Човекът отчаяно търсеше как да се измъкне от тъмната нощ на своите страсти и тревоги. Гората, в която се беше залутал, изглеждаше тъмна и страшна, защото дори и по пладне не пропускаше слънчева светлина, която да освети прашните, покрити с паяжини кътчета. Затова и до днес там на спокойствие си пребиваваха най-различни същества, които не обичаха да излизат на дневна светлина.

Пътникът, който беше мъж на средна възраст, безнадеждно изохка. Тук ще се спъне в един камък, там ще се убоде в острите бодли на някой храст, внезапно появил се пред погледа в почти непрогледната тъмнина. Дори чу вълчи вой в далечината.

Мъжът се отчая. „Няма ли спасение за мен?“ – извика той в тъмнината. Никой не му отговори. Нощта сякаш стана още по-зловещо тъмна. И тогава… една малка светлинка изгря в сърцето му.

Спомен от неговото далечно почти забравено детство. Рождество Христово е. Той се е сгушил в скута на баба си, а тя му разказва как Спасителят на света Христос Божият Син се въплътил „Светия Дух и Дева Мария и стана човек“[1], за да спаси хората от тъмнината, в която са спели и пропастта, към която са се били запътили. Да ги спаси от устата на змея. Една чудна звезда показвала мястото, където се родил Спасителят.

Тогава за първи път от много време в очите на нашия герой се появи сълза. Тя беше едва забележима, но за Бог нищо не остава незабелязано. Това беше сълза на разкаянието.

Мъжът надигна глава и видя над себе си същата тази звезда, която завела мъдреците при Христос, а на овчарите край Витлеем показала пещерата, в която се родил и бил повит в ясли. Човекът беше особено учуден от внезапната появя на звездата. Тя освети всичко наоколо, а тъмнината, като уплашено животно се сви в околните храсти.

„Може би тя ще ми покаже пътят навън“ – помисли си пътникът и тръгна след нея. Той се страхуваше, че звездата може да го изостави всеки момент и всичко да се окаже една хубава илюзия. Но не! Чудната звезда търпеливо и неотстъпно го водеше през дебрите на гората.

Скоро мъжът видя пред себе си края на гората и поле, а в далечината някакво село. След известно време звездата се спря пред входа на неголяма пещера. Пътникът с плахи стъпки и с почуда пристъпи вътре. И там видя чудна картина. Свята Майка и смирен старец, застанал по настрани с благоговение гледат спящ и повит в ясли Младенец, обкръжен от златоструйна светлина и някаква чудна тишина.

Младенецът се събуди и протегна ръчички към  дошлия. Нещо умилително обхвана цялото му същество и топли сълзи закапаха по бузите му. Той падна на колене пред Младенеца. Колко стоя така в забрава и сам той не разбра, но почувства, че с миналото му е свършило. Той беше намерил това, към което несъзнателно се стремеше сърцето му всичките тези години на лутания в лесове, дълбоки пропасти и непроходими гъсталаци.

Пътникът се изправи и с почуда попита стареца:

–       Как ставам свидетел на събитие, което се е случило преди повече от две хиляди години?

–       То продължава да се случва и ще се случва  и до края на света в сърцата на тези, които наистина търсят Бога и дълбоко се каят за греховете си. Днес, синко, Христос се роди в твоето сърце.