:: Магията на Коледа ::
Това се случи в навечерието на Коледа. Снегът бе затрупал улиците и във всяка къща грееше Коледна елха. Къщата на семейство Иванови не беше по – различна. В нея живееха мама Моника, татко Лиам, малкия Антоан и кака му Мари. Туни /Антоан/ беше на четири години, а Мари скоро щеше да навърши единадесет. (Беше родена на двадесет и пети декември в полунощ!)
Всяка година на Коледа всички деца ставаха необичайно рано, само заради едно нещо – подаръците под елхата. Едва ли човек може да преброи усмивките из целия свят в този момент! Никое дете не си представя Коледа без подаръци и Дядо Коледа. А колко развълнувани са децата вечерта преди празника! Всички подготвят планове да видят Белобрадия старец, но за съжаление никой още не е успял. Мари и Туни не бяха изключение. Тази година те бяха решили да не заспиват и да видят как Дядо Коледа оставя подаръците под елхата.
– Деца, лягайте! – каза майка им.
– Добре, но първо ще подготвим подарък за Дядо Коледа. Винаги съм се чудила как един човек прави толкова добри дела. Трябва да му се отблагодарим, нали!?- размишляваше Мари докато слагаше бисквитки и мляко под елхата /досещате се за кого/.
– Добре тогава… Лека нощ!– усмихна се Моника и целуна децата по челата.
– Лека нощ! – в един глас казаха Мари и Туни.
– Како?
– Да!
– Знаеш ли, че един приятел ми каза, че Дядо Коледа не съществува. Няколко пъти се е опитвал да го види, но не е успял.
– Не му вярвай! Сигурно просто му се е доспало. Ние няма да повтаряме неговата грешка, нали?
– Няма, како!
– Такааа, всичко е готово! – въздъхна Мари и се усмихна. Брат и както винаги направи същото. Мари се засмя и го прегърна.
– Е, хайде да лягаме. – Мари хвана братчето си за ръка и го поведе към тяхната стая. Там те имаха двуетажно легло. Мари спеше отгоре, а Туни отдолу. Каката зави братчето си и го прегърна.
– Лека нощ! И…
– Да? – зачуди се Туни, какво искаше да каже сестра му?!
– Нищо! Приятни сънища! – каза Мари. Искаше и се да му напомни, че не трябва да заспива, но не го направи. Все пак нищо не може да изкуши едно малко дете повече от съня. Изкачи се по стълбичката и легна на леглото си. Но някак си нещо и липсваше, нещо което правеше всяка година… Сети се! Винаги броеше секундите до 25-ти декември – нейният рожден ден. Погледна часовника, който бе над леглото и. Още цял час!
Минутите бавно се изнизаха. Мари се стараеше да не заспива и успя.
– Още една минута – прошепна си момичето – тридесет секунди… двадесет секунди… и 10,9,8,7,6,5,4,3,2,1 ! – И се чу звънецът на вратата!
– Кой ли ще звъни в този час? – зачуди се Мари. Една минута по – късно пак се позвъня.
– Е, явно мама и тати вече са заспали. Ще отида да отворя. Мари тихо слезе по стълбата и на пръсти отиде до входната врата.
– Дзън, дзън…
– Идвам! – подшушна Мари. Отвори вратата и що да види. Малко човече, което стоеше с гръб към вратата. То бе със зелена шапка и звънче на върха, и червена блузка, зелено пухкаво елече, бели ръкавички, червено – зелени дълги обувки, и широки бели панталони.
– Как може такова нещо! Три пъти вече звъня и те не идват, точно сега са решили да спят! А старецът каза, че е подготвил всичко. Знам, горкият няма сили, но поне малко да се бе постарал!
– Кхъммм – прокашля се Мари.
Човечето рязко се обърна и заговори с пискливия си, остър глас.
– Оооо! Здравейте, госпожице! Вие ли сте Мари Иванова?
– Да, това съм аз! Как да Ви помогна? – попита Мари човечето, докато го оглеждаше. Лицето му бе загадъчно, с малко чипо носле и големи сини очи. Ушите му бяха големи и остри, а под шапката се подаваше кафява, рошава коса. На елечето имаше златни копчета и малки джобове.
– Ами, това е дълга история… Хайде, ела с мен и по пътя ще ти разкажа. Идваш ли?
– Аз… Не знам…
– По – бързо! Нямаме време! – нервно каза човечето и погледна сребърния часовник на ръката си. На Мари и се стори по – различен този часовник, но среднощният гост бързо го прибра.
– Ако мама и тати разберат, че ме няма? И…
– Ние ще се върнем преди те да са се събудили. – прекъсна я човечето.
– Добре тогава! А ти какво си и как се казваш? Ако ми отговориш ще дойда.
– Аз съм елф и се казвам Тиминансън Луцигредо Сминсвън – Елфов.
– Ехааа! Добре Тиминансън Луцигредо Сим… не Сним… май беше Сменсън..
– По – добре само Тим. Или Тими. – каза елфът и се усмихна. – Е, идваш ли вече?
– Да! Само да се облека…
– Да го беше направила по – рано! Вече наистина нямаме време! – уплашено каза Тим и незнайно как от джоба си извади един шарен чадър.
– Ехааа! – изненадано го гледаше Мари. Тим бръкна в другия си джоб, извади бял чадър и го подаде на Мари.
– Това е за теб! А сега прави каквото ти казвам. Застани до мен, допри си краката и ги изпъни, отвори чадъра и го вдигни нагоре, погледни към небето и затвори очи!
