Слънчевите лъчи огряха малката стая и погалиха бузката на Ева.
–Време е за училищее… – чу се гласът на майката, която приготвяше нещо вкусно в кухнята.
Ева седна и разтърка очи. Усети лек гъдел в корема и постепено я обзе вълнение и притеснение. Пръв ден, ново място, нови учители, нови деца… беше си страшничко.
Дори не закуси, облече се бързо, взе си чантата и излетя на улицата. А там… всичко беше различно.
Представете си един град, без коли, без фабрики, без заводи, без бензиностанции, изобщо, нищо общо със София. Там има вместо хора – книги. И в училището учениците бяха не деца, а букви, цифри, малки книжки и знаци. Разхождаха се кавички, запетайки, скоби, точките се събираха на групички и образуваха многоточия, удивителните викаха, заповядваха, възклицаваха, като дори се повдигаха на пръсти за да извисят глас… а въпросителните не спираха да задават въпоси. Коридорите бяха пълни и всички бяха различни и толкова интересни… малки, големи, удебелени, наклонени, цветни, подчертани, печатни и ръкописни, всички с различен шрифт. Когато се съберяха, образуваха думи – някои – умни, други – смешни, а трети изобщо нямаха смисъл и от това им ставаше още по-смешно и забавно. За реда в коридора отговаряха главните букви. Ева се запозна с едно усмихнато число – Влади Шестицата, което и препоръча да разгледа библиотеката до училището. Запозна се също и с новият си учител – господин Събираемо и с директора – сър Минус. Сър Минус носеше цилиндър, красива риза и лъскави обувки.
Когато часовете започнаха Ева погрешка взе госпожа Ирис – книга с красиви лъскави корици, като я помисли за своя учебник, но тя нищо не каза, за да не стряска момичето, а остана с него до края на часа.
След часовете Ева отиде да разгледа библиотеката, която както бе казал Влади Шестицата се намираше точно до училището. Това бе висока красива сграда във формата на етажерка и всеки рафт беше етаж, а стаите бяха подредени една до друга като книги с врати – корици. Книгите, тоест стаите, бяха подредени по жанрове. Ева отвори една и влезе. Там беше тихо, спокойно, чуваше се само шумолене на страници. Всички четяха, дори и най-дребните буквички се опитваха да сричат. После Ева видя една книга да чете друга книга – беше смешно. Другата книга се правеше на ядосана, и се дърпаше, защото не искала да виси във въздуха и да и подгъват ъгълчетата на страниците.
След училище Ева се прибра вкъщи изпълнена с емоции от вълнуващия ден и дълго се въртя в леглото, докато в ума и изникваха образите на всички онези чудни букви, цифри, знаци… Те нещо и говореха, тичаха, смееха се…
– Време е за училищее… – чу се гласът на майката, която приготвяше нещо вкусно в кухнята.
Ева седна и разтърка очи. – Но аз вече бях…. И беше прекрасно!
Елица Димитрова 2016г
