Морето, моето море, моят най-добър приятел, любимо мое море….
С горещия пясък, студените вълни и чайките сутрин, които ме будят…
Такова те обичам, мое море, моя мечта….
Морето е една мечта, мечта като тази на Иза-момиче с руса, къдрава коса, облечено в дрешки, изпокъсани от живота и. Живот, който едва бе започнал. Тя бе само на десет години, но за крехката си възраст, бе преживяла толкова много и вече имаше богат житейски опит. Душата и беше отъпкана от живота, той я бе научил на толкова много неща. И най-вече – научи я как да оцелява – сама. Иза беше сираче, от самото си раждане живееше в сиропиталище, до навършване на десетата си година.
Един ден сиропиталището затвори врати и всички негови обитатели останаха на произвола на съдбата. Повечето деца имаха късмет и ги осиновиха, сдобиха се със свои семейства, които да се грижат за тях. Само Иза не бе осиновена от никой. Тя остана съвсем сама на улицата- без дом и без семейство, подобно на малката кибритопродавачка, се скиташе сама по улиците и се заглеждаше в светещите прозорци на къщите, в чийто стаи кипеше живот, чуваше се детски смях. Тя виждаше семейства, мама, татко и децата им, събрани на трапезата, как вечерят заедно и се радват един на друг. А Иза – тя беше сама, навън, в студа и вървеше по неясния път на съдбата си. Иза имаше една единствена мечта в живота си, която се бе превърнала в нейна цел и стимул да живее, да продължи по пътя си и да се бори за своето оцеляване. Мечтата на Иза бе поне веднъж да зърне морето, да вдиша от аромата му, да се полюбува на сините вълни, които виждаше в сънищата си и мечтаеше да отиде там, на морето, да стъпи на горещия пясък и да се потопи в морската шир, чиито вълни ще я прегърнат и ще сбъднат най-съкровените и мечти, слънцето ще я целуне, а вятърът ще си поиграе с косите и… А тя, тя ще бъде щастлива, защото то – морето беше единствената и мечта. Иза знаеше, че без да порасне и да започне работа, с помощта, на която да разполага със свои лични средства, това няма как да се случи. А сега шансът и намаляваше, защото нямаше нито къде да живее, нито кой да се грижи за нея. Една от жените, която полагаше грижи за Иза в дома за изоставени деца, обеща да и помогне. Показа и къща, където временно ще намери подслон. Детето веднага тръгна към посоченото от жената място. Намери къщата и се загледа в табелата и. Надписът и я вдъхнови, къщата си имаше име и то бе: „Къща, която сбъдва всички мечти!” Момичето се усмихна широко и мигом почука на вратата. Отвори му жена, на чието лице грееше същата усмивка като тази на Иза, все едно цял живот са я очаквали, и ето, че дойде деня, в който детето прекрачи прага на къщата им. Жената бе придружена от съпруга си. Поканиха Иза в дома си и тя плахо влезе вътре. Показаха и нейната стая и и казаха, че може да остане, колкото поиска. Момичето разглеждаше с удивление. Иза не бе очаквала всичко това. В стаята и имаше всичко, за които бе мечтала, нещата, които харесваше най-много. Когато отвори гардероба, детето онемя – там бяха подредени най-различни дрехи, подбрани по неин вкус. Но това, което най – много я впечатли бе един рапан, поставен на нощното шкафче до леглото и. Тя се доближи до него и в този момент си спомни как учителките в дома и разказваха за морските рапаните и, че когато доближиш рапан до ухото си – чуваш шума на морето, как то те вика и ти шепти, че те очаква, да отидеш при него и да покориш вълните му. Иза се развълнува от спомена, който изникна в съзнанието и, взе рапана и го доближи до ухото си. Усмихна се. Тя наистина чу шума на морето, то не и говореше, но сякаш вълните му и шептяха, че много скоро ще се видят и ще бъдат заедно, че нейната мечта ще се реализира и, че един ден тя ще бъде истински щастлива.
Тогава Иза отдръпна рапана и го върна на мястото му. Той си остана най-скъпата за нея вещ през годините.
Всяка вечер тя го доближаваше до ухото си и слушаше шепота на вълните, а те я зовяха „Иза ела, ние те очакваме.”
А тя често си мислеше, дали в тази къща не се случват чудеса, дали наистина мечтите и един ден ще се сбъднат…Детето бе впечатлено от случващото се там. Така годините се нижеха, една след друга. Времето минаваше неусетно, ден след ден. Оказа се, че семейството, в което попадна Иза нямаше свои деца и сякаш в нейно лице те осъществиха мечтата си – да се сдобият с дъщеря, за която да се грижат и да и помогнат да сбъдне мечтата си. Защото тайната на магията се крие в искрената и свята любов, към тези, които обичаме. Любовта е тази, която прави чудеса, а ние само трябва да помогнем на мечтите ни да се сбъднат, като ги следваме и никога не се отказваме от тях.
Иза дълго време живя в къщата, която сбъдва мечти, израсна там, продължавайки да мечтае за морето. Така изминаха години. Тя порасна и пое живота си в свои ръце.
Днес Иза вече е голяма. Тя получи своето щастие, своята награда за това, че се пребори с живота и никога не се отказа. Вече си има собствено семейство и е щастлива.
….А знаете ли къде живее Иза сега? – В малка, красива къща, разположена на един хълм, над морето и всеки ден вдишва от аромата му, и се наслаждава на красивите вълни, а морският бриз гали лицата на децата и….
Чудесата съществуват!
Те са вътре в нас – наричат се любов и жажда за живот!
Мечтите се сбъдват, стига да вярваме в тях и никога да не се отказваме да ги следваме,
защото не се знае утре какво ще ни донесе приливът…
…А може би това ще е нашето обично, мечтано и бленувано от нас море…