Мари стриктно спазваше указанията и направи всички тези неща.
– А сега какво да правя?
– Представи си, че летиш. И не говори. Усети го!
Момиченцето си представи как лети над земята с чадър в ръка. Тогава усети как краката и се отделят от земята. Тъкмо щеше да отвори очи, когато Тим я предупреди:
– В никакъв случай не си отваряй очите. Просто мисли как все повече се издигаш над земята.
Ах, колко красиво беше! Улиците светеха, а къщичките бяха заспали в нощта. Само елхите грееха през прозорците. Звездите и луната осветяваха целия град.
– Знаеш ли, вече можеш да говориш. Без да си отваряш очите!
“Най – накрая!” – помисли си Мари.
– Първо ще те питам къде отиваме?
– Запътили сме се към Лапландия – да там е студено, но чадърът има силата да те топли.
– Хммм… Интересно… А защо отиваме там?
– Сигурно знаеш кой живее там…
– Дядо Коледа!
– Да! Само че му се случи нещо много лошо – вчера се разболя. Елфите изпаднаха в паника – кой ще раздаде подаръците? Тогава Дядо Коледа ни каза: “Трябва да намерите дете, което се е родило в ден и час като мен. То ще успее да ме замести. Децата носят магията в себе си и ще ви разберат”. Елфите се втурнаха към мониторите, на които търсим децата и домовете им. Започнахме да ги преглеждаме едно по едно. Цяло денонощие търсихме детето. Накрая, почти останали без надежда, открихме теб. Колко щастливи бяхме! Дядо Коледа направи магия на родителите ти да спят дълбоко, за да не чуят звънеца. Е, отговорих ли на въпроса ти?
– Да… Значи след по – малко от час аз ще съм в шейната на Дядо Коледа и ще раздавам подаръци по целият свят?
– Точно така. Ех, как обичам да ме разбират хората! Някакви други въпроси, госпожице?
– Може да ми викаш само Мари. И да, имам още един въпрос. Кой ще управлява шейната?
– Ооо, остави това на мен. Дядо Коледа ме е научил как да я управлявам ,за извънредни ситуации.
– Аха… Значи аз ще чета списъците с деца и ще подготвям подаръците?
– Да, но също така ще ги оставяш под елхите.
– Еха! Ще влизам в къщите през комините, ще оставям подаръците и ,ако има, ще взимам подаръците за Дядо Коледа. Супер! А кой ще се грижи за него?
– Как кой – Снежанка, разбира се! И тогава се чу звън! – Време е за приземяване. Трябва леко и плавно да си затвориш чадъра. Като се приземиш си отвори очите.
Мари така и направи. Щом отвори очи, видя човечето, забързано да ходи пред нея по една снежна пътечка. От двете и страни имаше високи борови дървета, покрити със сняг. Не след дълго пред тях се издигна стена от дървета. Мари се притесни, но човечето знаеше какво да прави. Прошепна си нещо под носа и натисна сребърния си часовник. Тогава дърветата мигом дадоха път на Мари и елфа. Не вървяха дълго и пред тях се появи една малка къщичка. Влезнаха вътре и Мари се удиви. В нея имаше кухня, баня и всекидневна с диван, масичка, шкаф и малки прозорчета. Нима тук живееше Дядо Коледа? Тим я хвана за ръка и я поведе към една малка врата до кухнята. Отвори я и Мари видя само тъмнина. Тогава Тими й казa:
– Направи три крачки и ще пропаднеш надолу. Не се притеснявай. Аз ще скоча с теб. Най – добре ще бъде, ако си затвориш очите.
Двамата направиха три крачки и пропаднаха в дълбок тунел. След малко Тим дръпна Мари и й каза да си отвори очите.
– Тими, да не попаднахме в работилницата на джуджетата и елфите?! – възхитено прошепна Мари.
– Точно така. – доволно и отговори Тим.
Работилницата бе една огромна зала, пълна с масички и столчета в различни форми. Всяко джудже имаше собствена работа и всички се трудеха. По стените й имаше огромни екрани с малки копчета по тях.
– Стой тук – каза елфа на Мари и отиде да говори с едно джудже. След няколко минути Тим се върна и поведе Мари към тунела.
– Сега ще направим същото, само че, вместо да падаме ще летим.
– Добре – каза Мари, затвори очи и направи три крачки. Нещо я дръпна нагоре и щом отвори очи се озова в къщичката. Тим бързо я хвана за ръката и я изведе навън. Заобиколиха къщата и в двора ги чакаха шейната и осемте елена на Дядо Коледа. Мари и елфът се настаниха вътре. Зад тях имаше чували с много подаръци.
– Е, готова ли си? 3, 2, 1!
И двамата полетяха в небето с шейната. Къща след къща, комин след комин и всички подаръци бяха доставени. Коледа беше спасена! Изведнъж пред Мари се появи Дядо Коледа и й каза:
– Благодаря, Мари! Ти спаси Коледата на децата! За спомен ще ти дам тази сребърна фиба на звезда. Не забравяй да вярваш в магията на Коледа! Весела Коледа!
– Како, како! – Туни събуждаше кака си. – Ставай! Дядо Коледа е оставил подаръците!
Малкото момченце се затича към елхата. Мари стана и се зачуди… Това истина ли беше, или сън? Уплашено опипа косата си. В нея бе заплетена сребърна фиба, с формата на звезда. Мари се усмихна и погледна към небето.
– Весела Коледа!
Елица Узунова, 10г., гр.София
Прекрасно! Благодаря, Ели!