата не иска да покаже своя избор, а Митко е намерил книжка за историята на Непал.
Обратно в къщи, Зеленият кон на точки ги чака на верандата. Майката му казва спокойно:
– Трябва да си изгладнял. Сега ще ти сипя овес.
Сестрата го погалва зад ушите, а Митко му намигва и се шкугва с стаята си да чете.
Прегръщам ви ❤️