„ЧУДОТО НА СТАИЧКА ПРЕДСЪННА“
Миа Сердарева
Лили беше на десет и не знаеше на кого да вярва.
Даная, най-добрата ѝ приятелка на този свят, се държа направо обидно, след като Лили на ушенце ѝ разказа небивалиците на мама Бетани за Дядо Коледа.
– Ти да не си бебе – прихна Даная и почука слепоочието си с показалец, а после отряза: – Дядо Коледа не съществува.
Точно два дни след като украсиха елхата, мама Бетани – хъката-мъката – ѝ обясни, че вече била голяма, Дядо Коледа носел подаръци само на децата от нула до девет, моля ти се, а после неговата работа я поемали родителите.
– Така че по-реалистични желания тази година, скъпа – усмихна се в заключение мама Бетани, докато Лили бавно потъваше под най-тежкото разочарование в живота си. По-тежко и от родопското одеяло, останало от родната ѝ майка.
„Колкото повече пораствам, толкова повече неща губя”, призна Лили същата вечер пред Влъц, помощник-елф от работилницата на Дядо Коледа. Ако Даная беше най-добрата ѝ приятелка на този свят, Влъц бе най-безценният приятел на всички светове. Той живееше в Лапландия, но всяка вечер идваше в стаичка Предсънна на ума ѝ, за да си побъбрят.
„Миличката ми”, възкликна Влъц. Винаги казваше точно каквото Лили имаше нужда да чуе. „Искаш ли да ми разкажеш?”
Тя пое дъх и понечи да му прати мисъл-отговор, но се спря.
Като никога.
От изненада отвори очи и стаичка Предсънна потъна в тъмнината на спалнята.
– Какво ми става?!
Сякаш внимаваше какво ще си помисли пред Влъц. Пред Влъц, за Бога! Който беше безценен именно защото с него можеше да… да мисли всичко.
Да каже всичко.
Да бъде всякаква.
Да бъде себе си.
„Лилииии!” Тъничкият му глас, приглушен от светоизолиращите стени на стаичка Предсънна, достигаше до нея като ехо от въздишка на снежинка.
– Милият ми – прошепна детето. – Сигурно се тревожи за мен.
Идваше ѝ да се върне при Влъц веднага, тичешком! Но в нея се случваше нещо ново, някаква невидима промяна. И за да не обижда най-безценния си приятел с премълчаване или неистини, първо трябваше да разбере какво.
Лили потри лицето си с длани, преплете дълбокомислено пръстчета, подпря поглед в бледозеленикавата флуоресцентна луна, залепена на тавана, и се зае да назилира.
Такаааа. Влъц чуваше мислите ѝ в най-чистия им, неподправен вид. Този път тя се опита да ги скрие от него. Защо?
Да не го обиди?
Ама той никога не се обиждаше! Дори когато му разказа как никой не ѝ вярва, че си говори с помощник-елф от Лапландия.
Дори в първата нощ у мама Бетани, когато му призна, че тук ѝ харесва, че не иска пак да чака ново приемно семейство и затова ще си мълчи, изобщо няма да споменава за невидимия си приятел.
Влъц май изобщо не умееше да се обижда. Хммм… Може би затова Лили можеше спокойно да не внимава какво мисли пред него.
Раменцата ѝ се отпуснаха, клепачите неусетно натежаха, а пластмасовата луна се замъгли пред сънения ѝ поглед.
– О, не – рязко се надигна Лили, за да пресече унеса. – Влъц ме чака в стаичка Предсънна, а аз не съм готова да вляза при него.
Отметна одеялото, подритна пантофите и прекоси стаята на пръсти, за да се разсъни. Зад плътната завеса на прозореца градът искреше празнично. По отсрещните тераси блещукаха разноцветни лампички, висяха стълби с катерещи се дядоколедовци, играеха отблясъци от изкуствени камини и телевизори, които излъчваха коледни филми.
– А може би не искам Влъц да разбере – тихичко изрече Лили, – че се съмнявам в Дядо Коледа.
Думите, казани на глас часове преди Бъдни вечер, посипаха с ледени снежинки цялото ѝ тяло, чак до босите крачета.
– Защото… да се съмнявам в Дядо Коледа – продължи дрезгаво тя, – значи да не вярвам в самия Влъц.
Нещо я жегна едновременно в гърлото и в гърдите.
– Да се съмнявам във Влъц?! Глупости. Боже мой! Та той винаги казва точно каквото имам нужда да чуя!
Ето сега например, ако му разкаже, че не знае на кого да вярва – на Даная, на мама Бетани или на него, – Влъц със сигурност ще каже…
„Миличката ми” – прошепна Лили, докато в главата ѝ думите звучаха с гласа на любимия ѝ личен елф. – „Това със сигурност показва, че порастваш.”
Опря чело на прозореца и студът я обля наново, двойно по-смразяващ.
– Ами ако… ако през цялото време… съм си го измисляла? За да има кой да ми казва, каквото имам нужда да чуя?
Лили стисна очи и се озова в съвсем нова стая, току-що сътворена от ума ѝ. Тъмна и леденостудена, гола и пуста. Чужда на всичко, в което някога бе вярвала. Нищо познато. Нищо, за което – никой, за когото – да се хванеш. Зала Безнадеждна.
Тялото ѝ услужливо затрепери от студ – или страх – и я измъкна оттам.
Лили отлепи чело от прозореца, втурна се обратно към леглото и се сгуши в топлите завивки. Родопското одеяло тежеше блажено като плътна прегръдка. Цветовете му изплуваха в ума ѝ – червено, оранжево, зелено.
„Я! Също като цветовете в стаичка Предсънна!”
Която я викаше, по-примамлива отвсякога.
– Ами ако Влъц го няма там? – запита се Лили шепнешком. – Ако никога го е нямало? Ако не го видя повече?
„Дишай, Лиленце, тук съм.” Не беше сигурна дали той го каза или тя си го измисли.
Боже, толкова е уморително да си на десет и да не знаеш на кого да вярваш!
Клепачите ѝ натежаха, вратата на стаичка Предсънна се открехна, отвътре лъхаше на смола, запалено огнище, меки покривки и топли цветове.
Сърчицето на Лили отстъпи крачка назад.
„Дали да не назилирам още малко?”
„Сигурно имаш предвид „анализирам”, меко я поправи Влъц, излегнат на оранжевото кресло в най-уютната невидима стаичка на ръба между деня и съня. „Ако ме беше измислила, нямаше да знам неща, които ти не знаеш, нали?”
И понеже чуваше мислите ѝ в най-чистия им вид, усмихна се и добави:
„Аз теб още повече.”
Сякаш внимаваше какво ще си помисли пред Влъц. Пред Влъц, за Бога! Който беше безценен именно защото с него можеше да… да мисли всичко.
Да каже всичко.
Да бъде всякаква.
Да бъде себе си.
„Лилииии!” Тъничкият му глас, приглушен от светоизолиращите стени на стаичка Предсънна, достигаше до нея като ехо от въздишка на снежинка.
– Милият ми – прошепна детето. – Сигурно се тревожи за мен.
Идваше ѝ да се върне при Влъц веднага, тичешком! Но в нея се случваше нещо ново, някаква невидима промяна. И за да не обижда най-безценния си приятел с премълчаване или неистини, първо трябваше да разбере какво.
Лили потри лицето си с длани, преплете дълбокомислено пръстчета, подпря поглед в бледозеленикавата флуоресцентна луна, залепена на тавана, и се зае да назилира.
Такаааа. Влъц чуваше мислите ѝ в най-чистия им, неподправен вид. Този път тя се опита да ги скрие от него. Защо?
Да не го обиди?
