Глава 9

Понякога да минеш по съседната уличка
може да ти донесе толкова много свобода…

Понеже на Надежда все още ѝ беше неудобно да зададе направо въпроса си „Къде е майка ви?“, тя започна с това:

– Вие всеки ден ли ходите на училище?

– Не, нали видя, че ние можем да учим у дома.

– Как така учите у дома?! – попита тя с почуда и известна доза недоверие в гласа. – Кой ви помага?

– Ето така! Нали виждаш – всеки от нас се занимава с нещата, които обича и са му важни.

– Ааа… И после ходите ли на изпити?

– Явяваме се на изпити за нещата, които са най-отговорни и касаят човешки животи! Но като цяло това, което ни е важно, научаваме много лесно и бързо. Така че дори не чувстваме като усилие да отидем на изпит. Просто се срещаме с една група възрастни хора и им разказваме какво сме открили по дадена тема. Понякога дори Те учат от нас! А ако имаме пропуски в знанията си, те ни препоръчват книги, уроци или курсове, които да посетим. Тогава се явяваме отново пред тях и те оценяват дали сме подготвени, за да участваме наравно с тях в определената тема. Така можеш да видиш екип,в който участва и 15-годишен доктор. Защото в нашия град вярваме в предишните прераждания и знаем, че за даден човек да излекува някой е много по-естествено, отколкото за друг да си върже обувките! Затова и нашите старейшини са спокойни да се доверяват на децата си. Те вярват, че всяко дете идва със своя талант и от възрастните зависи да му помогнат със знания, препоръки и напътствия талантът да се прояви и развие.

– А ти явно ходиш на училище… Какво е да ходиш на училище? – попитаха я децата.

– Ами, как да започна… За нас учебната програма беше еднаква за всички деца! Независимо в какво си добър и в какво посредствен. До скоро вярвах в равния старт, но все повече ми се струва, че… Както и да е! – каза Надежда и тръсна глава. – Темата е много широка. Всички бяхме длъжни да бъдем в училището всеки ден от понеделник до петък по едно и също време – в общи линии рано сутрин към 7:30. Затова често нямахме време да закусим спокойно. Пък и толкова рано бях толкова сънена, че рядко имах желание за храна…. Събирахме се около 25 деца в една не много широка стая, наредени на малки чинове с гръб един към друг. Естествено трябваше да стоим мирно на чиновете и да пазим абсолютна тишина, за да чуваме учителя. 

– С тези условия на обучение след няколко поколения сега започнаха да се проявяват мноооого странни симптоми в децата. Нарушение на речта, затруднения в концентрацията – Надежда много се развълнува – и най-фрапиращото за мен е, че вече има деца, които проявяват „частична немота“. Тоест в присъствието на непознати хора те не само че не могат да говорят, а не си позволяват да изразяват никакви телесни звуци като кихане и кашляне. До там достигна дресировката на нашата цивилизация, че да не издаваме нито звук! За съжаление това не прави децата по-умни или успешни. Даже напротив. Започнахме да мислим как да избягаме от някой час, без да ни накажат, за да можем да поиграем навън. Те все пак ни откриваха. И нашите родители всеотдайно ни се караха, че сме „безотговорни и нагли неблагодарници“ или нещо от този тип… Това рязко раздели децата от родителите! За мен беше все по-трудно да им вярвам, че истински “мислят за мен”. Те просто се грижеха  да се вписвам във външния свят…

– В училище нямаме право да говорим помежду си почти през целия ден. Това обездвижване и отнемане на волята за действие се отрази на момчетата. Направи ги избухливи и агресивни, защото не знаеха как да реализират енергията, която природата им даваше преизобилно в този период от Живота. Зачестиха сбиванията по коридорите, а по-късно и в двора. Вместо да им дадат свобода, започнаха да слагат камери навсякъде, за да заловят „престъпниците“, които нарушават реда. Съответно децата откриха субстанции, които променят съзнанието им. За да не чувстват толкова силно болката от целия абсурд! Това, което пропуснаха да им кажат продавачите на наркотични вещества, беше че ще платят със своята сила и здраве. И скоро много от тези младежи бяха изцяло непригодни за Живот. Или загрижените им родители ги изпращаха в комуни, където да се опитат да закърпят остатъците от техния свят.

– Ние, момичетата, не прекарвахме достатъчно време заедно с Майките си, за да учим от тях как се готви или как се поддържа семейното огнище. Пък и Майките отдавна вече бяха ангажирани с работа извън Дома. Така, че вечер срещахме една уморена изтерзана жена, която прави всичко по силите си, за да закрепи положението и да измисли евтина вечеря за 15 минути. Здравословното хранене беше хит само в списанията и социалните мрежи, които от своя страна си бяха наркотик за умовете на изтръпналите от болка и скука съвременни млади хора…Та… на нас, момичетата, ни оставаше или да се конкурираме по мъжки в академичните знания, или да проявяваме Женствеността си в преждевременно кокетничене по коридорите. Опитвайки се да оцелея със здрава психика сред тези условия, останах без много приятели. Толкова много исках да зарадвам родителите си, да заслужа любовта им и да осмисля нечовешките им усилия да се справят с живота… Но разбрах, че избирам между Живота и Представите за живота. И избрах Любовта. Любовта към Живота! Започнах да се подготвям физически и психически да се грижа сама за себе си. Да не търся вината, а решението. Няколко Години след този ден взех няколко чифта бельо, четка за зъби и скромните си спестявания и … Просто си тръгнах!

Децата се спогледаха ужасено.

– Ама наистина ли? –  попита невярващо Марта. 

– Не можех да направя нищо от позицията, в която се намирах. Те не ме чуваха. Колкото и добри идеи да имахме за промяна, корабът на нашето общество летеше стремително към бездната и сякаш само ние, децата, виждахме това. Понеже се намирахме най-отпред, на „носа му“. И естествено първи поемахме ударите на всяко грешно решение на кормчията. Появиха се нечувани болести – резултат от неестествения начин на живот. Вместо да ни изведат на слънце, влизахме в болници. А родителите ни трябваше да работят още повече, за да ни платят „модерното“ лечение! Животът на село при баба се замени с пластмасови детски центрове с денонощна изкуствена светлина, ароматизатори и храна от кетъринг, затоплена в микровълнова.

– Сега разбираме защо си избягала! И ние бихме избягали от това! – четиримата се спогледаха съзаклятнически.

– А  като не учите, какво ще работите после? – запита притеснено Надежда.

– Е, ще работим това, в което сме добри и което ни привлича!

– Добре де, ама как ще докажете на другите, че сте добри в нещо, за да ви се доверят и да ви допуснат на работа?

– Ами ще направим проект. Проект, свързан с това, което обичаме да правим. А комисия от специалистите в определената област ще ни издаде документ, че сме Готови да се занимаваме с това!

