Преди много време в страната на костенурките се родил костенурчо с триетажна черупка. Всяка от черупките имала различна функция. Първата била просто къщичка, като при всички костенурки. Вторята била за бързина, с нея костенурчо ставал, като светкавица. Третата черупка била най-интересна, с нея можело да се лети.
Когато пораснал и станал ученик, костенурчо се почувствал много нещастен, защото бил толкова различен от другите. Никой от съучениците му не харесвал триетажната черупка. Подигравали му се, наричали го изрод и непрекъснато го обиждали и изолирали. Костенурчо обичал да учи, но намразил училището. Започнал да се скита в гората, като само четял уроците си и пишел домашните си, за да не изостане от другите костенурки.
Един ден край него минало джудже със зелена коса и брада. То се спряло при него и казало:
– Брей, каква интересна черупка имаш! Толкова е необикновена, ти сигурно си надарен с монго таланти?!
– Имам някои дарби – скромно казал костенурко. – Но не съм необикновен. Костенурките в моя клас ме смятат за по-глупав и по-лош от тях, защото съм роден толкова различен.
– Колко глупави съученици имаш! – въкликнало джуджето. – Аз също съм роден странен. Виж, всички косми по мен са зелени! За сметка на това имам много дарби. Мога да рисувам по-добре дори от хората. Мога и да откривам тайни места, странни предмети и необикновени създания, като теб.
– За рисуването е добре, но другото ми се вижда ненужно. На кого са нужни странните неща? – въздъхнало костенурчето.
– Слушай какво, дълбоко в гората има едино вековно дърво. Жълъдите по него са жълти, като злато и не окапват през зимата. В хралупата на това дърво живее златна костенурка, която изпълнява желания. – казало джуджето. – Ако толкова много искаш да станеш обикновен, отиди при нея. Можеш да ме вземеш със себе си, защото аз пък мечтая за още дарби. Искам да съм бърз като стрела.
– Аз съм бърз като стрела, но това не ми помага – казал костенурчо. – Другите костенурчета винаги се сърдят, като играем и казват, че не е честно да използвам дарбите си. Дори госпожите в училище ги защитават и ме наказват да изляза от играта.
– Това е несправедливо, но е глупаво да се отказваш от дарбите си, заради тях – казало джуджето.
После костенурчо качил джуджето на гърба си и натиснал най-светлото петно на черупката си – къщичка. Това петно било за дарбата летене. Двамата се издигнали над гората. Търсели жълто дърво, което да се отличава в зеленината. По едно време го открили. Приземиили се и видели, че в дърното има голяма хралупа. От там надникнала синя костенурка със златна черупка.
– Колко странно костенурче! – възкликнала тя. – Твоята къщичка е най-необикновеното нещо, което съм виждала.
Костенурчо се засрамил и се почувствал много зле. Чудел се как да каже на златната костенурка, че не иска да е странен.
– Сигурно идваш за да ти изпълня някакво желание, но и аз имам една молба – казала костенурката. – Исакам да полетя с теб по широкия свят, за да го разгледам. Виждам, че имаш голяма сила и можеш да ме носиш, а и къщичката ти е необикновена.
Костенурчо се съгласил. Оставили джуджето да пази хралупата, а те отлетели. Гледали от високо планини и долини. Летели и над земите на хората и видели как живеят те. Костенурчо се изненадал, че и там има такива като него. Те не били с триетажни къщички на гърба, но били различни от другите и затова не ги харесвали. Запознал се с момче художник, което всички отхвърляли, защото било мълчаливо и с едно момиче, което можело да съчини всякакви стихове, но не можело да тича бързо и никой не го приемал в игрите си.
– Виждаш ли! – казала му костенурката. – Колкото по-странни са, толкова са по-интересни.
Костенурчо пак премълчал желанието си. Когато се върнали, джуджето поискало от златната костенурка да му даде бързина и тя му дала.
– А ти какво искаш? – попитала тя костенурчето. – Имаш право на две желания, защото изпълни мечтата ми да летя.
– Искам – казало костенурчето и заплакало. Не можело да се отрече от триетажната си къщичка. Не искало да я загуби.
– Кажи ми какво иска сърцето ти! – подканила го костенурката.
– Да ме приемат, такъв какъвто съм – казал костенурчо.
– Скромен си, но нека така да бъде. Ще те приемат! А второто желание?
Костенурчо се замислил сериозно. Мислил дълго и накрая казал.
– Искам всички костенурки да открият своите драби. Ако всеки разбере, че е необикновен, аз няма да се различавам с нищо от другите.
Така и станло. А костенурчо и до днес води свите приятели на дълги пътешествия с помоща на своята триетажна черупка.

Кирил Димов – 15 год.
ОДК “Св. Иван Рилски” ул.”Кокиче” №3
клуб “Светлини сред сенките”
ръководител: Валентина Димова
e-mail: divna3@abv.bg
тел: 0897 78 24 73