Една падаща звезда- една предала се душа. Две падащи звезди- две предали се души.
Следях ги с поглед и не можех да откъсна очи. Дали когато аз си отида, ще бъде същото ? И къде ще падна? И какво значи „падна“ ? Аз и сега съм сама. Хиляди въпроси… без отговор.
Аз винаги съм вярвала във вълшебствата. Аз и никой друг в това малко градче Сариъс. Тук всички ме мислят за странна. Нямам приятели. Нямам родители. Имам само… вяра. Моя, чудна, различна, необяснима. Тя е с мен, откакто майка ми и баща ми си отидоха. Казаха ми, че някой ден пак ще съмс тях. И аз вярвам. А дотогава ще стоя в пансиона с госпожа Тера, която незнайно защо ме мрази. А и аз не я обичам. За да не мисля за нея, една вечер реших да изляза тайно, да се разходя из близката заснежена горичка. Тя беше малка – ясно се вижда другият й край. Замислена, потеглих към нея. Снегът скърцаше под стъпките ми.Блясъкът му ме водеше . Но … какво става? Имаше нещо странно. Колкото повече навлизах навътре, толкова повече бягаше краят. Къде попаднах?
Внезапно чух някой да говори. Доближих се към мястото, откъдето се чуваше гласът, и се стъписах. С гръб към мен седеше едно момченце, което гледаше небето.
– Здравей- каза момчето, без да се обърне. Сякаш ме очакваше или знаеше всичко за мене.
От това настръхнах. Кой е той? Как ме видя?
– Здрасти!- изпелтечих.- Какво правиш тук на този зимен студ?… Сам?
– Да, сам. Като тебе . Гледам звездите. Не са ли красиви? Приличат ми на човешки души. Може би… колкото по- красива е една звезда, толкова по- добра е и душата?
– И ти ли вярваш в това?- попитах смаяна.
– Едва ли стоят, за да красят небето.
Леле, умно момче! Явно не съм единствената вярваща в подобни неща. Сигурно родителите му го търсеха. Трябваше да го изпратя до дома – изглеждаше по- малък от мене.
– Къде живееш?- попитах.
– Нямам дом.
Не очаквах такъв отговор. Какво да правя? Не можех да го оставя.Не исках и да го разпитвам. А и аз самата мразех въпроса „Къде живееш“?. Изведнъж ме осени идея:
– Ела с мен в пансиона, докато измислим какво да правим. Ще трябва да те скрием, понеже госпожата няма току- така да те приеме, а пък аз не мога да те оставя.
– Наистина ли ще го направиш?
Кимнах с усмивка. Той стана и двамата закрачихме към града. Докато въряхме,се сетих:
– Забравих да те питам- как се казваш?
– Исус.
– Красиво, но и странно име за дете ! Аз съм София.
Чудакът не отговори . Настъпи мълчание. Стъпките ни ставаха все по-бързи. Гората сега странно се скъси. Стигнахме. Беше късно, за наш късмет, всички спяха. Преди да отидем в стаята ми, минахме през кухнята, защото бях сигурна, че той не е ял. Взех хляб и сирене и бързо влязохме в стаята. Веднага щом затворих вратата, Исус ме попита:
– Разкажи ми за твоята вяра!
– Ами тя е простичка , събира се в няколко думички . Вярвам, че някой ден ще видя родителите си в отвъдното. А ти?
– Аз вярвам, че този твой сън ще се сбъдне.
Сън? Тъкмо се канех да попитам откъде е толкова сигурен, когато госпожа Тера отвори вратата и скочи върху Исус. Тръгнах към нея и се вцепених. Тя имаше рога! Тя беше… Дяволът! Погледна ме и извади тризъбеца си, като го насочи към мен. Преди да разбера какво ще направи, аз вече бях на земята мъртва. Отскубнах се от нещо тежко и политнах! Озовах се… озовах се на небето! Аз бях… звезда! Бавно се издигнах сред посестримите си, взрях се в тях с усмивка, помахах им с ръка. И внезапно … политнах надолу! Бях падаща Звезда! Щом се приземявах, все повече си връщах човешкия образ!Но различен – с крила. Аз бях ангел! Озовах се отново в пансиона. Първо се взрях в хората, които се бяха събрали, после проследих погледите им. Дяволът се беше вкопчил в Исус и го душеше. Затворих очи и повиках на помощ вярата си ! Трябваше да вярвам, че рогатото няма да спечели. Изведнъж от мен излезе светлина, която заслепи всички в стаята,повтарях си ,че злото не може да е по-силно от доброто … и когато отворих очи, Дяволът се беше превърнал в пепел, а Исус … Исус с около двадесет години по- голям от мен.
– Ти успя , София ! Знам, че в момента си объркана, но знай- нищо не е случайно . Виж! Не ти , а аз дойдох при теб, защото чух вярата ти как моли и се надява! Ще ти помогна ще видиш родителите си!
Отворих очи! Сън… наистина е било сън…Жалко. Жалко за вярата. Разтворих прозореца на скромната ми стая и вдигнах нагоре очи. И внезапно видях – видях две звезди да падат , но право към мен, и бяха не звезди, а лица – на мама и тате, усмихваха ми се, въртяха се като снежинки, изпращаха ми целувки, после… после се изгубиха!
Това било значи вярата! Погледнах към спящия град и прошепнах:“ Всеки се нуждае от една мечта, която рано или късно ще се сбъдне.“Някой долу ми махаше . Исус?
Прекрасно