Акула се роди в един усмихнат пролетен ден и първото нещо, което видя, бяха белите цветчета на черешата високо над главата му. Споделяше контейнера за вода с повече от сто свои братчета и сестричета, както и всякакви други твари. Водата беше гъста и маслено зелена, но това не пречеше на Акула да бъде щастлив и любопитен. Децата растяха и вече можеха да плуват изненадващо бързо, да подскачат във водата, да играят на криеница. Често чуваха гърлените звуци, които издаваха възрастните по залез слънце, и това хем им се струваше някак смешно, хем ги привличаше, и те се заслушваха и опитваха да разберат този език, който беше тяхният, но те още не можеха да го говорят.

Един ден, нивото на водата започна рязко да спада. Някаква сила загребваше от тяхната вода и я изливаше нейде другите. Братчетата и сестричетата не можеха да видят къде. Първоначално им беше забавно. Създаваха се въртеи и децата се надбягваха с тях, пързаляха се в завъртащата се вода и се оставяха тя да ги носи. Да ги носи, носи…, но какво започна да се случва? Нещото започна да ги отнася. Навън. Там, където никой никога не беше ходил, там, където само възрастните имаха право да пристъпят, защото… точно така – защото, за да стъпиш ти трябват крака, а децата нямаха.

Тогава къде отиваха братчетата и сестричетата им? Какво се случваше? Играта вече не им беше забавна. Те опитваха да плуват близо, много близо един до друг, но не им се отдаваше. Все повече и повече от тях биваха засмукани от Нещото и изчезваха. Стана страшно и тъжно в същото време. Малките опашчици махаха трескаво, очичките се оглеждаха на всички посоки и търсеха другарчета. Все по-малко вода оставаше и тя беше все по-гъста и все по-маслинено зелена. Накрая невидима сила грабна и нашия герой и той се озова на калната трева, където не знаеше как да се държи, нито задържи. Хлизгаше се нанякъде, а слънцето за пръв път пареше така кожичката му. После усети как се издига и отново пада в тъмното, но във вода – о, да, това беше добре, във вода, и отново не бе сам! Сто гласчета питаха, “Къде сме?”, сто телца се блъскаха постоянно едно в друго. Тясно беше. Но бяха заедно!!

Тясното тъмно езерце, в което бяха, изведнъж се раздвижи. Ох! Отново почнаха да се блъскат едно в друго. Отвън, се чуваха гласовете на някакъв друг вид същества, които обсъждаха разпалено какво да направят със Спасените. Кои ли са тази спасени, нашите приятели не знаеха. Лашкането и люшкането, и новите звуци, продължиха известно време. После момент покой. После тясното тъмно се наведе и създаде силна вълна, която повлече братчета и сестричета със себе си. “Сбогооооом!”, викаха някои. “Обичам вииии!”, отговаряха други. “Имайте вяяяяра!”, обади се едно тънко гласче. И пак стана тъмно. Четири бяха останалите вътре в тясното тъмно, което отново се раздвижи.

– Мамо, мамо!!! Виж, какво донесохме! – викаше едното от гласчетата, които идваха отвън.

Майката се засмя, извади голямата стъклена купа за салата, напълни я с чиста вода и каза:

– Да ги сложим тук за сега.

О, светлина! О, различна вода. Прозрачна, чужда, без миризма. Четирите се опитваха да се скрият, но нямаше къде. Сърчицата тупаха толкова силно, че друго почти не се чуваше.

– Да им сложим камък. Така ще им е по-уютно. – каза някой.

– Чудесна идея. – помислиха си четиримата, но и този език не можеха да говорят.

– Здравей, бебе! – каза малката Калина, която беше “горе-долу на две” годинки.

Майка ѝ я попита, какво плуваше в купата. Жаба Жабурана ли беше?

Калина каза:

– Не!

– Аха,… а риба ли е?

– Не!

– Попова лъжичка?

– Не! – тропна с краче Калина.

– Какво е тогава? – попита отново мама.

– Акула!

Точно в този момент, нашият герой чу името си за първи път.

– Ей, разбрахте ли? – завъртя се елегантно той в купата. – Казвам се Акула!

Другите попови лъжички нищо не казаха, примряли до камъка.