Една падаща звезда- една предала се душа. Две падащи звезди- две предали се души.

     Следях ги с поглед  и не можех да откъсна очи. Дали когато аз си отида, ще бъде същото ? И къде ще падна? И какво значи „падна“ ? Аз и сега съм сама.  Хиляди въпроси… без отговор.

     Аз винаги съм вярвала във вълшебствата. Аз и никой друг в това малко градче Сариъс. Тук всички ме мислят за странна. Нямам приятели. Нямам родители. Имам само… вяра. Моя, чудна, различна, необяснима.  Тя е с мен, откакто майка ми и баща ми си отидоха. Казаха ми, че някой ден пак ще съмс тях. И аз вярвам. А дотогава ще стоя в пансиона с госпожа Тера, която незнайно защо ме мрази. А и аз не я обичам.  За да не мисля за нея, една вечер реших  да изляза тайно, да се разходя из близката заснежена горичка. Тя беше малка – ясно се вижда другият й край. Замислена, потеглих към нея. Снегът скърцаше под стъпките ми.Блясъкът му ме водеше . Но … какво става?  Имаше нещо странно. Колкото повече навлизах навътре, толкова повече бягаше краят. Къде попаднах?

      Внезапно чух някой да говори. Доближих се към мястото, откъдето се чуваше гласът,  и се стъписах. С гръб към мен седеше едно момченце, което гледаше небето.

     – Здравей- каза момчето, без да се обърне. Сякаш ме очакваше или знаеше всичко за мене.

     От това настръхнах. Кой е той? Как ме видя?

     – Здрасти!- изпелтечих.- Какво правиш тук на този зимен студ?… Сам?

     – Да, сам.  Като тебе .  Гледам звездите. Не са ли красиви? Приличат ми на човешки души. Може би… колкото по- красива е една звезда, толкова по- добра е и душата?

    – И ти ли вярваш в това?- попитах смаяна.

    – Едва ли стоят, за да красят небето.

     Леле, умно момче! Явно не съм единствената вярваща в подобни неща. Сигурно родителите му го търсеха. Трябваше да го изпратя до дома – изглеждаше по- малък от мене.

     – Къде живееш?- попитах.

     – Нямам дом.

     Не очаквах такъв отговор. Какво да правя? Не можех да го оставя.Не исках и да го разпитвам. А и аз самата мразех въпроса „Къде живееш“?. Изведнъж ме осени идея:

     – Ела с мен в  пансиона, докато измислим какво да правим. Ще трябва да те скрием, понеже госпожата  няма  току- така да те приеме, а  пък аз не мога да те оставя.

     – Наистина ли ще го направиш?

     Кимнах с усмивка. Той стана и двамата закрачихме към града. Докато въряхме,се сетих:

     – Забравих да те питам- как се казваш?

     – Исус.

     – Красиво, но и странно  име за дете ! Аз съм София.

     Чудакът не отговори . Настъпи мълчание. Стъпките ни ставаха все по-бързи. Гората сега странно се скъси. Стигнахме. Беше късно, за наш късмет, всички спяха. Преди да отидем в стаята ми, минахме през кухнята, защото бях сигурна, че той не е ял. Взех хляб и сирене и бързо влязохме в стаята. Веднага щом затворих вратата, Исус ме попита:

     – Разкажи ми за твоята вяра!

     – Ами тя е простичка , събира се в няколко думички . Вярвам, че някой ден ще видя родителите си в отвъдното. А ти?

     – Аз вярвам, че този твой сън   ще се сбъдне.

     Сън? Тъкмо се канех да попитам откъде е толкова сигурен,  когато госпожа Тера отвори вратата и скочи върху Исус. Тръгнах към нея и се вцепених. Тя имаше рога! Тя беше… Дяволът! Погледна ме и извади тризъбеца си, като го насочи към мен. Преди да разбера какво ще направи, аз вече бях на земята мъртва. Отскубнах се от нещо тежко и  политнах! Озовах се… озовах се на небето!  Аз бях… звезда! Бавно се издигнах сред посестримите си, взрях се в тях с усмивка, помахах им с ръка. И внезапно … политнах надолу! Бях падаща Звезда!  Щом се приземявах,  все повече си връщах човешкия образ!Но различен – с крила. Аз бях ангел! Озовах се отново в пансиона. Първо се взрях в  хората, които се бяха събрали, после проследих погледите им. Дяволът се беше вкопчил в  Исус и го душеше. Затворих очи и повиках на помощ вярата си ! Трябваше да  вярвам, че рогатото няма да спечели. Изведнъж от мен излезе светлина, която заслепи всички в стаята,повтарях си ,че злото не може да е по-силно от доброто …  и  когато отворих очи, Дяволът се беше превърнал в  пепел, а Исус … Исус с около двадесет  години по- голям от мен.

     – Ти успя , София ! Знам, че в момента си объркана, но знай- нищо не е случайно . Виж! Не ти , а аз дойдох при теб, защото  чух вярата ти как моли и се надява! Ще ти помогна ще видиш родителите си!

Отворих очи! Сън… наистина е било сън…Жалко. Жалко за вярата. Разтворих прозореца на скромната ми стая и вдигнах нагоре очи. И внезапно видях – видях две звезди да падат , но право към мен, и бяха не звезди, а лица – на мама и тате, усмихваха ми се, въртяха се като снежинки, изпращаха ми целувки, после… после се изгубиха!

      Това било значи вярата! Погледнах към спящия град и прошепнах:“ Всеки се нуждае от една мечта, която рано или късно ще се сбъдне.“Някой долу ми махаше . Исус?