„Това е същата Онази сила – на Земята ни, на кръвта ни, на предците ни, на нашите герои!“


СИЛАТА, КОЯТО НИ ПАЗИ!

„Това е същата Онази сила – на Земята ни, на кръвта ни, на предците ни, на нашите герои!“

/Няколко размишления за България, от полубългарка, които доказват, че най-важно е как човек усеща принадлежността си към нацията./

  България никога не е била просто парче земя, тя не е просто територия или само красива природа, която можеш да видиш навсякъде. Нашата земя никога не е била напълно подвластна на някой султан или робиня в нечии очи. И най-вече щом тя е била неразделна част от живота, бита, традициите и вярата на българите, тогава тя никога не е изчезвала в цялост. Може би за няколко века от картата, но никога от съзнанието. И заради това мога да върдя, че на българска земя никога не са живели обикновени хора, а винаги някак специални, които със своята борбеност, патриотизъм и свободолюбие наричат себе си гордо българи.

 За мен България е първият слънчев лъч рано сутрин, България е хладният въздух в планините и бистрите потоци в горите. Тя е безкрайното море и непрестанно удрящите се вълни в стоманените скали и златистите пясъци. Красивата ни страна е величествените и тайнствени легенди за смели мъже войводи и безстрашни млади моми. Легенди и истини за кръвта пропита в почвата, кръв, която така безспирно и безстрашно тече, че може да достигне до самото ядро и да го загрее до температура, която никой друг на света не би си представил, освен българин, когато говори за родината си. Така величествена, но и нежда, България е красивата песен на славея и свободния, безбрежен полет на орела. България е яркото слънце и красивия залез. България са също звездите в тъмното нощно небе. България е началото и края на деня, на годината, на младостта и живота.

 В моите очи България е първата глътка въздух, първият поглед към света, първите стъпки направени на това това к, първата приказка разказана с майчин глас на майчина земя, първите прочетени думи, първият  “подвиг”  с верни другари към въображаеми приключения. Тя е свързана с първите ми успехи и радости и първите ми тъжни моменти.  Тя е мястото, което ме вдъхновява и озадъчава. Защото тук, не всеки човек по света би разбрал, но ние сме хора, които се чувстват свързани, колкото и да сме разделени от времето. Смятам, че всеки българин, гледайки към планините, или към морето, или горите, може да усети по пътя си през българската земя, че точно оттам някога е минал с племето си хан Аспарух. Или дори цар Борис или цар Симеон. Може даже и Васил Левски. А точно покрай Враца, моят роден град, е минал с чета смели хора и е намерил смъртта си в близкия Балкан, човекът име носещ – Христо Ботев.  България е начало.

  Но България не е само вдъхновяваща природна картина или моя личен опит.  България е огледно отражение, на красивите изпълнени с несломим дух и гордо вдигната глава българи. България сама по себе си е това, което я правят българите. Някъде по средата, където се слива морето, небето, планината и земята, там трябва всеки да знае, че е отредено да се роди българин. Това е тя родината – сила, защото хората с българско сърце, истинските българи са били силни хора, непоколебими, смели – опълченци срещу една силна, голяма, цяла империя. Както вече споменах имена на някой от онези личности, чийто имена знаем, така е редно да кажа и за тези хора, които историята ни не познава имена, но които също са оставили личното си щастие, семейството и живота за народното благоденствие. Да е равен живота ти на Отечеството, както Левски казва „Аз съм посветил себе си на отечеството си: да му служа до смърт и да работя по народната воля“ и какво значи преди всички любими хора да обищаш отечеството показва Ботев с думите: „Мила ми Венето…ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…“

  И така те дадоха живота си, водени от силно и безумно желание да видят България свободна и независима. Те обичаха я като майка и я уважаваха като баща. Те са проправили пътя към свободата, свобода която днес имаме. Днес имаме щастието да живеем с свободна България. В днешно време няма нужда да даваме живота си за родината. Но днес трябва да се научим да живеем в нея. Та аз днес пътувам свободно, да изразявам мнението си, имам възможност за развитие и аз като горда българка мога да нося слава и да защитавам честта на родината си, което за мен е продължение на делето на предците ни.

Но какво всъщност стана с тези идеали и българите днес?

 За днешна България бих започнала така „… много ми е мил родния дом, но защо не за всички е така, къде сте българи изчезнали от тази свята земя….“ Защо свободен българина да се нарича българин, избяга? Днес тези красиви български лица, търсят щастието си далеч от родината, не избраха да ѝ помогнат, а решиха да я пренебрегнат. Но не мога и да ги виня. Има толкова амбициозни хора, които не виждат развитието си като личности тук. Но така да бъде нека бъдат личности навън, а не народ тук. Само нека да знаят, че обричат себе си на хъшовска мъка, без да го осъзнават. Над тях ще тегне една съдба може би да имат всичко, но никога да не усетят запълнена частта в сърцето, там където е била България. Но не мога да кажа, че са виновни само те. За това само се надявам, че има някъде там силна лидерска фигура, която да носи в себе си достойнството, честността и волята на един български владетел. Нека някой някъде там да пази в себе си завета на мъжа с лъвска мощ за „Чиста и свята република“.

 За нашия нрав и характер е достатъчно да имаме само няколко души като Левски, като Стамболов и един цял и задружен народ. Но има не отричам  българи, които останаха, но вече предали и измамили България, а има и едни, които са прекалено изтощени, за да и помогнат. България е забравена.

 Но просто не мога да го повярвам. Тук нямат значение нито избягалите българи, нито предалите сe.  Защото знам, че има още млади родни сърца, като моето, и ние четейки за историята на България и взимайки пример от нашите прадеди ще сме готови да жертваме каквото и да е време и колкото и да трябва усилия, само да напомним на българите за пореден път, с още по-голяма непреклонност, че те са велика нация, която никой не може да убие. Ние сме лъв, в който тече такава сила, че клетката е нещо, което не може да ни спре. Българския лъв бди над България.

 Както преди векове така и днес България остава силна , дори сега да не са едни от най-добрите ѝ години, независимо кой се опитва да я сломи, тя гордо вдига глава, защото България не се е предавала и този път, няма да се предаде!

 Така усещам аз България в трите познати измерения – минало, настояще и бъдеще, тя е чувство, мисъл и вълнение шепнещо живот.