– Въпреки че ако аз ушия хубава рокля, е ясно, че ме бива за тази работа. И все пак, ако има забележки към изпълнението ми, аз бих ги изслушала заедно с препоръки към кой специалист да се обърна, за да ме обучи в тези детайли. – каза доволна Вяра, осъзнавайки че скоро ще се изправи пред такава комисия. – А ето, например, Виктор обича самолетите. Той ще направи един самолет, който ще бъде идеален макет на истински самолет. И ще се свика комисия. Пред нея ще покаже подробно винтче по винтче, част по част, кое за какво служи и как работи. Ако успее с това, ще се научи да пилотира истински самолет и когато сглоби свой собствен самолет, ще може да го управлява. Така той може да стане монтьор или дизайнер… Или пилот! …или каквото поиска, свързано със самолетите. Ако дотогава промени своето желание, ще остави това и ще продължи нататък.

Марта възкликна:

– Аз искам да стана ветеринар. 

А Вяра: 

– Аз пък дизайнер. На булчински рокли!

– Много хубави професии сте си избрали. – похвали ги Надежда.

– Всъщност ние не сме си избрали „професии“. В нашия свят няма такова нещо като една професия веднъж завинаги! Ние можем да се занимаваме с това, което е важно за нас, толкова време, колкото ни харесва. След като енергията на Любовта спре да тече към това занимание, ние продължаваме със следващото, което днес е съществено за нас. Нашият Татко знае, че душата ни е в това, което обичаме и не можем да се занимаваме с неща, които не ни носят Любов! Тогава животът би спрял да тече през нас и това, което правим, няма да бъде изпълнено със сила.

– И какво правиш, ако днес нямаш енергия да си оправиш леглото, например?! – гласът на Надежда бе леко недоверчив. – Все пак има неща, които ни се налага да правим в ежедневието, за да поддържаме средата, в която….

– Е, разбира се! Нашата Баба се грижи за това сега.

– Тя ли ви оправя леглата?!? – възмутено до фалцет попита гостенката и децата прихнаха да се смеят.

– Разбира се,че вече няма нужда! Баба Мария се грижи да ни научи как да се грижим за себе си. – отвърна й Вяра. – Как да се мием, обличаме, как да организираме вещите си, за да са в удобен и прегледен вид. Нейна работа сега е да ни напомня неумолимо да изпълняваме ежедневните си задължения.

– И най-вече приятелски да ни обяснява защо! – обади се Марта. – Защо е важно да помитаме стаите си всеки ден, защо всеки сам мие чинията си като се нахрани… Защото от малки е добре да можем сами да приготвяме любимите си храни и да сме свободни да го направим винаги, когато изпитваме нужда, а пък тя е заета с нещо друго.

– Това ме направи много силен и естествено отговорен – изпъчи гърди 9- годишния Виктор. – Ям храната на баба, защото ми е приятно да чувствам Любовта ѝ, но винаги бих могъл да си я приготвя и сам. Това ми носи вътрешно достойнство!

– Пък и ако тя е уморена понякога, аз мога да я заместя вече в почти всичко – усмихна се плахо 12-годишната Вяра. – Вече всичко ми е …

– И аз Мога! – прекъсна я Марта. – Само дето сте сложили стъклените чаши толкова високо, че трябва да се катеря като Тарзан по шкафа, за да си налея вода…

Всички избухнаха в искрен смях.  

– Добре, обаче, вие сигурно можете да си позволите да учите по този начин, защото сте богати. Бедните хора имат ли право да избират? 

Децата се изумиха: 

– Какво означава „защото сме богати“? За кое от това, което ти разказахме, трябва да имаме повече пари? Не ни трябват превозни средства ежедневно, за да стигнем до училището. Не купуваме скъпа храна, сготвена от друг без отношение. Стигат ни няколко чифта дрехи, защото това не е ежедневно наше изразно средство, с което да доказваме стойността си! Пък и в крайна сметка по този начин нито ние, нито учителите губим време да учим това, за което нямаме желание. И талант! Всъщност мислиш ли, че „бедните хора“ ще станат по-добри в професията си, ако правят нещата, които не харесват? Какво означава да учиш това, което не искаш, защото си беден? 

Марта беше с толкова смесени чувства, че не знаеше как да ги изрази: 

– Надежда, ти си наистина хубав човек, но днес задаваш много странни въпроси! Нима искаш да кажеш, че ако човек е беден, трябва да прави неща, които не обича и не умее?! Ако е богат – да прави тези, които обича и умее?! Не е ли странно това?

– В нашата държава всички знаем, че човек ще получи много пари за нещата, в които е талантлив – намеси се Вяра – и така ще стане, ако не богат, то проспериращ. И точно за това никой не си губи времето да прави онова, в което е посредствен, защото не обича истински. Разбира се, докато се обучаваш в дадена област, може да помогнеш на общността като се захванеш да метеш болничните помещения, например. Така ще правиш нещо полезно за обществото, от което можеш да получаваш пари, докато не научиш до съвършенство онова, за което душата ти най-искрено мечтае. В нашия град няма лоша и добра професия. Всички  знаем, че дори този, който мете болницата, с присъствие и отношение помага за изцеляването на пациентите, защото неговата енергия помага и на пространството да се почисти и освежи.

– Пък и така докато работи, Човек може да разгледа атмосферата на различните кабинети отвътре, да поговори с някои специалисти и един ден да реши, че точно лекуването ще се превърне в негово изразно средство. След което той би могъл да посещава обучения по специалността, която е избрал. Ако човек е минал по този път на развитие, никога няма да се държи арогантно с останалите помощници в болницата! – оживено говореше Вяра. – Никой от жителите на нашия град не бива гледан високомерно заради професията, която е избрал, или му се налага да упражнява в този момент. Всички ние съзнаваме, че това е етап от развитието на личността и утре същият този Човек ще разцъфне в друга област неповторим и великолепен!

– Ето, – каза Виктор, сериозен като истински инженер – това, което ме привлича е изключително трудно и отговорно занимание, но един тихичък глас вътре ми нашепва, че това е моят Път и трябва да мина по него!. Не зная кога ще съм в състояние да направя цял самолет, но… Цялото ми същество се стреми натам… И аз уча трескаво всеки ден. Взимам си книги и учебници от библиотеката на града. Моите ментори също помагат, насочвайки ме на какво да наблегна и коя книга ще ми бъде полезна в този етап! 

– Ооо! Още един повод да благодаря, че ви срещнах, но и да тъгувам за всички деца, които оставих в моята страна! Те продължават да ходят на училище, докато са болни и здрави, тъжни и весели, уморени, отегчени и безнадеждни… И всичко това краде толкова много от радостта и възторга ни, че просто съм отчаяна. Ето затова избягах от там! Знаете ли… Мечтая си някой ден да се върна и да им занеса идеите, които научих от вас. Искам да им покажа, че хората имат право да се занимават с това, което ги вдъхновява. Но си мисля, че проблемът не е в децата, а в тези, които създават правилата. Затова може би трябва да говоря с Мъжа от пустинята. Много се чудя, щом се върна вкъщи, откъде да започна. Дали трябва да говоря първо с родителите, които доброволно пращат децата си в тези затвори… Или да говоря първо с учителите, които поддържат тези абсурдни правила, непосилни дори за тях? Децата са изнервени и изнемощели, заради това крещят и се бият. Учителите се чудят как да ги успокояват, свирят им със свирки, наказват ги, гонят ги… Когато ги изгонят, им пишат отсъствие. Въобще вие вярвате ли, че за цял един ден децата имат право на не повече от 20 минути почивка, в която да се нахранят, да отидат до тоалетната и да се подготвят за другия час?! Вярвате ли, че децата ядат стара и суха храна, защото майките им нямат време и пространство да се погрижат за тях, а бабите нямат енергия?! Любовта си е тръгнала, приятели! Няма любов дори между майки и деца, между братя и сестри. Какво да очакваме за любовта между непознатите… Животът е станал кошмарно жесток! 

Надежда се разплака. Скри лице в шепите си, защото се срамуваше. Срамуваше се за всичко, което е преживяла. Срамуваше се за света, от който е част и който беше донесла в този съвършен отрязък от времето и пространството. Сякаш нейните спомени можеха да заразят с нещастието си тези ведри и безгрижни деца.

Децата се спогледаха стъписано и се спуснаха да я прегърнат. Те още не можеха да осъзнаят сериозността на тези разкази. Мисълта, че някакви хора избират да пращат доброволно децата си на места, където те не са щастливи, беше като кошмарен сън за Марта, Виктор и Вяра. Те не можеха да повярват, че родители ще водят без принуда децата си там, където някой им заповядва, крещи и наказва, защото не изпълняват правила, които не допринасят за тяхното благоденствие. Искаше им се Надежда да преувеличава и това да е някаква нелепа хипербола. Прегърнаха я безпомощно и се опитаха да я утешат:

– Не плачи, не плачи… Сигурно скоро това ще се промени. Вече не ни се вярва. Може би ние ще дойдем да ти помогнем! – казаха тримата в един глас. – Когато му дойде времето, ние ще дойдем и ще поговорим с родителите, с учителите и с директорите. С когото е нужно. Това е чудовищно!

– Така е, чудовищно е – съгласи се Надежда с подути от плач очи. – Не успях да го понеса. За мен не може болестта да е норма. Не може грубостта да е ежедневие. Не може да не зачитат нуждите на всяко едно човешко същество! Не може децата редовно да са недоспали и дори виновни, че заспиват върху твърдите чинове. Не може да е нормално да боледуват от изнемога. Не може да стоят навън под открито небе по-малко, отколкото затворниците, защото имат домашни. Всичко това е страшно за мен. Не знаех какво да направя, затова тръгнах да търся Любовта. Кой я открадна? Къде я затвори? Защо не я виждаме? Защо не се върне отново при нас? Защо Майките не прегърнат децата си с обич и не им кажат: „Аз нося отговорност за Теб и твоето щастие! Аз нося отговорност за възпитанието Ти! И  Аз няма да позволя да те наказват за това, че си жив и жизнен! Аз няма да позволя да те бият, защото искаш да скачаш и да танцуваш!“ 

– Но,Това не е дисциплина – това е затвор! – извика Вяра.

– И така през тези години аз обиколих много земи и много народи, скъпи приятели. Повечето живееха по-добре от нас, но не много по-щастливо. Само при вас откривам мечтания свят! – погледът на Надежда бе изпълнен с благодарност. – Не знам дали няма да се събудя и да осъзная, че всичко това е сън на отчаяното ми съзнание, което отказва да приеме живота и създава своите приказки, в които всичко е розово.

Тогава Марта я ощипа силно по ръката и каза:

– Не, не, не! Ти не сънуваш! Аз съм тук жива и истинска, както брат ми, сестра ми, баба ми и баща ми. Ние сме тук заедно с нашата градина. И зайчетата… и всички наши приятели… и хората от града… и правилата, в които живеем. Успокой се! Всички сме тук и съвсем скоро ще ти помогнем да се върнеш вкъщи щастлива!

„А къде е Майка ви?“ – искаше да попита отново Надежда, но сърцето не ѝ позволи да изкаже на глас този въпрос, за да не разруши от напразно любопитство крехкия баланс на Чудния свят, в който беше попаднала! Тайно се страхуваше, че това, което вижда е временно и всичко отново ще се превърне в поредната тъжна история.

Тя се помоли на ум Майката на тези деца да е добре, където и да се намира, каквото и да прави.

В този момент децата спряха разговора и я погледнаха изумено:

– От къде знаеш името на Мама?

– Всъщност не го знам – учуди се Надежда. – Вие не сте ми говорили за нея…

– Но току-що в стаята се чу нейното име… Нали ти го каза?

Надежда се сепна.

Тя наистина се помоли, но нищо не каза на глас. Тогава кой беше в стаята…

„Паралелният свят на образованието“

Глава 9

Понякога да минеш по съседната уличка
може да ти донесе толкова много свобода…

Понеже на Надежда все още ѝ беше неудобно да зададе направо въпроса си „Къде е майка ви?“, тя започна с това:

– Вие всеки ден ли ходите на училище?

– Не, нали видя, че ние можем да учим у дома.

– Как така учите у дома?! – попита тя с почуда и известна доза недоверие в гласа. – Кой ви помага?

– Ето така! Нали виждаш – всеки от нас се занимава с нещата, които обича и са му важни.

– Ааа… И после ходите ли на изпити?

– Явяваме се на изпити за нещата, които са най-отговорни и касаят човешки животи! Но като цяло това, което ни е важно, научаваме много лесно и бързо. Така че дори не чувстваме като усилие да отидем на изпит. Просто се срещаме с една група възрастни хора и им разказваме какво сме открили по дадена тема. Понякога дори Те учат от нас! А ако имаме пропуски в знанията си, те ни препоръчват книги, уроци или курсове, които да посетим. Тогава се явяваме отново пред тях и те оценяват дали сме подготвени, за да участваме наравно с тях в определената тема. Така можеш да видиш екип,в който участва и 15-годишен доктор. Защото в нашия град вярваме в предишните прераждания и знаем, че за даден човек да излекува някой е много по-естествено, отколкото за друг да си върже обувките! Затова и нашите старейшини са спокойни да се доверяват на децата си. Те вярват, че всяко дете идва със своя талант и от възрастните зависи да му помогнат със знания, препоръки и напътствия талантът да се прояви и развие.

– А ти явно ходиш на училище… Какво е да ходиш на училище? – попитаха я децата.

– Ами, как да започна… За нас учебната програма беше еднаква за всички деца! Независимо в какво си добър и в какво посредствен. До скоро вярвах в равния старт, но все повече ми се струва, че… Както и да е! – каза Надежда и тръсна глава. – Темата е много широка. Всички бяхме длъжни да бъдем в училището всеки ден от понеделник до петък по едно и също време – в общи линии рано сутрин към 7:30. Затова често нямахме време да закусим спокойно. Пък и толкова рано бях толкова сънена, че рядко имах желание за храна…. Събирахме се около 25 деца в една не много широка стая, наредени на малки чинове с гръб един към друг. Естествено трябваше да стоим мирно на чиновете и да пазим абсолютна тишина, за да чуваме учителя. 

– С тези условия на обучение след няколко поколения сега започнаха да се проявяват мноооого странни симптоми в децата. Нарушение на речта, затруднения в концентрацията – Надежда много се развълнува – и най-фрапиращото за мен е, че вече има деца, които проявяват „частична немота“. Тоест в присъствието на непознати хора те не само че не могат да говорят, а не си позволяват да изразяват никакви телесни звуци като кихане и кашляне. До там достигна дресировката на нашата цивилизация, че да не издаваме нито звук! За съжаление това не прави децата по-умни или успешни. Даже напротив. Започнахме да мислим как да избягаме от някой час, без да ни накажат, за да можем да поиграем навън. Те все пак ни откриваха. И нашите родители всеотдайно ни се караха, че сме „безотговорни и нагли неблагодарници“ или нещо от този тип… Това рязко раздели децата от родителите! За мен беше все по-трудно да им вярвам, че истински “мислят за мен”. Те просто се грижеха  да се вписвам във външния свят…

– В училище нямаме право да говорим помежду си почти през целия ден. Това обездвижване и отнемане на волята за действие се отрази на момчетата. Направи ги избухливи и агресивни, защото не знаеха как да реализират енергията, която природата им даваше преизобилно в този период от Живота. Зачестиха сбиванията по коридорите, а по-късно и в двора. Вместо да им дадат свобода, започнаха да слагат камери навсякъде, за да заловят „престъпниците“, които нарушават реда. Съответно децата откриха субстанции, които променят съзнанието им. За да не чувстват толкова силно болката от целия абсурд! Това, което пропуснаха да им кажат продавачите на наркотични вещества, беше че ще платят със своята сила и здраве. И скоро много от тези младежи бяха изцяло непригодни за Живот. Или загрижените им родители ги изпращаха в комуни, където да се опитат да закърпят остатъците от техния свят.

– Ние, момичетата, не прекарвахме достатъчно време заедно с Майките си, за да учим от тях как се готви или как се поддържа семейното огнище. Пък и Майките отдавна вече бяха ангажирани с работа извън Дома. Така, че вечер срещахме една уморена изтерзана жена, която прави всичко по силите си, за да закрепи положението и да измисли евтина вечеря за 15 минути. Здравословното хранене беше хит само в списанията и социалните мрежи, които от своя страна си бяха наркотик за умовете на изтръпналите от болка и скука съвременни млади хора…Та… на нас, момичетата, ни оставаше или да се конкурираме по мъжки в академичните знания, или да проявяваме Женствеността си в преждевременно кокетничене по коридорите. Опитвайки се да оцелея със здрава психика сред тези условия, останах без много приятели. Толкова много исках да зарадвам родителите си, да заслужа любовта им и да осмисля нечовешките им усилия да се справят с живота… Но разбрах, че избирам между Живота и Представите за живота. И избрах Любовта. Любовта към Живота! Започнах да се подготвям физически и психически да се грижа сама за себе си. Да не търся вината, а решението. Няколко Години след този ден взех няколко чифта бельо, четка за зъби и скромните си спестявания и … Просто си тръгнах!

Децата се спогледаха ужасено.

– Ама наистина ли? –  попита невярващо Марта. 

– Не можех да направя нищо от позицията, в която се намирах. Те не ме чуваха. Колкото и добри идеи да имахме за промяна, корабът на нашето общество летеше стремително към бездната и сякаш само ние, децата, виждахме това. Понеже се намирахме най-отпред, на „носа му“. И естествено първи поемахме ударите на всяко грешно решение на кормчията. Появиха се нечувани болести – резултат от неестествения начин на живот. Вместо да ни изведат на слънце, влизахме в болници. А родителите ни трябваше да работят още повече, за да ни платят „модерното“ лечение! Животът на село при баба се замени с пластмасови детски центрове с денонощна изкуствена светлина, ароматизатори и храна от кетъринг, затоплена в микровълнова.

– Сега разбираме защо си избягала! И ние бихме избягали от това! – четиримата се спогледаха съзаклятнически.

– А  като не учите, какво ще работите после? – запита притеснено Надежда.

– Е, ще работим това, в което сме добри и което ни привлича!

– Добре де, ама как ще докажете на другите, че сте добри в нещо, за да ви се доверят и да ви допуснат на работа?

– Ами ще направим проект. Проект, свързан с това, което обичаме да правим. А комисия от специалистите в определената област ще ни издаде документ, че сме Готови да се занимаваме с това!

– Въпреки че ако аз ушия хубава рокля, е ясно, че ме бива за тази работа. И все пак, ако има забележки към изпълнението ми, аз бих ги изслушала заедно с препоръки към кой специалист да се обърна, за да ме обучи в тези детайли. – каза доволна Вяра, осъзнавайки че скоро ще се изправи пред такава комисия. – А ето, например, Виктор обича самолетите. Той ще направи един самолет, който ще бъде идеален макет на истински самолет. И ще се свика комисия. Пред нея ще покаже подробно винтче по винтче, част по част, кое за какво служи и как работи. Ако успее с това, ще се научи да пилотира истински самолет и когато сглоби свой собствен самолет, ще може да го управлява. Така той може да стане монтьор или дизайнер… Или пилот! …или каквото поиска, свързано със самолетите. Ако дотогава промени своето желание, ще остави това и ще продължи нататък.

Марта възкликна:

– Аз искам да стана ветеринар. 

А Вяра: 

– Аз пък дизайнер. На булчински рокли!

– Много хубави професии сте си избрали. – похвали ги Надежда.

– Всъщност ние не сме си избрали „професии“. В нашия свят няма такова нещо като една професия веднъж завинаги! Ние можем да се занимаваме с това, което е важно за нас, толкова време, колкото ни харесва. След като енергията на Любовта спре да тече към това занимание, ние продължаваме със следващото, което днес е съществено за нас. Нашият Татко знае, че душата ни е в това, което обичаме и не можем да се занимаваме с неща, които не ни носят Любов! Тогава животът би спрял да тече през нас и това, което правим, няма да бъде изпълнено със сила.

– И какво правиш, ако днес нямаш енергия да си оправиш леглото, например?! – гласът на Надежда бе леко недоверчив. – Все пак има неща, които ни се налага да правим в ежедневието, за да поддържаме средата, в която….

– Е, разбира се! Нашата Баба се грижи за това сега.

– Тя ли ви оправя леглата?!? – възмутено до фалцет попита гостенката и децата прихнаха да се смеят.

– Разбира се,че вече няма нужда! Баба Мария се грижи да ни научи как да се грижим за себе си. – отвърна й Вяра. – Как да се мием, обличаме, как да организираме вещите си, за да са в удобен и прегледен вид. Нейна работа сега е да ни напомня неумолимо да изпълняваме ежедневните си задължения.

– И най-вече приятелски да ни обяснява защо! – обади се Марта. – Защо е важно да помитаме стаите си всеки ден, защо всеки сам мие чинията си като се нахрани… Защото от малки е добре да можем сами да приготвяме любимите си храни и да сме свободни да го направим винаги, когато изпитваме нужда, а пък тя е заета с нещо друго.

– Това ме направи много силен и естествено отговорен – изпъчи гърди 9- годишния Виктор. – Ям храната на баба, защото ми е приятно да чувствам Любовта ѝ, но винаги бих могъл да си я приготвя и сам. Това ми носи вътрешно достойнство!

– Пък и ако тя е уморена понякога, аз мога да я заместя вече в почти всичко – усмихна се плахо 12-годишната Вяра. – Вече всичко ми е …

– И аз Мога! – прекъсна я Марта. – Само дето сте сложили стъклените чаши толкова високо, че трябва да се катеря като Тарзан по шкафа, за да си налея вода…

Всички избухнаха в искрен смях.  

– Добре, обаче, вие сигурно можете да си позволите да учите по този начин, защото сте богати. Бедните хора имат ли право да избират? 

Децата се изумиха: 

– Какво означава „защото сме богати“? За кое от това, което ти разказахме, трябва да имаме повече пари? Не ни трябват превозни средства ежедневно, за да стигнем до училището. Не купуваме скъпа храна, сготвена от друг без отношение. Стигат ни няколко чифта дрехи, защото това не е ежедневно наше изразно средство, с което да доказваме стойността си! Пък и в крайна сметка по този начин нито ние, нито учителите губим време да учим това, за което нямаме желание. И талант! Всъщност мислиш ли, че „бедните хора“ ще станат по-добри в професията си, ако правят нещата, които не харесват? Какво означава да учиш това, което не искаш, защото си беден? 

Марта беше с толкова смесени чувства, че не знаеше как да ги изрази: 

– Надежда, ти си наистина хубав човек, но днес задаваш много странни въпроси! Нима искаш да кажеш, че ако човек е беден, трябва да прави неща, които не обича и не умее?! Ако е богат – да прави тези, които обича и умее?! Не е ли странно това?

– В нашата държава всички знаем, че човек ще получи много пари за нещата, в които е талантлив – намеси се Вяра – и така ще стане, ако не богат, то проспериращ. И точно за това никой не си губи времето да прави онова, в което е посредствен, защото не обича истински. Разбира се, докато се обучаваш в дадена област, може да помогнеш на общността като се захванеш да метеш болничните помещения, например. Така ще правиш нещо полезно за обществото, от което можеш да получаваш пари, докато не научиш до съвършенство онова, за което душата ти най-искрено мечтае. В нашия град няма лоша и добра професия. Всички  знаем, че дори този, който мете болницата, с присъствие и отношение помага за изцеляването на пациентите, защото неговата енергия помага и на пространството да се почисти и освежи.

– Пък и така докато работи, Човек може да разгледа атмосферата на различните кабинети отвътре, да поговори с някои специалисти и един ден да реши, че точно лекуването ще се превърне в негово изразно средство. След което той би могъл да посещава обучения по специалността, която е избрал. Ако човек е минал по този път на развитие, никога няма да се държи арогантно с останалите помощници в болницата! – оживено говореше Вяра. – Никой от жителите на нашия град не бива гледан високомерно заради професията, която е избрал, или му се налага да упражнява в този момент. Всички ние съзнаваме, че това е етап от развитието на личността и утре същият този Човек ще разцъфне в друга област неповторим и великолепен!

– Ето, – каза Виктор, сериозен като истински инженер – това, което ме привлича е изключително трудно и отговорно занимание, но един тихичък глас вътре ми нашепва, че това е моят Път и трябва да мина по него!. Не зная кога ще съм в състояние да направя цял самолет, но… Цялото ми същество се стреми натам… И аз уча трескаво всеки ден. Взимам си книги и учебници от библиотеката на града. Моите ментори също помагат, насочвайки ме на какво да наблегна и коя книга ще ми бъде полезна в този етап! 

– Ооо! Още един повод да благодаря, че ви срещнах, но и да тъгувам за всички деца, които оставих в моята страна! Те продължават да ходят на училище, докато са болни и здрави, тъжни и весели, уморени, отегчени и безнадеждни… И всичко това краде толкова много от радостта и възторга ни, че просто съм отчаяна. Ето затова избягах от там! Знаете ли… Мечтая си някой ден да се върна и да им занеса идеите, които научих от вас. Искам да им покажа, че хората имат право да се занимават с това, което ги вдъхновява. Но си мисля, че проблемът не е в децата, а в тези, които създават правилата. Затова може би трябва да говоря с Мъжа от пустинята. Много се чудя, щом се върна вкъщи, откъде да започна. Дали трябва да говоря първо с родителите, които доброволно пращат децата си в тези затвори… Или да говоря първо с учителите, които поддържат тези абсурдни правила, непосилни дори за тях? Децата са изнервени и изнемощели, заради това крещят и се бият. Учителите се чудят как да ги успокояват, свирят им със свирки, наказват ги, гонят ги… Когато ги изгонят, им пишат отсъствие. Въобще вие вярвате ли, че за цял един ден децата имат право на не повече от 20 минути почивка, в която да се нахранят, да отидат до тоалетната и да се подготвят за другия час?! Вярвате ли, че децата ядат стара и суха храна, защото майките им нямат време и пространство да се погрижат за тях, а бабите нямат енергия?! Любовта си е тръгнала, приятели! Няма любов дори между майки и деца, между братя и сестри. Какво да очакваме за любовта между непознатите… Животът е станал кошмарно жесток! 

Надежда се разплака. Скри лице в шепите си, защото се срамуваше. Срамуваше се за всичко, което е преживяла. Срамуваше се за света, от който е част и който беше донесла в този съвършен отрязък от времето и пространството. Сякаш нейните спомени можеха да заразят с нещастието си тези ведри и безгрижни деца.

Децата се спогледаха стъписано и се спуснаха да я прегърнат. Те още не можеха да осъзнаят сериозността на тези разкази. Мисълта, че някакви хора избират да пращат доброволно децата си на места, където те не са щастливи, беше като кошмарен сън за Марта, Виктор и Вяра. Те не можеха да повярват, че родители ще водят без принуда децата си там, където някой им заповядва, крещи и наказва, защото не изпълняват правила, които не допринасят за тяхното благоденствие. Искаше им се Надежда да преувеличава и това да е някаква нелепа хипербола. Прегърнаха я безпомощно и се опитаха да я утешат:

– Не плачи, не плачи… Сигурно скоро това ще се промени. Вече не ни се вярва. Може би ние ще дойдем да ти помогнем! – казаха тримата в един глас. – Когато му дойде времето, ние ще дойдем и ще поговорим с родителите, с учителите и с директорите. С когото е нужно. Това е чудовищно!

– Така е, чудовищно е – съгласи се Надежда с подути от плач очи. – Не успях да го понеса. За мен не може болестта да е норма. Не може грубостта да е ежедневие. Не може да не зачитат нуждите на всяко едно човешко същество! Не може децата редовно да са недоспали и дори виновни, че заспиват върху твърдите чинове. Не може да е нормално да боледуват от изнемога. Не може да стоят навън под открито небе по-малко, отколкото затворниците, защото имат домашни. Всичко това е страшно за мен. Не знаех какво да направя, затова тръгнах да търся Любовта. Кой я открадна? Къде я затвори? Защо не я виждаме? Защо не се върне отново при нас? Защо Майките не прегърнат децата си с обич и не им кажат: „Аз нося отговорност за Теб и твоето щастие! Аз нося отговорност за възпитанието Ти! И  Аз няма да позволя да те наказват за това, че си жив и жизнен! Аз няма да позволя да те бият, защото искаш да скачаш и да танцуваш!“ 

– Но,Това не е дисциплина – това е затвор! – извика Вяра.

– И така през тези години аз обиколих много земи и много народи, скъпи приятели. Повечето живееха по-добре от нас, но не много по-щастливо. Само при вас откривам мечтания свят! – погледът на Надежда бе изпълнен с благодарност. – Не знам дали няма да се събудя и да осъзная, че всичко това е сън на отчаяното ми съзнание, което отказва да приеме живота и създава своите приказки, в които всичко е розово.

Тогава Марта я ощипа силно по ръката и каза:

– Не, не, не! Ти не сънуваш! Аз съм тук жива и истинска, както брат ми, сестра ми, баба ми и баща ми. Ние сме тук заедно с нашата градина. И зайчетата… и всички наши приятели… и хората от града… и правилата, в които живеем. Успокой се! Всички сме тук и съвсем скоро ще ти помогнем да се върнеш вкъщи щастлива!

„А къде е Майка ви?“ – искаше да попита отново Надежда, но сърцето не ѝ позволи да изкаже на глас този въпрос, за да не разруши от напразно любопитство крехкия баланс на Чудния свят, в който беше попаднала! Тайно се страхуваше, че това, което вижда е временно и всичко отново ще се превърне в поредната тъжна история.

Тя се помоли на ум Майката на тези деца да е добре, където и да се намира, каквото и да прави.

В този момент децата спряха разговора и я погледнаха изумено:

– От къде знаеш името на Мама?

– Всъщност не го знам – учуди се Надежда. – Вие не сте ми говорили за нея…

– Но току-що в стаята се чу нейното име… Нали ти го каза?

Надежда се сепна.

Тя наистина се помоли, но нищо не каза на глас. Тогава кой беше в стаята…

„Паралелният свят на образованието“

Глава 9

Понякога да минеш по съседната уличка
може да ти донесе толкова много свобода…

Понеже на Надежда все още ѝ беше неудобно да зададе направо въпроса си „Къде е майка ви?“, тя започна с това:

– Вие всеки ден ли ходите на училище?

– Не, нали видя, че ние можем да учим у дома.

– Как така учите у дома?! – попита тя с почуда и известна доза недоверие в гласа. – Кой ви помага?

– Ето така! Нали виждаш – всеки от нас се занимава с нещата, които обича и са му важни.

– Ааа… И после ходите ли на изпити?

– Явяваме се на изпити за нещата, които са най-отговорни и касаят човешки животи! Но като цяло това, което ни е важно, научаваме много лесно и бързо. Така че дори не чувстваме като усилие да отидем на изпит. Просто се срещаме с една група възрастни хора и им разказваме какво сме открили по дадена тема. Понякога дори Те учат от нас! А ако имаме пропуски в знанията си, те ни препоръчват книги, уроци или курсове, които да посетим. Тогава се явяваме отново пред тях и те оценяват дали сме подготвени, за да участваме наравно с тях в определената тема. Така можеш да видиш екип,в който участва и 15-годишен доктор. Защото в нашия град вярваме в предишните прераждания и знаем, че за даден човек да излекува някой е много по-естествено, отколкото за друг да си върже обувките! Затова и нашите старейшини са спокойни да се доверяват на децата си. Те вярват, че всяко дете идва със своя талант и от възрастните зависи да му помогнат със знания, препоръки и напътствия талантът да се прояви и развие.

– А ти явно ходиш на училище… Какво е да ходиш на училище? – попитаха я децата.

– Ами, как да започна… За нас учебната програма беше еднаква за всички деца! Независимо в какво си добър и в какво посредствен. До скоро вярвах в равния старт, но все повече ми се струва, че… Както и да е! – каза Надежда и тръсна глава. – Темата е много широка. Всички бяхме длъжни да бъдем в училището всеки ден от понеделник до петък по едно и също време – в общи линии рано сутрин към 7:30. Затова често нямахме време да закусим спокойно. Пък и толкова рано бях толкова сънена, че рядко имах желание за храна…. Събирахме се около 25 деца в една не много широка стая, наредени на малки чинове с гръб един към друг. Естествено трябваше да стоим мирно на чиновете и да пазим абсолютна тишина, за да чуваме учителя. 

– С тези условия на обучение след няколко поколения сега започнаха да се проявяват мноооого странни симптоми в децата. Нарушение на речта, затруднения в концентрацията – Надежда много се развълнува – и най-фрапиращото за мен е, че вече има деца, които проявяват „частична немота“. Тоест в присъствието на непознати хора те не само че не могат да говорят, а не си позволяват да изразяват никакви телесни звуци като кихане и кашляне. До там достигна дресировката на нашата цивилизация, че да не издаваме нито звук! За съжаление това не прави децата по-умни или успешни. Даже напротив. Започнахме да мислим как да избягаме от някой час, без да ни накажат, за да можем да поиграем навън. Те все пак ни откриваха. И нашите родители всеотдайно ни се караха, че сме „безотговорни и нагли неблагодарници“ или нещо от този тип… Това рязко раздели децата от родителите! За мен беше все по-трудно да им вярвам, че истински “мислят за мен”. Те просто се грижеха  да се вписвам във външния свят…

– В училище нямаме право да говорим помежду си почти през целия ден. Това обездвижване и отнемане на волята за действие се отрази на момчетата. Направи ги избухливи и агресивни, защото не знаеха как да реализират енергията, която природата им даваше преизобилно в този период от Живота. Зачестиха сбиванията по коридорите, а по-късно и в двора. Вместо да им дадат свобода, започнаха да слагат камери навсякъде, за да заловят „престъпниците“, които нарушават реда. Съответно децата откриха субстанции, които променят съзнанието им. За да не чувстват толкова силно болката от целия абсурд! Това, което пропуснаха да им кажат продавачите на наркотични вещества, беше че ще платят със своята сила и здраве. И скоро много от тези младежи бяха изцяло непригодни за Живот. Или загрижените им родители ги изпращаха в комуни, където да се опитат да закърпят остатъците от техния свят.

– Ние, момичетата, не прекарвахме достатъчно време заедно с Майките си, за да учим от тях как се готви или как се поддържа семейното огнище. Пък и Майките отдавна вече бяха ангажирани с работа извън Дома. Така, че вечер срещахме една уморена изтерзана жена, която прави всичко по силите си, за да закрепи положението и да измисли евтина вечеря за 15 минути. Здравословното хранене беше хит само в списанията и социалните мрежи, които от своя страна си бяха наркотик за умовете на изтръпналите от болка и скука съвременни млади хора…Та… на нас, момичетата, ни оставаше или да се конкурираме по мъжки в академичните знания, или да проявяваме Женствеността си в преждевременно кокетничене по коридорите. Опитвайки се да оцелея със здрава психика сред тези условия, останах без много приятели. Толкова много исках да зарадвам родителите си, да заслужа любовта им и да осмисля нечовешките им усилия да се справят с живота… Но разбрах, че избирам между Живота и Представите за живота. И избрах Любовта. Любовта към Живота! Започнах да се подготвям физически и психически да се грижа сама за себе си. Да не търся вината, а решението. Няколко Години след този ден взех няколко чифта бельо, четка за зъби и скромните си спестявания и … Просто си тръгнах!

Децата се спогледаха ужасено.

– Ама наистина ли? –  попита невярващо Марта. 

– Не можех да направя нищо от позицията, в която се намирах. Те не ме чуваха. Колкото и добри идеи да имахме за промяна, корабът на нашето общество летеше стремително към бездната и сякаш само ние, децата, виждахме това. Понеже се намирахме най-отпред, на „носа му“. И естествено първи поемахме ударите на всяко грешно решение на кормчията. Появиха се нечувани болести – резултат от неестествения начин на живот. Вместо да ни изведат на слънце, влизахме в болници. А родителите ни трябваше да работят още повече, за да ни платят „модерното“ лечение! Животът на село при баба се замени с пластмасови детски центрове с денонощна изкуствена светлина, ароматизатори и храна от кетъринг, затоплена в микровълнова.

– Сега разбираме защо си избягала! И ние бихме избягали от това! – четиримата се спогледаха съзаклятнически.

– А  като не учите, какво ще работите после? – запита притеснено Надежда.

– Е, ще работим това, в което сме добри и което ни привлича!

– Добре де, ама как ще докажете на другите, че сте добри в нещо, за да ви се доверят и да ви допуснат на работа?

– Ами ще направим проект. Проект, свързан с това, което обичаме да правим. А комисия от специалистите в определената област ще ни издаде документ, че сме Готови да се занимаваме с това!

– Въпреки че ако аз ушия хубава рокля, е ясно, че ме бива за тази работа. И все пак, ако има забележки към изпълнението ми, аз бих ги изслушала заедно с препоръки към кой специалист да се обърна, за да ме обучи в тези детайли. – каза доволна Вяра, осъзнавайки че скоро ще се изправи пред такава комисия. – А ето, например, Виктор обича самолетите. Той ще направи един самолет, който ще бъде идеален макет на истински самолет. И ще се свика комисия. Пред нея ще покаже подробно винтче по винтче, част по част, кое за какво служи и как работи. Ако успее с това, ще се научи да пилотира истински самолет и когато сглоби свой собствен самолет, ще може да го управлява. Така той може да стане монтьор или дизайнер… Или пилот! …или каквото поиска, свързано със самолетите. Ако дотогава промени своето желание, ще остави това и ще продължи нататък.

Марта възкликна:

– Аз искам да стана ветеринар. 

А Вяра: 

– Аз пък дизайнер. На булчински рокли!

– Много хубави професии сте си избрали. – похвали ги Надежда.

– Всъщност ние не сме си избрали „професии“. В нашия свят няма такова нещо като една професия веднъж завинаги! Ние можем да се занимаваме с това, което е важно за нас, толкова време, колкото ни харесва. След като енергията на Любовта спре да тече към това занимание, ние продължаваме със следващото, което днес е съществено за нас. Нашият Татко знае, че душата ни е в това, което обичаме и не можем да се занимаваме с неща, които не ни носят Любов! Тогава животът би спрял да тече през нас и това, което правим, няма да бъде изпълнено със сила.

– И какво правиш, ако днес нямаш енергия да си оправиш леглото, например?! – гласът на Надежда бе леко недоверчив. – Все пак има неща, които ни се налага да правим в ежедневието, за да поддържаме средата, в която….

– Е, разбира се! Нашата Баба се грижи за това сега.

– Тя ли ви оправя леглата?!? – възмутено до фалцет попита гостенката и децата прихнаха да се смеят.

– Разбира се,че вече няма нужда! Баба Мария се грижи да ни научи как да се грижим за себе си. – отвърна й Вяра. – Как да се мием, обличаме, как да организираме вещите си, за да са в удобен и прегледен вид. Нейна работа сега е да ни напомня неумолимо да изпълняваме ежедневните си задължения.

– И най-вече приятелски да ни обяснява защо! – обади се Марта. – Защо е важно да помитаме стаите си всеки ден, защо всеки сам мие чинията си като се нахрани… Защото от малки е добре да можем сами да приготвяме любимите си храни и да сме свободни да го направим винаги, когато изпитваме нужда, а пък тя е заета с нещо друго.

– Това ме направи много силен и естествено отговорен – изпъчи гърди 9- годишния Виктор. – Ям храната на баба, защото ми е приятно да чувствам Любовта ѝ, но винаги бих могъл да си я приготвя и сам. Това ми носи вътрешно достойнство!

– Пък и ако тя е уморена понякога, аз мога да я заместя вече в почти всичко – усмихна се плахо 12-годишната Вяра. – Вече всичко ми е …

– И аз Мога! – прекъсна я Марта. – Само дето сте сложили стъклените чаши толкова високо, че трябва да се катеря като Тарзан по шкафа, за да си налея вода…

Всички избухнаха в искрен смях.  

– Добре, обаче, вие сигурно можете да си позволите да учите по този начин, защото сте богати. Бедните хора имат ли право да избират? 

Децата се изумиха: 

– Какво означава „защото сме богати“? За кое от това, което ти разказахме, трябва да имаме повече пари? Не ни трябват превозни средства ежедневно, за да стигнем до училището. Не купуваме скъпа храна, сготвена от друг без отношение. Стигат ни няколко чифта дрехи, защото това не е ежедневно наше изразно средство, с което да доказваме стойността си! Пък и в крайна сметка по този начин нито ние, нито учителите губим време да учим това, за което нямаме желание. И талант! Всъщност мислиш ли, че „бедните хора“ ще станат по-добри в професията си, ако правят нещата, които не харесват? Какво означава да учиш това, което не искаш, защото си беден? 

Марта беше с толкова смесени чувства, че не знаеше как да ги изрази: 

– Надежда, ти си наистина хубав човек, но днес задаваш много странни въпроси! Нима искаш да кажеш, че ако човек е беден, трябва да прави неща, които не обича и не умее?! Ако е богат – да прави тези, които обича и умее?! Не е ли странно това?

– В нашата държава всички знаем, че човек ще получи много пари за нещата, в които е талантлив – намеси се Вяра – и така ще стане, ако не богат, то проспериращ. И точно за това никой не си губи времето да прави онова, в което е посредствен, защото не обича истински. Разбира се, докато се обучаваш в дадена област, може да помогнеш на общността като се захванеш да метеш болничните помещения, например. Така ще правиш нещо полезно за обществото, от което можеш да получаваш пари, докато не научиш до съвършенство онова, за което душата ти най-искрено мечтае. В нашия град няма лоша и добра професия. Всички  знаем, че дори този, който мете болницата, с присъствие и отношение помага за изцеляването на пациентите, защото неговата енергия помага и на пространството да се почисти и освежи.

– Пък и така докато работи, Човек може да разгледа атмосферата на различните кабинети отвътре, да поговори с някои специалисти и един ден да реши, че точно лекуването ще се превърне в негово изразно средство. След което той би могъл да посещава обучения по специалността, която е избрал. Ако човек е минал по този път на развитие, никога няма да се държи арогантно с останалите помощници в болницата! – оживено говореше Вяра. – Никой от жителите на нашия град не бива гледан високомерно заради професията, която е избрал, или му се налага да упражнява в този момент. Всички ние съзнаваме, че това е етап от развитието на личността и утре същият този Човек ще разцъфне в друга област неповторим и великолепен!

– Ето, – каза Виктор, сериозен като истински инженер – това, което ме привлича е изключително трудно и отговорно занимание, но един тихичък глас вътре ми нашепва, че това е моят Път и трябва да мина по него!. Не зная кога ще съм в състояние да направя цял самолет, но… Цялото ми същество се стреми натам… И аз уча трескаво всеки ден. Взимам си книги и учебници от библиотеката на града. Моите ментори също помагат, насочвайки ме на какво да наблегна и коя книга ще ми бъде полезна в този етап! 

– Ооо! Още един повод да благодаря, че ви срещнах, но и да тъгувам за всички деца, които оставих в моята страна! Те продължават да ходят на училище, докато са болни и здрави, тъжни и весели, уморени, отегчени и безнадеждни… И всичко това краде толкова много от радостта и възторга ни, че просто съм отчаяна. Ето затова избягах от там! Знаете ли… Мечтая си някой ден да се върна и да им занеса идеите, които научих от вас. Искам да им покажа, че хората имат право да се занимават с това, което ги вдъхновява. Но си мисля, че проблемът не е в децата, а в тези, които създават правилата. Затова може би трябва да говоря с Мъжа от пустинята. Много се чудя, щом се върна вкъщи, откъде да започна. Дали трябва да говоря първо с родителите, които доброволно пращат децата си в тези затвори… Или да говоря първо с учителите, които поддържат тези абсурдни правила, непосилни дори за тях? Децата са изнервени и изнемощели, заради това крещят и се бият. Учителите се чудят как да ги успокояват, свирят им със свирки, наказват ги, гонят ги… Когато ги изгонят, им пишат отсъствие. Въобще вие вярвате ли, че за цял един ден децата имат право на не повече от 20 минути почивка, в която да се нахранят, да отидат до тоалетната и да се подготвят за другия час?! Вярвате ли, че децата ядат стара и суха храна, защото майките им нямат време и пространство да се погрижат за тях, а бабите нямат енергия?! Любовта си е тръгнала, приятели! Няма любов дори между майки и деца, между братя и сестри. Какво да очакваме за любовта между непознатите… Животът е станал кошмарно жесток! 

Надежда се разплака. Скри лице в шепите си, защото се срамуваше. Срамуваше се за всичко, което е преживяла. Срамуваше се за света, от който е част и който беше донесла в този съвършен отрязък от времето и пространството. Сякаш нейните спомени можеха да заразят с нещастието си тези ведри и безгрижни деца.

Децата се спогледаха стъписано и се спуснаха да я прегърнат. Те още не можеха да осъзнаят сериозността на тези разкази. Мисълта, че някакви хора избират да пращат доброволно децата си на места, където те не са щастливи, беше като кошмарен сън за Марта, Виктор и Вяра. Те не можеха да повярват, че родители ще водят без принуда децата си там, където някой им заповядва, крещи и наказва, защото не изпълняват правила, които не допринасят за тяхното благоденствие. Искаше им се Надежда да преувеличава и това да е някаква нелепа хипербола. Прегърнаха я безпомощно и се опитаха да я утешат:

– Не плачи, не плачи… Сигурно скоро това ще се промени. Вече не ни се вярва. Може би ние ще дойдем да ти помогнем! – казаха тримата в един глас. – Когато му дойде времето, ние ще дойдем и ще поговорим с родителите, с учителите и с директорите. С когото е нужно. Това е чудовищно!

– Така е, чудовищно е – съгласи се Надежда с подути от плач очи. – Не успях да го понеса. За мен не може болестта да е норма. Не може грубостта да е ежедневие. Не може да не зачитат нуждите на всяко едно човешко същество! Не може децата редовно да са недоспали и дори виновни, че заспиват върху твърдите чинове. Не може да е нормално да боледуват от изнемога. Не може да стоят навън под открито небе по-малко, отколкото затворниците, защото имат домашни. Всичко това е страшно за мен. Не знаех какво да направя, затова тръгнах да търся Любовта. Кой я открадна? Къде я затвори? Защо не я виждаме? Защо не се върне отново при нас? Защо Майките не прегърнат децата си с обич и не им кажат: „Аз нося отговорност за Теб и твоето щастие! Аз нося отговорност за възпитанието Ти! И  Аз няма да позволя да те наказват за това, че си жив и жизнен! Аз няма да позволя да те бият, защото искаш да скачаш и да танцуваш!“ 

– Но,Това не е дисциплина – това е затвор! – извика Вяра.

– И така през тези години аз обиколих много земи и много народи, скъпи приятели. Повечето живееха по-добре от нас, но не много по-щастливо. Само при вас откривам мечтания свят! – погледът на Надежда бе изпълнен с благодарност. – Не знам дали няма да се събудя и да осъзная, че всичко това е сън на отчаяното ми съзнание, което отказва да приеме живота и създава своите приказки, в които всичко е розово.

Тогава Марта я ощипа силно по ръката и каза:

– Не, не, не! Ти не сънуваш! Аз съм тук жива и истинска, както брат ми, сестра ми, баба ми и баща ми. Ние сме тук заедно с нашата градина. И зайчетата… и всички наши приятели… и хората от града… и правилата, в които живеем. Успокой се! Всички сме тук и съвсем скоро ще ти помогнем да се върнеш вкъщи щастлива!

„А къде е Майка ви?“ – искаше да попита отново Надежда, но сърцето не ѝ позволи да изкаже на глас този въпрос, за да не разруши от напразно любопитство крехкия баланс на Чудния свят, в който беше попаднала! Тайно се страхуваше, че това, което вижда е временно и всичко отново ще се превърне в поредната тъжна история.

Тя се помоли на ум Майката на тези деца да е добре, където и да се намира, каквото и да прави.

В този момент децата спряха разговора и я погледнаха изумено:

– От къде знаеш името на Мама?

– Всъщност не го знам – учуди се Надежда. – Вие не сте ми говорили за нея…

– Но току-що в стаята се чу нейното име… Нали ти го каза?

Надежда се сепна.

Тя наистина се помоли, но нищо не каза на глас. Тогава кой беше в стаята…