„ПАЗИТЕЛИТЕ НА ДУМИТЕ“

В едно далечно царство хората постепенно започнали да губят думите си. Първоначално изчезнали едни от най-красивите думи като „обичам“, „благодаря“, „моля“, а след тях и всички останали. Хората все още можели да говорят, но речта им станала някак празна, груба и безцветна. Те започнали да заменят думите с чужди такива, но вече нищо не било същото. Със старите и истински думи – топли, звучни, пълни със смисъл, започнали да изчезват и песните, и приказките, и спомените на народа.

Едно малко момиченце на име Яна, забелязало, че баба й вече не успявала да разказва приказките както преди. Думите й се губели, а приказките ставали все по-неразбираеми.

Една нощ Яна сънувала, че попада в Долината на думите. Там срещнала прекрасни същества – високи и стройни като тополи, с топли очи и с гласове, които сякаш пеели, когато говорят.

– Ние сме Пазителите на думи. – обяснили те на Яна.

– От какво и от кого ги пазите? – попитало момиченцето.

– От една тъмна сянка, която се храни с тях. – обяснили Пазителите. – Тя изяжда добрите и красиви думи, а на тяхно място оставя груби и чужди такива. Така кара хората да забравят за майчиния си език и постепенно го заличава.

– Точно това се случва и в моето царство. – казала тъжно Яна. – Моля ви, помогнете ми да опазия думите. Кажете ми как да го направя, за да не изчезне езикът на народа ми?

– Първо трябва да убедиш всички, че думите имат сила. Те могат да лекуват, но също така и да разрушават. Хората трябва да си спомнят за своите думи, за онези истинските и да започнат отново да ги използват. В противен случай те ще изчезнат завинаги, а с тях и хората ще изгубят своята сила.

– Но как мога да направя всичко това? – отчаяно попитала Яна.

– Като говориш, пишеш, четеш и разказваш на своя език с най-красивите, звучни и истински думи. Събуди спомена за тях в хората, напомняй им да говорят красиво и правилно. Нека спрат да използват чуждите думи, които сянката е оставила и започнат да изричат с любов своите истински и стойностни думи. Вземи от нас всички красиви думи на твоя народ, които сме опазили и ги върни обратно в царството.

Пазителите показали на Яна мястото, където пазели всички думи. Там имало високи рафтове, които светели. Всичко наоколо светело от думите, които се намирали там. Пазителите показали рафтовете със стари думи, после извадили малки светещи бурканчета с редки думи – такива, които не се срещат и ползват често. Яна отворила едно сандъче, което било оставено на земята и също светело. Там открила много думи като МИР, УСМИВКА, БЛАГОДАРЯ, ДОБРОТА, ПРИЯТЕЛСТВО… Върху един малко по-голям буркан имало надпис „ДУМИ, КОИТО ЛЕКУВАТ“. Момичето попитало за тях, а Пазителите отвърнали:

– О, това са много ценни думи. Те успокояват тревожността, дават надежда, създават чувство за разбиране и подкрепа, помагат на човека да преживее ситуация или болка. Ето, виж.

Един от Пазителите отворил буркана и Яна видяла най-отгоре светлината на думите РАЗБИРАМ ТЕ, НЕ СИ САМ, ЩЕ МИНЕ.

На сутринта, когато Яна се събудила, първото нещо, което направила било да отиде при майка си. Прегърнала я силно и изрекла:

– ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ, мамо!

Сърцето на майка й трепнало. На лицето й се появила усмивка и тя на свой ред отвърнала:

– Аз също те ОБИЧАМ, мило мое дете!

– Мамо, да изричаме по-често тези красиви думи. Аз искам още да ти кажа, че ти БЛАГОДАРЯ за всичко, което правиш за мен, защото твоята ЛЮБОВ е НАЙ-СВЕЩЕНОТО на този свят!

Всички думи, които Яна видяла при Пазителите, били вече в сърцето й.

От този ден тя разговаряла с хората непрекъснато и им напомняла, че думите не са просто звуци. Те създават реалност и това, което казваме има огромно значение за света около нас. Колкото по-красиви думи изричаме, толкова по-красиво става всичко, което ни заобикаля.

В училище Яна започнала да изписва на лист изгубените и забравени думи, показвала ги на приятелите си и всички заедно се учели да ги изричат и изписват правилно. Децата започнали да четат и пишат на своя език и все по-малко използвали чужди думи. Речта им станала звучна, красива и пъстра като дъга.

Яна разказвала истории на хората за силата на думите. Напомняла им за красотата на словото, което трябвало да пазят, защото в противен случай то щяло да изчезне напълно.

Постепенно думите започнали да се връщат, я с тях и силата на целия народ в царството. Хората почувствали топлотата, която се настанявала между тях, когато разговаряли на своя език и използвали силата на красивите думи.

Това било така, защото майчиният език е не просто средство за общуване. Той е памет, душа и дом. Той е едно цяло с всеки един от нас и ако не го пазим, губим част от себе си.

Нека бъдем едни от най-добрите пазители на думи, защото грижата за майчиния език е грижа за самите нас – за нашата история, култура и бъдеще.