Има дни, в които подаръците са скрити в неподозирани състояния!
Изисква се смелост и мъдрост да видиш отвъд… и точно тогава насред дъжда идва цветето…
Една сутрин Фатима се събуди много рано уж както обикновено, но в сутринта все пак имаше нещо различно. Усещаше го в сърцето си. То беше притихнало и тъжно. Някаква необяснима умора беше заместила радостта от Изгрева.
Разходи се вяло из тихата къща – всичко беше наред. Близките ѝ спяха спокойно, но тягостното чувство продължаваше да я следва дори когато излезе да погледа прекрасната морска шир. Слънцето се показа зад планината и огря угриженото ѝ лице. Тя пое дълбоко дъх и заплака… Толкова много Любов бе раздала през дните си, толкова Любов бе получила, а ето, че тази сутрин Животът сивееше въпреки всичката красота на морето и слънцето.
Фатима се ослуша. Чуваше се шума на събуждащия се град, няколко кучета лаеха в далечината, а врабчетата спореха по важни въпроси. Тя утихна… Избра да приеме тъгата така, както се приема неочакван гост. Попита откъде е дошла и когато не получи отговор, се отпусна на стола на верандата и се заслуша в мига. Вместо Тъгата, чу Слънцето. То ѝ прошепна за неумолимия кръговрат на Живота… за мъдростта и смъртта… за прехода между тях… за това, че за да се роди новото, Старото – това, което познава – ще трябва да се отмести Завинаги.
Когато се взря дълбоко в гърдите си, Фатима осъзна, че всичко това тя вече го знае и точно оттам извира днешната ѝ тъга. Разбра колко до болка се беше привързала към всичко, което познава, към всичко, което бе приела за даденост, вместо да вижда света като вечно променящ се… Вечно!
Погледна към спящите си Деца. Ето, Те никога няма да бъдат същите като вчера. Всеки ден бавно, почти неусетно се променят и всичко това е естествено и в същото време толкова непредсказуемо мистериозно… Каквото са видели и преживели дотук, ги оформя и развива в непознаваеми друмища. Какво ѝ остава освен да се запознае и тази сутрин с тях?! Да се взре и тази сутрин в очите им и да попита на глас: „От какво имате нужда?”
Фатима посегна да приготви закуската и се спря. Нима знаеше какво биха искали да закусват днес. Те още не са се родили за днешния ден, още спят в снощния си сън. Фатима беше объркана – как да полага грижа за тях, без да обуславя „изборите на бъдещето” със своите човешки очаквания… Попита Сърцето си. То винаги знаеше отговора на заплетените и на пръв поглед трудни въпроси на неспокойния ѝ Ум. А То се усмихна съвсем лекичко и прошепна: „Обичай! Просто Обичай! И нека всичко, което избираш, бъде водено от тази Любов. Тогава дори „грешките“ са красиви!“
Фатима Го разбра и се отпусна в приемането… На настоящия Миг… Пусна всички очаквания дори за щастие и нещастие, за доволство и недоволство и се погрижи за простичките неща от деня. Тогава се случи Чудото! Птицата на Магьосника кацна на нейното рамо и ѝ намигна. Тя се усмихна и помилва чудната птичка по гръбчето, после продължи да подрежда масата за закуска.
А над Сахара за пръв път от много години се струпаха дъждовни облаци, които след миг се изляха като небесна река! Никой не разбра, че реката на милосърдието намери своя извор от сърцето на една смъртна жена. Жена, която отказа своето „щастие” в името на Чистотата на днешния ден! Ден без очакванията на „снощното утре”…
Фатима закърпи една блузка на лакътчето и седна да пише писмо на Живота, а дъждът над Сахара продължаваше да полива земята със сладкия вкус на тиха Любов.
Насред пустинята поникна Дърво. Силно и Величествено, то повика при себе си птиците, после и други дървета. Хората го откриха и започнаха да спират на сянка под клоните му, да ядат плодовете му насред прашния път. И всички някак усещаха, че това Дърво е за всички… че негов стопанин е самият Живот!
Коментари: