„Началото на Пътя“

Глава 2

Надежда вървеше замислена към училище.

Толкова много искаше да поговори с някого за сънищата си. Но с кого? Щом със собствената си Майка не можеше… Всички изглеждаха твърде заети за дълги разговори или пък прекалено уморени, за да я разберат в дълбочина. 

Подритваше замислено едно камъче пред обувките си и дори не разбра кога стигна до коридора пред класната стая. Вътре беше тихо. Децата още сънени се приготвяха за първия час. Щяха да имат контролно по математика.Тя обичаше математиката, но вчера беше толкова уморена, че не се подготви достатъчно. Коремът ѝ се сви, тъй като не беше закусвала. Погледна към чина си. След миг часът щеше да започне, затова подтисна нуждата на тялото си и извади лист и химикал. 

Слава Богу, задачите бяха лесни или поне бяха от тези, които тя вече разбираше. Предаде листа си с облекчение и побърза да слезе до лавката, за да успее да хапне преди да е бил звънеца.

Не успя.

Там бяха вече всички от съседния клас, защото имали “разместване на часовете”. Трябваше да се задоволи с вода. От това ѝ пристърга още повече.

Все още мислеше за съня си от снощи и щом вратата се отвори, тя почти се сблъска с учителката по физика. Междучасието беше свършило.

Отдавна беше приела този ритъм, но мъничка част вътре в нея все пак негодуваше.

“Не може ли по-голямо междучасие “ – помисли си тя и извади учебника по физика.

Когато си тръгна от училище, видя на тротоара една своя приятелка от квартала и тръгнаха заедно към дома.

– На теб случвало ли ти се е – започна плахо Надежда – да сънуваш “някоя част от себе си”?

Момичето се засмя и продължи да гледа в телефона си.

Да. Явно не беше подходящо да говори за това с нея. Пък и с кой ли от квартала можеше…

Реши да си пише дневник. 

Но как ще чуе нова гледна точка в дневника?

Това още повече я обърка. Легна си подтисната. Вечерта отново сънува дядото. 

Той приседна до нея и благо ѝ каза:

– Знам, че може да ти звучи безумно сега, но трябва да тръгнеш!

– За къде? – почти отчаяно попита Надежда.

– Накъдето те води сърцето.

– А как да знам къде ме води то?

– Попитай го.

– Как да разбера, че отговорът не идва от ума ми?

– Ще го усетиш.

– Как?

– В цялото тяло! Ще се спусне в тялото ти една топлина, или сигурност, или покой или… ще го почувстваш физически…

– А ако не мога?

– Значи още не му е дошло времето.

– Да, но ти ми казваш, че е дошло?!

– Да, така Е!

– Това ме обърква, знаеш ли?

– Знам! Също знам, че до вчера не беше сигурна дали съществувам, а днес вече си говориш с мен. Дори обсъждаме бъдещето.

– Да, така е, но все пак… Какво би станало, ако не тръгна?

– Може би отвън нищо особено, но отвътре ще огрубееш!

– Как така?!

– За да оцелее Душата ти в тези условия, постепенно ще започнеш да се държиш като Тях…

– Кои са „Те“?

– Големите, които са приели всички ограничения на обществото като закон.

– Ааа… Това звучи страшно!

– Сега разбираш ли ме? Ако останеш тук, няма да умреш буквално, само ще се предадеш на навика на “всички така правят”. А както казва един мой приятел:  “Да плува по течението може и умряла риба!”

Надежда се засмя.

– Примерът ти е брутален!

– Е, може би, но ме разбра, нали? – смигна ѝ дядото. 

– Добре. Кога трябва да тръгна и накъде?

Будилникът прекъсна разговора им. Надежда с мъка погледна дисплея, на който се изписваше 6:30ч.

Е, засега беше абсолютно ясно къде отива. Часовете започваха след 30 минути. Облече се машинално и хукна към банята.

„Началото на Пътя“

Глава 2

Надежда вървеше замислена към училище.

Толкова много искаше да поговори с някого за сънищата си. Но с кого? Щом със собствената си Майка не можеше… Всички изглеждаха твърде заети за дълги разговори или пък прекалено уморени, за да я разберат в дълбочина. 

Подритваше замислено едно камъче пред обувките си и дори не разбра кога стигна до коридора пред класната стая. Вътре беше тихо. Децата още сънени се приготвяха за първия час. Щяха да имат контролно по математика.Тя обичаше математиката, но вчера беше толкова уморена, че не се подготви достатъчно. Коремът ѝ се сви, тъй като не беше закусвала. Погледна към чина си. След миг часът щеше да започне, затова подтисна нуждата на тялото си и извади лист и химикал. 

Слава Богу, задачите бяха лесни или поне бяха от тези, които тя вече разбираше. Предаде листа си с облекчение и побърза да слезе до лавката, за да успее да хапне преди да е бил звънеца.

Не успя.

Там бяха вече всички от съседния клас, защото имали “разместване на часовете”. Трябваше да се задоволи с вода. От това ѝ пристърга още повече.

Все още мислеше за съня си от снощи и щом вратата се отвори, тя почти се сблъска с учителката по физика. Междучасието беше свършило.

Отдавна беше приела този ритъм, но мъничка част вътре в нея все пак негодуваше.

“Не може ли по-голямо междучасие “ – помисли си тя и извади учебника по физика.

Когато си тръгна от училище, видя на тротоара една своя приятелка от квартала и тръгнаха заедно към дома.

– На теб случвало ли ти се е – започна плахо Надежда – да сънуваш “някоя част от себе си”?

Момичето се засмя и продължи да гледа в телефона си.

Да. Явно не беше подходящо да говори за това с нея. Пък и с кой ли от квартала можеше…

Реши да си пише дневник. 

Но как ще чуе нова гледна точка в дневника?

Това още повече я обърка. Легна си подтисната. Вечерта отново сънува дядото. 

Той приседна до нея и благо ѝ каза:

– Знам, че може да ти звучи безумно сега, но трябва да тръгнеш!

– За къде? – почти отчаяно попита Надежда.

– Накъдето те води сърцето.

– А как да знам къде ме води то?

– Попитай го.

– Как да разбера, че отговорът не идва от ума ми?

– Ще го усетиш.

– Как?

– В цялото тяло! Ще се спусне в тялото ти една топлина, или сигурност, или покой или… ще го почувстваш физически…

– А ако не мога?

– Значи още не му е дошло времето.

– Да, но ти ми казваш, че е дошло?!

– Да, така Е!

– Това ме обърква, знаеш ли?

– Знам! Също знам, че до вчера не беше сигурна дали съществувам, а днес вече си говориш с мен. Дори обсъждаме бъдещето.

– Да, така е, но все пак… Какво би станало, ако не тръгна?

– Може би отвън нищо особено, но отвътре ще огрубееш!

– Как така?!

– За да оцелее Душата ти в тези условия, постепенно ще започнеш да се държиш като Тях…

– Кои са „Те“?

– Големите, които са приели всички ограничения на обществото като закон.

– Ааа… Това звучи страшно!

– Сега разбираш ли ме? Ако останеш тук, няма да умреш буквално, само ще се предадеш на навика на “всички така правят”. А както казва един мой приятел:  “Да плува по течението може и умряла риба!”

Надежда се засмя.

– Примерът ти е брутален!

– Е, може би, но ме разбра, нали? – смигна ѝ дядото. 

– Добре. Кога трябва да тръгна и накъде?

Будилникът прекъсна разговора им. Надежда с мъка погледна дисплея, на който се изписваше 6:30ч.

Е, засега беше абсолютно ясно къде отива. Часовете започваха след 30 минути. Облече се машинално и хукна към банята.