В килера е тъмно и задушно. Когато влезеш те хваща нетърпима клаустрофобия и те кара да избухнеш в кашлица от праха между старите уреди за почистване и рафтовете с препарати.
Тихо е. Но само за хората.
Стария килер на къщата се отваряше толкова често и всички домакински уреди можеха да приказват на спокойствие. Рядко са обезпокоявани от грижите на хората, но пък те самите бяха доста загрижени. Оживяват заради скуката, която цари в тясното пространство. Но всъщност, за тях беше необятно, като космоса. Не знаеха къде са и защо са тук. От време на време хората ги мърсяха с боклуци по земята и после, хайде обратно вътре. За тях това беше наистина труден живот.
Винаги в такива общества, ще се намери някой, който си мисли, че всичкото хубаво, дори и малко, принадлежи на него. Както в село, моето лозе е по-голямо от твоето. Но тук си имаме една суетна метла.
Тя стоеше най-близо до вратата, защото често, на домакините им се налагаше да я използват, когато счупят някоя чаша или разсипят нещо. Но за нея, това бяха незаменими привилегии и се чувстваше по-значима от останалите.
– Навън е един прекрасен свят…-разказваше метлата на висок тон, за да може всички да я чуят. – Вятърът е освежаващ. Но, как да оцените всички тези прекрасни чудеса, та вие не сте излизали от тук.
Всички търпеливо понасяха хвалбите й и учтиво я изчакваха да свърши. След своите разкази за необятния свят навън тя започваше да мърмори за нещата, които й пречеха. Например за шишенцето, точно над главата й, което миришело ужасно, за никому, неизвестна грапавина, която притискала косата й и не й позволявала да се среше. Продължаваше убедително своите слова за всичко, което е направила за братята и сестрите си.
– Нямаше да се чувствате толкова добре тук, ако не бях аз. Та вие не помръдвате, а заради мен тук влиза светлина. Аз съм причината да виждате от време на време бял свят, както го наричат хората.
Уредите мълчаха, а тя приемаше това мълчание за съгласие с нейните думи. След като се измореше, задрямваше, а всички останали започваха да шепнат по между си.
Така течеше животът на всички уреди в килера.
Настана зима, но уредите нямаше как да знаят. Усещаха само хлад, през дупчиците в касата на вратата. Сгушваха се по-добре в ъглите и спяха спокойно по цял ден, освен метлата. На нея й беше най-студено и постоянно стоеше на пост, чакайки, кога ще я изкарат. Познаваше снега. Студен, мокър, но освежаващ.
Изведнъж вратата изскърца и слаб лъч светлина се проточи по тъмния под. Метлата трепна и се приготви грубите ръце на стопанина да я поемат. Вратата се отвори широко и след секунда се озова в ръцете на момче, не по-голямо от 12 години. То умело я подхвана, завъртя я в ръцете си и излезе.
Метлата усети снежинките, които я галеха по дръжката и косата. Приготви се да посрещне първата пряспа. Затвори очи. Снега беше много повече от миналата година. Пряспа след пряспа, момчето разчисти целия двор и всички пътеки, които водеха до склада за дърва и входната врата.
Когато метлата се прибра в килера, беше цялата подгизнала и трепереше от студ. Изчака малко да се съвземе, за да разкаже впечатленията си от тази зима. Но тъкмо щеше да започне вълнуващия си разказ и нещо проблесна. На тънкия лъч светлина от не добре затворената врата проблесна светлинка. Останалите уреди зашумяха неспокойно. За пръв път виждаха блясък. А той не идваше от другаде, а от рошавата метла. В косите й се беше заплел диамант. Той блестеше ослепително. Всички уреди приковаха погледи в нея, а тя се озърна смутено. Нима най-накрая бяха забелязали нейната особа?!
– Защо ме гледате така? – осмели се да попита метлата.
– В косите си имаш диамант. – Отговори една непочистена прахосмукачка.
– Диамант… – повтори метлата. – Наистина, диамант е. Хората забогатяват от диамантени огърлици.
– Да, чувал съм, че натрупвали много пари и си купували всякакви неща. 
- Аз съм богата!- почти изкрещя, притежателката на скъпоценността. – Сега няма да върша робски труд. Ще живея в голямо имение и за мен ще работят други метли. Ще бъда постоянно сресана и уважавана от хората.
Всички вече гледаха с други очи приятелката си. В тях тя се издигна и всеки с интерес изслушваше поученията и разказите й за света. Но положението й сред хората не се промени. За тях си остана обикновена метла.

Йоан Иванов – 16 год.
ОДК “Св. Иван Рилски”
ул.”Кокиче” №3
клуб “Светлини сред сенките”
ръководител: Валентина Димова
e-mail: divna3@abv.bg
тел: 0897 78 24 73