Скъпи приятели,
Днес празнуваме 1ви юни и ви подаряваме 50% отстъпкаот всички курсове по Приказкотерапия на „Приказно училище“. Всички поръчки, които направите в сайта ни до полунощ днес, ще бъдат със специални цени!
Нека го празнуваме този Живот!
И „черешката на тортата“ днес – тази приказка, създадена от Галина Кръстева, която е един от нашите сертифицирани учители по метода приказкотерапия:
За детството, което трае само миг, но се помни вечно.
Мечтайте и вярвайте в чудесата!
ПРИКАЗКА ЗА МИГЛАНДИЯ
Имало едно вълшебно царство, което съществувало само в очите на децата.
Наричало се „Мигландия“, защото всичко там траело по един миг, но се помнело цял живот.
В това царство дърветата говорели, локвите били морета, а старите кашони се превръщали в замъци и кораби. Само децата можели да виждат и усещат магията му. Възрастните не успявали, защото отдавна били забравили за него.
В един малък град, където улиците били сиви, а хората все бързали нанякъде, живеело момче на име Боян. То много обичало да гледа облаците.
– На какво ти прилича този? – питало то майка си.
– На облак. – отговаряла тя – Хайде, ще закъснеем.
Но Боян не виждал просто облаци. За него били най-различни същества, които разпознавал. Един от тях бил кит, друг – замък, трети – дракон с крила от памук.
Другото, което Боян обичал да прави, било да си играе на тавана в къщата, където живеели. Там имало много стари кашони, един прашен куфар и счупен чадър. За възрастните това били стари и ненужни вещи, но за Боян кашоните се превръщали в пиратски кораб, куфарът – в тайна пещера, а счупеният чадър – в машина за летене.
Една вечер, докато ровело в стария куфар, момчето открило странен часовник, на който вместо цифри имало нарисувани звезди. Когато Боян взел часовника в ръцете си, от него се чуло:
– Най-после…!
Боян подскочил:
– Кой каза това? – попитало детето.
– Аз. – отвърнал часовникът. – Не викай така, че е невъзпитано!
– Часовниците не говорят! – казал Боян.
– Говорят, но само пред децата. Възрастните отдавна са оглушели за чудеса. – отвърнал часовникът.
Боян го огледал внимателно и попитал:
– Как се казваш?
– Нямам име, но идвам от Мигландия.
– Какво е Мигландия? – попитал Боян.
– Царството на детството. Мястото, където живеят всички мечти и чудеса на света. Жалко е само, че то бавно започва да изчезва.
– Как така? – любопитствал Боян.
– Децата започват да порастват твърде бързо и забравят за Мигландия. Точно както и възрастните вече са я забравили.
В този миг звездите на часовника светнали, таванът се завъртял, а старите кашони запонали да плават като кораби в буря.
– Дръж се! – изивикал часовникът.
Изведнъж Боян се озовал на огромна поляна под лилаво небе. Дърветата пеели песнички, а реката светела като разлята луна.
– Това е Мигландия. – казал часовникът.
По една пътечка срещу тях се затичало момиченце.
– Най-сетне! – изивкало радостно то. – Ново дете!
Приближило се към Боян и подало ръката си:
– Аз съм Ана. Приятно ми е да се запознаем. Вече бях изгубила надежда за спасението на Мигландия. Смятах, че съм последната, която ще я помни винаги.
– Последната? – попитал изненадано Боян.
– Да. Все по-малко деца идват тук. Те гледат надолу към екраните и никога нагоре към звездите. Забравят за игрите и завинаги губят детството си. По този начин изчезва и пътят към Мигландия. Виждаш ли тези мънички светулки?
Боян се огледал и наоколо наистина летели странни светулки, които имали човешки лица.
– Всеки път, когато някое дете забрави любима игра, една светулка угасва. – обяснила Ана.
– Но защо забравят? Как и кога се случва това? – разпитвал Боян.
– Сивият господар ги кара да го направят.
– Сивият господар ли? – повторил изненадано Баян.
– Да. – потвърдил и часовникът – Той смята, че мечтите са безполезни, а въображението е загуба на време. Кара децата да пораснат бързо и да се превърнат във възрастни, които не умеят да мечтаят.
– Но това е много лошо! – възкликнал Боян. – Детството не е слабост! То е място, където се ражда всичко красиво у човека! Аз няма да забравя и дори ще припомня на майка ми и всички мои близки за Мигландия!
В този миг светулките започнали да светят още по-силно.
Часовникът се усмихнал и казал:
– Така е. Възрастните трябва да запазят поне малко чудо в себе си, за да може Мигландия да съществува вечно. Тя винаги ще има нужда от деца и от възрастни, които умеят да се удивляват и помнят как се мечтае и играе.
– Аз също ще припомня на възрастните за Мигландия! – казала въодушевено Ана.
Светулките се издигнали към небето като златен дъжд. Те затанцували щастливо, небето станало приказно синьо, а реката засияла още по-силно.
– Мигландия е спасена! – извикал часовникът.
– Ей, не викай толкова! Не е възпитано. – напомнил му Боян с усмивка.
Всички избухнали във силен смях.
След това часовникът добавил:
– Време е да се връщаш, Боян.
Момчето се обърнало към Ана и я попитало:
– Ще те видя ли пак?
Тя се усмихнала и отвърнала:
– Всеки път, когато погледнеш към облаците и видиш нещо повече от облаци.
Боян отворил очи и отново бил на тавана в къщата. В ръцете си още държал стария часовник.
Отдолу майка му извикала:
– Боян, какво правиш пак горе на тавана?
Момчето се усмихнало и отговорило:
– Нищо, мамо… просто пътувам. Ще ти разкажа после.
А часовникът тихо тиктакал, сякаш се смеел.
Баян дочул гласът му да казва:
„Детството не изчезва. То се скрива дълбоко в сърцето, за да чака моментите, когато човек отново има нужда да вярва в чудеса.“
На вечеря Боян разказал на родителите си за Мигландия. Майка му се усмихнала и отвърнала замислено:
– Дааа, порастването не означава да изгубиш способността си да мечтаеш. Въображението и чистото детско сърце са истинска сила! Благодаря, че ни го припомни, детето ми! Детството сякаш наистина трае един миг.
От този ден нататък Боян и майка му често пъти разпознавали заедно различни същества сред облаците, а вечер насочвали поглед към звездите, пътували до Мигландия и смело мечтаели на глас.
