Казваше се Адам. Слабо момче, с момичешко лице, може би петокласник, но може би и по-голям, защото в тази възраст момчетата изглеждат неузнаваеми. Някои израстват изведнъж, други остават хилави и дребни, точно като Адам. На такива, всички им се подиграват. Нападат ги, тормозят ги и ги наричат с грозни имена, докато сломят духа им и убият мечтите им, до последната капчица. Забелязал съм, че хората обичат да демонстрират превъзходството си от най-ранна възраст. Колкото са по празни душите им, толкова по-ярка е демонстрацията.
Но да се върна към Адам и мечтите му. Той мечтаеше да има приятел. Не много, дори не и двама, само един, но истински, добър приятел. Понякога слабото момче се прокрадваше покрай шумни компании и надничаше през раменете на момчетата и момичетата. Той виждаше как те се забавляват, докато гледат някой музикален клип или как някое момиче със странни дрехи, наподобяващи на тези, с които сме виждали манга-героите от японските филмчета, рисува нещо подобно на себе си – разбира се, манга-геройче. Адам гледаше, вдъхновяваше се, мечтаеше да може да пее, като идолите от клипчето, да рисува, като интересното момиче или да може да тича толкова бързо, колкото Тони, от горния клас, примерно… Докато мечтаеше, Адам виждаше всяка своя мечта, като на кино. Представяше си, че е главният герой, дори избираше мислено, с какви дрехи ще бъде облечен, за да стои по-добре на екрана. Момичето с красивите рисунки вървеше към него, много бавно. Носеше се, в забавен кадър и размахваше белия си скицник… Точно, като на филм.
– Искаш ли да те нарисувам в този стил? – питаше тя.
– Да, разбира се! Нарисувай ме! – радостно отговаряше той. После даваше идеи как да бъде облечен и какъв цвят да са очите и косата му. Искаше поне на рисунката да изглежда по-голям и по-силен. Да е по-красив, по-интересен, по… не като себе си. А, рисунката ставаше фантастична и всички деца я харесваха.
Друг път Адам присядаше на бордюра, до някоя скамейка, на която децата ядяха закуските си. Оглеждаше пъстрите им кутии за храна, скъпите шишета за вода, с които те се биеха или подхвърляха, докато ги очукат до неузнаваемост. Тогава шишетата ставаха грозни, а кутиите безполезни, но никой не забелязваше това. Никой не се интересуваше.
Адам записваше видяното в един дебел, син тефтер. Струваше му се много важно, макар да се боеше, че той е единственият човек на земята, който забелязва такива неща. Кадри от живота на другите. Важни мигове, незапомнени от никой, но говорещи за човека, казващи всичко, което дори той не знае, за себе си.
Адам пишеше така: „Манга-момиче – рисува младеж със сако и вратовръзка. Той има огромни, зелени очи. Всички нюанси на зеленото. Устата му е крива черта. Той е сърдит. Или това: Манга-момиче – рисува момиченце с червена плитка. Сините му очи преливат от бели сълзи. Момиченцето е красиво.”
За групичката с клипа, Адам написа: „Смесена група, момчета и момичета. Гледат клип, който харесвам, но клипът е тъжен, а те се смеят. Просто убиват време.”
Понякога, когато останеше съвсем сам и нямаше кого да наблюдава, Адам четеше от своя тефтер. Ако майка му се прибереше от работа и го хванеше в такъв момент, винаги избухваше:
– Адаме, време е да живееш свой живот! Стига си живял с живота на другите.
– Аз съм крадец на мигове, мамо! – отговаряше той и се радваше на добрата си идея.
На последната Коледа обаче, той си пожела именно това, с което нападаше майка му. Да има свой живот. Да намери приятел!

Един ден странната художничка се спря точно пред него, измери го с поглед и му каза високо:
– Хей, ще имаш ли нещо против, да те скицирам набързо. Характерен си!
Адам трепна, изтърва синият си тефтер и навеждайки се да го вземе, отвърна:
– Амиии, добре.
Така започна тяхното сприятеляване. Може би, когато си себе си и не се стремиш да се правиш на някой друг, за да се харесаш, рано или късно срещаш идеалният вариант за едно невероятно приятелство. Момичето рисуваше, а момчето разказваше за нещата, които вижда у хората, когато е сам. Той дори сподели с нея записките си, от синия тефтер, а тя му предложи да направят комикс. Той трябваше да напише сценария, рисунките бяха от нея.
Адам продължаваше да разказва. Подаряваше й своите откраднати мигове. Един, по един. После тя започна да го учи да рисува. Откраднатите мигове свършиха. Адам не искаше да краде нови. Мечтата му се беше сбъднала. Той имаше поне един приятел. Имаше свой живот и вече не му беше нужно да си отмъква парченца от чуждите.

Кирил Валентинов Димов – 15 год.
ОДК “Св. Иван Рилски” ул.”Кокиче” №3
Гр. Казанлък – 6100
клуб “Светлини сред сенките”
ръководител: Валентина Димова
e-mail: divna3@abv.bg
тел: 0897 78 24 73