Моите приказки са от този свят. Ето една за магията, която откриваме у себе си, когато ни отключи любовта.
*
Разказва на всички, че е влюбена в мен. Имам чувството, че е казала на целия свят. Когато някой ми намекне за нея, махвам ръка с досада и казвам, че знам. Изглежда приятно момиче, но явно е луда.
Погледът ме фиксира светкавично и се отмести. Даде ми право да я наблюдавам. Разговорът им не ме засягаше, но ме засегна. Той би трябвало да ѝ познава почерка. Аз никога не бих объркал погледа ѝ.
Това момиче не може ли да се държи естествено?! Този път беше ядосана. Каза, че не можела да издържи повече и трябвало да седне. Преиграването ѝ е тъпо.
Погледът ѝ се задържа и аз побързах да вляза в залата. Търсеше с поглед из цялата зала. Аз бях два реда, точно зад нея. Не усети моя поглед, но аз усетих нейния върху скулите си, когато най-сетне ме фиксира. Думите в програмата ми бягаха, не можех да чета, но не исках да си вдигна погледа. На излизане не ме погледна. Надявам се, да е разбрала, че погледа ми беше вперен в нея.
След като разбра, че са ми казали, започна да играе някаква глупава игра на карти с някакъв журналист. Веселото ѝ настроение беше неестествено до истеричност. Имах чувството, че всеки момент ще закрещи. Попита ме дали не съм виждал мой колега, а аз започнах да пелтеча глупости. Тя започна да ми противоречи. Позата ѝ ме дразни ужасно.
Сигурен съм, че има очи и на гърба си. Наблюдава ме с цялото си тяло. Погледът ѝ не е весел, не е настойчив, като кама е – свисти около теб, но не се забива. Само те шашва. Намираше ме навсякъде – в най-далечната точка на ресторанта, в най-близката на представлението, в гръб, в профил и анфас, между дъждовните капки, намери ме и в съня ми. Аз не зная как да ѝ отвръщам. Упреквам я, но ѝ давам и шанс. Не играя, но не ѝ давам право на друго, освен на поглед. Дали се пристрастих към този поглед? Микробусът потегли. Тълпата в Созопол е безумна, тук е цяла София, но вече няма никой който да ме гледа.
Държи се с него сякаш е готова да правят секс дори в кафенето. Сигурен съм, че говорят глупости. Какво толкова му намира, и какво ме интересува тя, по дяволите! Защо изобщо слязох, по-добре беше да си тръгна. На моменти безумно я мразя.
Погледът ме викаше. Не събрах воля да седна при тях. Усещах, че ме гледа, но не исках да се обърна. Когато си тръгнаха, усетих че ми липсва.
Е, не! Как можах и тук да я срещна? И защо идва толкова късно на църква? И защо е сама? Чаках да се махне от вратата, за да си тръгна, слава богу, видях една позната и се лепнах за нея като за спасителен пояс. Направо ме е страх от нея.
Над запалената свещ искреше погледът. Не молеше Богът, а мен. Моят не-поглед не ѝ даде шанс. Нито една икона нямаше такъв поглед.
Не исках да идва при него, но тя не минаваше случайно. Забавиха се. Къде ли са ходили по това време в театъра? Когато излизаха, изглеждаха доволни. Прииска ми се да я спра и от устата ми се изплъзна поздрав, насочен към нея. Учуди се и ми отговори неутрално. Чух разговора им. Стори ми се, че не иска да разбирам за тях.
Като че ли я беше срам да ме погледне. Исках да се уверя, че е тя. И на влизане, и на излизане си беше тя. На излизане се смути и сведе поглед, но той блесна в отражението на огледалото при портиера. Хванах този блясък и я поздравих, а погледът ѝ заблестя още по-силно. Той може да има всичко, но не и поглед.
Не исках да го извикам. Не знам защо, но проявих някакъв странен инат. На излизане го чакаше. Вървяха пред нас и разговаряха весело. Ядосах му се. Нямах право да мисля така, но имах чувството, че ми я отнема.
Видях едни очи, които ме гледат настойчиво. Не пожелах да ѝ направя услугата, но погледът ѝ не беше недоволен от това. “Носете си новите дрехи, момчета” – вдигнах поглед към ложите. “Падаме както ходим” – колкото и да са силни прожекторите, чувствах погледът ѝ върху цялата си същност. “Умираме, както спим” – погледът беше като видение, но не и сън. Погледът ме чакаше след представлението. Моят поглед също беше искрен. Погледите ни бяха взаимни.
Коментари: