„Въпроси без отговори“

Да Бъдеш е достатъчно! 

Ти вече Си!

Това е Любов! 

След вечеря всички излязоха в топлата ароматна нощ, за да се разходят в градината. Бабчето си наметна жилетката и излезе първа. Вървяха заедно по алеята, осветявана само от лунната светлина. Птичките вече си бяха легнали, но сега пък щурчетата запълваха нощта със своята песен. Насядаха край фонтана, за да се насладят на свежестта на танцуващата вода. Нощният аромат на лавандулата допълваше дълбокото щастие на тази малка компания.

И въпреки цялото удоволствие, което изпитваше, любопитството на Надежда не я оставяше на мира. Нещо я караше да обясни какво я води насам и защо им се появи в това окаяно състояние. Тя се прокашля и заговори:

– Не знам как живеете тук, но отвън изглежда като да сте постигнали света, за който мечтая!

Мария я погледна и ласкаво продума:

– Определено е това, за което ние сме мечтали…

Всички се засмяха радостно.

– Някак самото място ни подкрепи…От нас се изискваше само смелост, за да се върнем при Земята.

– Исках да попитам за Мъжа от пустинята, който ме доведе при вас. Дори не научих неговото име. Кой е той? Как избра да ме доведе при вас, тук в Рая? Къде отиде? Толкова много въпроси искам да ви задам, че не знам от кой да започна!

Младен ласкаво отговори:

– Спокойно, ще разбереш всичко… Едно по едно. Като начало мъжът от пустинята е мой стар приятел. Въпреки че го познавам от много години, аз все още не знам неговото име, защото никой в мое присъствие не се е обръщал към него по име. Той сякаш няма такова, затова всички ние му казваме „Мъжът от пустинята“. Защо той те е довел тук? Защото той има дарбата да вижда душите на хората. А когато е видял твоята, е разбрал, че тя много добре ще се допълни с нашите. И както виждаш, познал е добре!

Надежда се усмихна и отвърна: 

– Да, много съм благодарна!

– С какво се занимава? – продължи таткото. – Ами и това никой не знае. Появява се и изчезва като вятъра. Винаги щом имаме нужда, е тук. Когато се разсеем, изчезва. Един Господ знае какъв е Пътят му и докога ще сме заедно. През годините се научих да съм благодарен за времето, прекарано с него!

– А пък аз толкова време се лутах по света и търсих добри и човечни хора, с които да спасим  Любовта! Щастлива съм, че ви намерих.  През цялото време вярвах, че ще успеем с общи усилия да Я освободим! Някои хора, които срещнах, казваха, че искат да се променят, но не могат.  А пък аз виждах, че просто ги е страх от промяната в ежедневието и не могат да пречупят навика си. Това ме накара да се чувствам отчаяна! Щом даже собствените ми родители не бяха в състояние да рискуват нищо, за да се погрижат за Любовта и Радостта в Дома си… Сякаш  бяха обсебени от чуждите мнения и препоръки! И дори когато им заявих, че не мога да живея така в „полуживот“, те не намериха сили да ме спрат. Енергията на инерцията  беше по-силна от желанието им да ме задържат. И след всичко това, след годините в Път… да дойда до тук и да усещам силата на радостта Ви… Това е подарък за мен!

– Остани да ни бъдеш сестричка – прекъсна я нетърпеливо Марта. – Ние ще бъдем много щастливи да живеем с теб…

– И да ти помагаме с каквото можем – допълни внимателно Вяра.

Това прозвуча така естествено от устата на тези три деца, че Надежда ги погледна и по блясъка в очите ѝ си личеше как едва задържа сълзите си.

– Всичко, за което е копняло сърцето ми се случва тук и сега! – промълви тя. – Не зная какво ще се случи с нас нататък. Нямам идея колко време ще живеем заедно, но вашето посрещане излекува раните на сърцето ми. Благодаря! Това, което ми дадохте, е много повече от храна и подслон. Вие дадохте Сила на сърцето ми да продължи да вярва в Любовта! И дори да е затворена там някъде, Тя продължава да живее чрез нас. Благодаря ви!

Те се усмихнаха:

– Ама, разбира се, ние заедно подхранваме Любовта! 

– Всеки път, когато накарам някой да се усмихне – започна малката Марта, – аз всъщност храня Любовта! Мама ми каза! И дори Тя да живее в Пещера на върха на земята и никога да не съм виждала лицето ѝ и никой да не е чувал гласа ѝ… Щом накарам някое сърце да се зарадва, Любовта се засилва. Тогава аз съм ѝ дала храна. Така че нямам нужда да ходя някъде да Я търся. Аз знам, че Тя е добре, защото Аз се грижа за Нея всеки ден!

Надежда успя само да избърше сълзите си и да прегърне 5-годишната красавица. Тя понечи да попита нещо, което тежеше във въздуха последните няколко минути, но се въздържа съзнавайки,че ако е дошло времето, домакините ѝ сами ще разкажат за това. Младен усети надвисналия въпрос и търпеливо изчака. Когато Надежда се отказа да го зададе, той погледна децата си, подсмихна се и предложи да се прибират в къщата.

– Вече е време за сън! Утре ни чака прекрасен ден. Имаме толкова много неща, които да ти покажем! Искаме да те разпитаме за Света, през който си минала. Но сега си почини добре. Ти си вървяла твърде дълго и сигурно имаш нужда да поспиш.

Истина беше , че Надежда бе много уморена, но и изключително щастлива. От вълнение и радост не се сещаше за умората. Когато влезе в стаята си и облече чистата мека нощница, такава вълна на Уют заля тялото ѝ, че си легна. Сгуши се в завивките и благодари на живота, че е Жива точно тук и сега.

Сънят я отнесе на непознати места…

„Въпроси без отговори“

Да Бъдеш е достатъчно! 

Ти вече Си!

Това е Любов! 

След вечеря всички излязоха в топлата ароматна нощ, за да се разходят в градината. Бабчето си наметна жилетката и излезе първа. Вървяха заедно по алеята, осветявана само от лунната светлина. Птичките вече си бяха легнали, но сега пък щурчетата запълваха нощта със своята песен. Насядаха край фонтана, за да се насладят на свежестта на танцуващата вода. Нощният аромат на лавандулата допълваше дълбокото щастие на тази малка компания.

И въпреки цялото удоволствие, което изпитваше, любопитството на Надежда не я оставяше на мира. Нещо я караше да обясни какво я води насам и защо им се появи в това окаяно състояние. Тя се прокашля и заговори:

– Не знам как живеете тук, но отвън изглежда като да сте постигнали света, за който мечтая!

Мария я погледна и ласкаво продума:

– Определено е това, за което ние сме мечтали…

Всички се засмяха радостно.

– Някак самото място ни подкрепи…От нас се изискваше само смелост, за да се върнем при Земята.

– Исках да попитам за Мъжа от пустинята, който ме доведе при вас. Дори не научих неговото име. Кой е той? Как избра да ме доведе при вас, тук в Рая? Къде отиде? Толкова много въпроси искам да ви задам, че не знам от кой да започна!

Младен ласкаво отговори:

– Спокойно, ще разбереш всичко… Едно по едно. Като начало мъжът от пустинята е мой стар приятел. Въпреки че го познавам от много години, аз все още не знам неговото име, защото никой в мое присъствие не се е обръщал към него по име. Той сякаш няма такова, затова всички ние му казваме „Мъжът от пустинята“. Защо той те е довел тук? Защото той има дарбата да вижда душите на хората. А когато е видял твоята, е разбрал, че тя много добре ще се допълни с нашите. И както виждаш, познал е добре!

Надежда се усмихна и отвърна: 

– Да, много съм благодарна!

– С какво се занимава? – продължи таткото. – Ами и това никой не знае. Появява се и изчезва като вятъра. Винаги щом имаме нужда, е тук. Когато се разсеем, изчезва. Един Господ знае какъв е Пътят му и докога ще сме заедно. През годините се научих да съм благодарен за времето, прекарано с него!

– А пък аз толкова време се лутах по света и търсих добри и човечни хора, с които да спасим  Любовта! Щастлива съм, че ви намерих.  През цялото време вярвах, че ще успеем с общи усилия да Я освободим! Някои хора, които срещнах, казваха, че искат да се променят, но не могат.  А пък аз виждах, че просто ги е страх от промяната в ежедневието и не могат да пречупят навика си. Това ме накара да се чувствам отчаяна! Щом даже собствените ми родители не бяха в състояние да рискуват нищо, за да се погрижат за Любовта и Радостта в Дома си… Сякаш  бяха обсебени от чуждите мнения и препоръки! И дори когато им заявих, че не мога да живея така в „полуживот“, те не намериха сили да ме спрат. Енергията на инерцията  беше по-силна от желанието им да ме задържат. И след всичко това, след годините в Път… да дойда до тук и да усещам силата на радостта Ви… Това е подарък за мен!

– Остани да ни бъдеш сестричка – прекъсна я нетърпеливо Марта. – Ние ще бъдем много щастливи да живеем с теб…

– И да ти помагаме с каквото можем – допълни внимателно Вяра.

Това прозвуча така естествено от устата на тези три деца, че Надежда ги погледна и по блясъка в очите ѝ си личеше как едва задържа сълзите си.

– Всичко, за което е копняло сърцето ми се случва тук и сега! – промълви тя. – Не зная какво ще се случи с нас нататък. Нямам идея колко време ще живеем заедно, но вашето посрещане излекува раните на сърцето ми. Благодаря! Това, което ми дадохте, е много повече от храна и подслон. Вие дадохте Сила на сърцето ми да продължи да вярва в Любовта! И дори да е затворена там някъде, Тя продължава да живее чрез нас. Благодаря ви!

Те се усмихнаха:

– Ама, разбира се, ние заедно подхранваме Любовта! 

– Всеки път, когато накарам някой да се усмихне – започна малката Марта, – аз всъщност храня Любовта! Мама ми каза! И дори Тя да живее в Пещера на върха на земята и никога да не съм виждала лицето ѝ и никой да не е чувал гласа ѝ… Щом накарам някое сърце да се зарадва, Любовта се засилва. Тогава аз съм ѝ дала храна. Така че нямам нужда да ходя някъде да Я търся. Аз знам, че Тя е добре, защото Аз се грижа за Нея всеки ден!

Надежда успя само да избърше сълзите си и да прегърне 5-годишната красавица. Тя понечи да попита нещо, което тежеше във въздуха последните няколко минути, но се въздържа съзнавайки,че ако е дошло времето, домакините ѝ сами ще разкажат за това. Младен усети надвисналия въпрос и търпеливо изчака. Когато Надежда се отказа да го зададе, той погледна децата си, подсмихна се и предложи да се прибират в къщата.

– Вече е време за сън! Утре ни чака прекрасен ден. Имаме толкова много неща, които да ти покажем! Искаме да те разпитаме за Света, през който си минала. Но сега си почини добре. Ти си вървяла твърде дълго и сигурно имаш нужда да поспиш.

Истина беше , че Надежда бе много уморена, но и изключително щастлива. От вълнение и радост не се сещаше за умората. Когато влезе в стаята си и облече чистата мека нощница, такава вълна на Уют заля тялото ѝ, че си легна. Сгуши се в завивките и благодари на живота, че е Жива точно тук и сега.

Сънят я отнесе на непознати места…