Когато Халифът бил oще съвсем малък, баща му – султан Ал Рахмед Първи, го изпратил заедно с най-приближените си мъдреци в Голямата Библиотека.
Във Великата Библиотека влизали само тези, които са доказали на Пазителите на пясъчния храм чистотата и силата си! Пространството било иззидано сред скалите. Във вътрешността на пясъчните пещери се издигали величествени зали, осветени от слънцето или от безбройните многоцветни фенери, висящи около сводовете на залите. Около момчето се спускали сводове, обшити с книги! Вътре имало стъклописи, пазещи най-старите и ценни книги. Светлината се спускала така, че да осветява всяка една книга.
Когато шестгодишният Халиф видял изящното творение, занемял от почуда! Спътниците му се наслаждавали на гледката заедно с него. Всеки от тях помнел с трепет своята първа среща с Библиотеката, но все пак никой смъртен не бил влизал в Светая Светих на Вселенската Мъдрост на такава малка възраст като Халифа!
Момчето имало особени дарби. Баща Му, Водачът на нацията, често забелязвал особената светлина около главата на сина си, докато четял или слушал беседи в двореца. Затова предприел тази смела стъпка да прати сина си толкова малък Тук, в Библиотеката! Халифът можел да чете, КАКВОТО ПОИСКА, но имало едно условие – да взима книги единствено от рафтовете, до които достига сам! Така естествено край очите му имало един кръгозор от знания! Старите съветници на Султана знаели колко е важно това за изграждането на един Принц! ТОЙ ДА Е ПОИСКАЛ ЗНАНИЕТО!
На входа на Библиотеката бил изографисан надпис:
„ЗНАНИЕТО НА ВЕЧНОСТТА Е ЗА ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ СМЕЛОСТТА ДА ГО ПОИСКАТ!”
И сега, години след тази случка, Халифът все още усещаше вълнението от аромата на това пространство. Нещо живително и леко се прокрадваше заедно с тънкия аромат на сандал и смирна. Междувременно той се беше превърнал в чудесен младеж, докато поглъщаше жадно знанието от повечето книги, които бяха на нивото му в момента.
Благият дух на Библиотеката Серафим бей Рахмед, далечен роднина на Майка му, си вършеше някакви неща наоколо, без да се меси в обучението, ако не е помолен лично от Ученика.
Докато един ден младият Халиф не поиска една дебела черно-червена книга от горните лавици. Беше с лъскава кожена подвързия и златен монограм. Когато посегна да я стигне, обаче, разбра, че е още нисък за нея. Той не се натъжи особено, защото вече бе приел порядките на Библиотеката на Мъдростта и уважаваше Учителя си, но все пак попита чичо си дали може да използва стълба, за да я вземе. Той го погледна с благата си усмивка и му прошепна съзаклятнически:
– Мисля, че вече няма да имаш нужда от нея!
В този ден Халифът си тръгна от Библиотеката. Така го почувства… Знаеше, че информацията му е достатъчна. Беше време за действие! По пътя за вкъщи почти не забеляза момчетата на двора, които го викаха да играе с тях. Те му се сториха малки.
И тогава разбра! Той беше пораснал, но това беше някак… внезапно. Когато се качи в двореца и седна в Тронната зала осъзна, че Той е на трона! Бе пораснал толкова неусетно дори и за себе си… Интуитивно следвайки потока на знанието, той бе прекарал безценни мигове, опознавайки света на ума. Беше успял да завърши навреме с приемането на познанието, което му трябваше, за да бъде мъдър и смел владетел на царството си редом до Султана. Младият Халиф се загледа внимателно в очите на съветниците. Толкова години прекарани Заедно! Толкова уроци споделени от мъдрите им сърца! Усмихна им се приятелски и се поклони на народа си. Празникът, който последва, беше истински и естествен.
Всички в царството празнуваха освен един мъдър и вече малко откачен магьосник. Той все още се съмняваше в качествата на младия цар, затова измисли как да го изпита и провери дали е достоен за владетел. Това решение беше изключително отговорно, но магьосникът знаеше, че само той би могъл да го направи!
И така старият магьосник започна да ходи в двореца почти всеки ден и да задава на Халифа един и същи въпрос: „Ваше Величество, щастлив ли сте?” Колкото по-често му задаваше този въпрос, толкова по-често Халифът започна да мисли по въпроса как се чувства самият Той. Магьосникът виждаше как младият владетел се променя от ден на ден и с някаква злокобна физиономия вдигаше ръце към небето с думите:
– Ето, знаех си, че ще стане егоистичен! Сега ще започне все повече да внимава за своето мнение и ще спре да вижда сърцата на другите!
Магьосникът вече обмисляше какво да предприеме след като Халифът се провали, кой и как да ръководи царството на негово място. А ето какво всъщност се случваше в сърцето на нашия Халиф през това време: той усещаше надвисналата съдбовност на избора си, знаеше, че от него зависят Всички, но не разбираше как може да съчетае своите нужди и щастието на Всички. Всеки от поданиците му беше толкова различен… Как би могъл той да удовлетвори всички представи за щастие?!
Мислейки по въпросите, които магьосникът му задаваше редовно от известно време, младият цар затъваше все повече в себе си:
„Щастлив ли съм? И какво всъщност ме прави щастлив?! Дали този дворец ме прави щастлив или властта ми над народа, или знанието, натрупано през годините…“
Един ден, докато се разхождаше замислен из градината си, Халифът чу шума от една пчела.Тя жужеше неуморно от цвят на цвят. Заслуша се…
„За целия си работлив Живот пчелата събира половин лъжичка мед, която често „друг“ изяжда, но през това време опрашва хиляди цветове, които се превръщат в плод от нейния нежен допир. Всъщност всички същества се хранят благодарение на нейното съществуване! Тя може би дори не се досеща за това…Просто си върши нейната работа, изпитвайки наслада да се къпе в прашеца на толкова много цветове.“
И тогава в съзнанието му прогърмя глас! Това беше гласът на Безсмъртния Владетел:
– Знаеш ли КАКВО НАИСТИНА ТЕ ПРАВИ ЩАСТЛИВ?!
Халифът остана на място.
– Радостта е общо изживяване – помисли си Той в този момент. – ИСКАМ да сме радостни всички! Очите ми да не виждат бедни и отхвърлени, а сърцето ми да се радва на добруването на народа!
А в главата му отново прошепнал оня благ глас:
– Как можеш да живееш така, че ДОБРУВАНЕТО да бъде твой ПЪТ, по който са поканени ВСИЧКИ останали? Как ще управляваш хората в царството толкова далновидно, че да е справедливо за всички прослойки?
– ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ – ОТ РОБА ДО СЪВЕТНИКА! И нека всички да живеят добре ЗАЕДНО! Според ръста си!
В този момент в градината влязъл магьосникът, но когато погледнал очите на Владетеля си, разбрал, че неговите сметки са били грешни. Дошло било време да се поклони. Момчето, което до вчера познавал, се било превърнало в благороден и мъдър Мъж!
В този ден Халифът стъпил на вярната пътека! Той разбрал, че лично щастие няма! Истинското щастие било път, вървян от всички същества заедно! Дълго време се гледали двамата с магьосника, озарени от Чудото на Живота. Единият виждал красотата на миналото, което го било довело дотук, а другият съзерцавал бъдещето, родено в Духа!
Това освободило цялото Царство от магията на егоизма, която преди три поколения започнала да навлиза в двореца. Старият магьосник вече бил загубил вяра, че някой ще успее да преодолее проклятието, затова изпитвал младежа и търсел други решения. Но ето, че Този Човек пред него успял да пробие магията и да пусне реката на милосърдието да потече отново през града! Пророчеството, че „някой ден ще се роди Мъж, който в деня на коронацията си ще пожелае само едно желание и то ще промени съдбата на всички“ се сбъднало!
На другата сутрин всички дървета в царството били разцъфнали, а цветовете им се посипвали красиво върху главата на младия владетел. Той отивал със свитата си към реката, за да ѝ поднесе почести и благодарности. Целият народ го последвал съвсем естествено.
Оттогава в това царство водата била чиста, а почвата – благодатна! Хората били открити и радостни, а децата – талантливи и благородни!