Ама той никога не се обиждаше! Дори когато му разказа как никой не ѝ вярва, че си говори с помощник-елф от Лапландия.
Дори в първата нощ у мама Бетани, когато му призна, че тук ѝ харесва, че не иска пак да чака ново приемно семейство и затова ще си мълчи, изобщо няма да споменава за невидимия си приятел.
Влъц май изобщо не умееше да се обижда. Хммм… Може би затова Лили можеше спокойно да не внимава какво мисли пред него.
Раменцата ѝ се отпуснаха, клепачите неусетно натежаха, а пластмасовата луна се замъгли пред сънения ѝ поглед.
– О, не – рязко се надигна Лили, за да пресече унеса. – Влъц ме чака в стаичка Предсънна, а аз не съм готова да вляза при него.
Отметна одеялото, подритна пантофите и прекоси стаята на пръсти, за да се разсъни. Зад плътната завеса на прозореца градът искреше празнично. По отсрещните тераси блещукаха разноцветни лампички, висяха стълби с катерещи се дядоколедовци, играеха отблясъци от изкуствени камини и телевизори, които излъчваха коледни филми.
– А може би не искам Влъц да разбере – тихичко изрече Лили, – че се съмнявам в Дядо Коледа.
Думите, казани на глас часове преди Бъдни вечер, посипаха с ледени снежинки цялото ѝ тяло, чак до босите крачета.
– Защото… да се съмнявам в Дядо Коледа – продължи дрезгаво тя, – значи да не вярвам в самия Влъц.
Нещо я жегна едновременно в гърлото и в гърдите.
– Да се съмнявам във Влъц?! Глупости. Боже мой! Та той винаги казва точно каквото имам нужда да чуя!
Ето сега например, ако му разкаже, че не знае на кого да вярва – на Даная, на мама Бетани или на него, – Влъц със сигурност ще каже…
„Миличката ми” – прошепна Лили, докато в главата ѝ думите звучаха с гласа на любимия ѝ личен елф. – „Това със сигурност показва, че порастваш.”
Опря чело на прозореца и студът я обля наново, двойно по-смразяващ.
– Ами ако… ако през цялото време… съм си го измисляла? За да има кой да ми казва, каквото имам нужда да чуя?
Лили стисна очи и се озова в съвсем нова стая, току-що сътворена от ума ѝ. Тъмна и леденостудена, гола и пуста. Чужда на всичко, в което някога бе вярвала. Нищо познато. Нищо, за което – никой, за когото – да се хванеш. Зала Безнадеждна.
Тялото ѝ услужливо затрепери от студ – или страх – и я измъкна оттам.
Лили отлепи чело от прозореца, втурна се обратно към леглото и се сгуши в топлите завивки. Родопското одеяло тежеше блажено като плътна прегръдка. Цветовете му изплуваха в ума ѝ – червено, оранжево, зелено.
„Я! Също като цветовете в стаичка Предсънна!”
Която я викаше, по-примамлива отвсякога.
– Ами ако Влъц го няма там? – запита се Лили шепнешком. – Ако никога го е нямало? Ако не го видя повече?
„Дишай, Лиленце, тук съм.” Не беше сигурна дали той го каза или тя си го измисли.
Боже, толкова е уморително да си на десет и да не знаеш на кого да вярваш!
Клепачите ѝ натежаха, вратата на стаичка Предсънна се открехна, отвътре лъхаше на смола, запалено огнище, меки покривки и топли цветове.
Сърчицето на Лили отстъпи крачка назад.
„Дали да не назилирам още малко?”
„Сигурно имаш предвид „анализирам”, меко я поправи Влъц, излегнат на оранжевото кресло в най-уютната невидима стаичка на ръба между деня и съня. „Ако ме беше измислила, нямаше да знам неща, които ти не знаеш, нали?”
И понеже чуваше мислите ѝ в най-чистия им вид, усмихна се и добави:
„Аз теб още повече.”
Коментари: