Малката Лина много обичаше да си играе под сянката на големия орех в двора на бялата къщурка с трите липи. Майка ѝ казваше, че като бебе я е оставяла под дървото и Лина е стояла тихо и спокойно, загледана в шумящите листа на огромното дърво.  Друг път пък, когато вече е можела да седи, хванала в ръце орехов лист и с часове му е говорела на нейния си, бебешки, език…

Днес Лина е едно пораснало момиче, през септември стана на цели седем и започна първи клас. Но все още любимото ѝ място в двора е под ореха. И в днешния съботен ден, когато есента бе вече пълновластна господарка на природата, когато листата падаха тежки, жълти, сякаш нарисувани от умел художник, а земята беше пъстър килим, Лина отиде под дървото. Листата шумяха под крачетата ѝ. Огледа се, защото ѝ се стори, че близо до ствола на ореха едно листо се повдигна и сякаш някой изпъшка… 

 – Какво се случва?  – попита сама себе си Лина и повдигна въпросното листо. – О, каква гледка само!!!

 Лина беше развълнувана! Не очакваше да види това под листото! Малкото мравче, с червени ботуши и зелена каска на глава се опитваше да повдигне един орех, издълбан от някоя птица, но с останки на ядка вътре. Орехът не беше голям, но мравчето беше много малко и всеки път изпускаше ореха и се тюхкаше тихичко… 

– Здравей! Искаш ли да ти помогна? – попита го Лина. 

Мравчето се стресна, но бързо се окопити и отговори припряно:

– И как ще ми помогнеш? Като стъпиш върху мен ли? – личеше му, че е ядосано, вероятно от неуспешните си опити.

– Както искаш – отвърна момичето. – Исках да помогна… 

– Е, добре, де, извинявай, не исках да те обидя  – рече Мравчето. 

– Аз съм Янко от мравуняка на мама Незабравка, а ти как се казваш? – попита я. 

– Лина съм аз, приятно ми е да се запознаем – отговори тя. 

– Лина, мама Мравка днес обяви в нашия мравуняк, че храната в зимника ни не е достатъчна и всеки един от нас ще трябва да се включи в набавянето на допълнителни запаси. Ето, аз намерих този орех с дупка, лесно ще се стигне до ядките! – гордо каза Янко. – Но не успявам да го вдигна… Ще ми помогнеш ли да го занеса под черешата, където ни е мравуняка?

– С най-голямо удоволствие! Даже виж! Имам парче бисквита в джоба си, мама е направила много, мога да ти я дам… Дали ще приемеш моята помощ за увеличаване на запасите ви за зимата? – попита Лина.

– Щом не е последната ти бисквитка, да, благодаря! – отвърна Янко. – И хайде, нека да тръгнем, че скоро ще стане обяд и в мравуняка всеки трябва да се отчете за свършената работа. След това ще хапнем, но всеки трябва да си е заслужил храната.

– Да, който не работи, не трябва да яде! – каза момичето. 

– Така казва и мама Мравка – рече Янко. 

Тръгнаха. Лина носеше ореха, който Янко беше намерил, а той вървеше напред и показваше пътя. 

Стигнаха. Под купчинка листа беше скрит мравуняка на мама Незабравка. Лина се учуди, не беше го забелязала, а редовно обикаляше градината. Няколко мравки се прибираха, едната носеше зрънце, друга – троха хляб, трета – сламка… Зимнината е важна за тях, когато земята бъде скована от студ и мраз, в топлия мравуняк трябва да има храна за цялата зима. 

Мравчо се обърна към Лина и благодари:

– Много ти благодаря за помощта! Може ли да бъдем приятели и напролет, когато природата се събуди, слънцето заблести и затопли света, да се срещнем? Отново там, под ореха? 

– Разбира се, ще очаквам новата ни среща! – щастливо изчурулика Лина. – Но сега ти няма да можеш да прибереш сам бисквитката и ореха… 

– Не се безпокой – рече Янко и тъничко изсвири с уста. 

Веднага дотичаха няколко мравчици, вероятно негови братчета и се протекоха на помощ. Лина ги наблюдаваше внимателно, мълчалива и неподвижна, да не ги притеснява. Скоро и ореха и бисквитката изчезнаха. Бяха прибрани в зимника. 

Тъкмо Лина щеше да си тръгне и Янко се показа пред нея, помаха ѝ с ръка и каза:

– До скоро виждане, приятелко, желая ти топла зима и напролет, когато лястовиците се върнат от юг, ще те чакам под ореха! – помаха ѝ и се прибра. 

– До скоро, приятелче, благодаря ти! – развълнувано рече момичето и понечи да се прибира към бялата си къщичка, когато чу гласа на майка си:

– Лина, Лина? Къде си? Ела да ми помогнеш да прибера бурканите със зимнина в мазето! 

Лина се затича към майка си.

– Тук съм, мамо, идвам! 

Помогна на майка си за прибирането на зимнината, както малкото мравче помагаше на мама мравка Незабравка. 

– Щастлива зима, дребосъчета – сякаш каза орехът и разтърси клони от порива на есенния вятър. Няколко листа паднаха на земята и добавиха нов цвят към килима ѝ.  

Лина се усмихваше. Да, ще очаква новото си приятелче с нетърпение, както ще очаква пролетта отново там, под любимото дърво, под ореха…