Живели някога цар и царица. Дните им минавали в любов и разбирателство, но имали една мъка – нямали си дете. Царицата всеки ден се молела да си има едно малко човече, на което да се радва и да гледа как расте.
Един ден мечтата ѝ се сбъднала. Както се разхождала край реката,задълбочена в своите мисли, видяла по водата да се носи малко сандъче. В него плачело бебе. Тя веднага го взела, изпълнена с надежда и щастие. Занесла го в двореца. Търсили родителите на детето. Но без успех . Когато никой не се появил , кръстили детето Найден и го отглеждали с много любов.
Найден пораснал добър и любящ момък. Но злоба и завист има винаги. Една завистлива прислужница го издебнала веднъж сам и му казала:
-Замислял ли си се някога защо ти си толкова черен, а родителите ти са бели? Ти не си тяхно дете. Те те намериха на реката. Сигурно циганите са те изхвърлили от катуна си. Ти не заслужаваш нищо от това, което ти се дава всеки ден. Ти си ничие дете.
Сърцето на Найден се изпълнило с тъга и отчаяние. Когато паднала нощта, той избягал от двореца само с дрехите на гърба си.
Дълго се скитал без път и посока. Не знаел как да припечели пари за хляб, защото бил отгледан като принц. Единственото, което умеел добре, било да пее. Затова когато стигнал до площада на едно градче, застанал до една чешма и започнал да пее.
Песента му се носела във въздуха като пролетно ухание. Всички хора изоставили работата си и се унесли в нежните звуци. Търговците и занаятчиите от близките дюкяни веднага му дали пари, защото искали да слушат песните му всеки ден.
Сред тълпата се появила красива девойка. Найден я погледнал и потънал в най-красивите очи на света. Любов изпълнила сърцето му с нежна топлина и той не можел вече да мисли за нищо друго.
Момичето било облечено в бедни дрехи. То се приближило до него и сложило в ръката му едно стъклено топче. За Найден топчето било по-ценно от всички пари, които получил.
Всеки ден девойката идвала да слуша песните му и оставяла по едно стъклено топче. Не промълвяла нито дума. Гледала с натъжени очи, в които плували сълзи. Слушала известно време, после си пълнела вода от чешмата и си отивала. Когато тя била там, песните му ставали по-хубави и гласът му – по-нежен. Той много искал да поговори с нея, да разбере мъката ѝ, да я утеши. Но както идвала тихомълком, така и си отивала и той не можел да я открие.
Минали седем дни от появата на тайнственото момиче. На осмия ден тя не се появила. Нито на следващия. Найден се тревожел какво ли може да ѝ се е случило. Попитал един търговец от близкия дюкян знае ли нещо за момичето.
– О, как да не зная! Всички я наричаме Нямата. Семейството ѝ е много бедно и баща ѝ я продаде като прислужница на един богат кръчмар от далечен град. И без това никой нямаше да я вземе, защото не говори.
Светът на момъка се сринал. Той седнал до чешмата, не знаейки какво да прави и накъде да поеме.
В това време през градчето преминавал цигански катун. Циганите спрели да пият вода. Когато ги видял, Найден си спомнил думите на злобната прислужница, че е син на циганите. „Може това да е моето семейство” помислил си той. Попитал един от мъжете не помни ли преди много време да са изгубвали дете, но той не знаел нищо такова. Най-старата циганка чула и видяла това и му казала: „Тръгни с нас и ще ти помогнем”. И Найден тръгнал с катуна.
Стигнали до една поляна и разпънали шатри да стануват. От една шатра дочул ангелски глас. Момиче пеело прекрасни песни и в мислите му веднага се появило неговото тайнствено момиче. Той тръгнал по дирите на този глас. Стигнал до входа на шатрата, погледнал вътре и останал изумен . Пред него стояла млада циганка, но толкова грозота не бил виждал на едно място . Стреснат от вида ѝ, той понечил да избяга, но зад него се появила старата циганка и му казала:
– О, вече си се запознал с дъщеря ми. Тя е определена да стане твоя жена.
Сърцето на Найден се свило, тялото му изтръпнало от страх и ужас, но той не казал нищо.
Когато дошла нощта, той се престорил, че спи и видял как старата циганка прибира нещо в окъсана торба и казва на дъщеря си: „Най-важното е той никога да не открие това!” Старата скрила торбата, но младежът видял къде е скривалището.
Станало му ясно, че няма да му помогнат да открие родителите си . Единствената цел на циганката била да намери мъж на грозната си дъщеря. Но, как можело да има толкова хубав глас . Тази песен не излизала от мислите му, в този глас имало нещо нередно, но той не можел да открие какво. Поблъскал си мислите, но безуспешно и какво било това, което не трябва да види ? Много неща го вълнували, но единственото сигурно било, че мястото му не е там и трябва да изчезне по най бързия начин.
На следващата нощ той откраднал тайната торба и избягал от катуна.
****
В това време в царския дворец, след изчезването на сина ѝ, царицата не можела да си намери място от притеснение. Тя тръгнала, предрешена в бедни дрехи, да го търси по белия свят.
Една вечер, уморена от дългия път, тя намерила подслон в една страноприемница. Кръчмарят бил много груб и прост човек, но помощницата му била мило и красиво момиче. Тя усърдно вършела своята работа. Гледала смирено с тъжните си очи и не казвала нито дума. Господарят ѝ обаче вечно бил недоволен от нея, ругаел я и я биел. Царицата била ужасена от начина, по който кръчмарят се отнасял с момичето. На сутринта тя му дала всичките си пари, откупила девойката и я отвела със себе си.
Двете жени вървели дълги дни и нощи. Една вечер останали да нощуват в изоставена воденица. Понеже били предпазливи, се скрили в купа със сено, та ако някой дойде, да не ги забележи.
В полунощ дочули шум. Някой внимателно отворил вратата. Луната нахално надничала през прозореца и огрявала помещението. Непознатият бързо се ориентирал в обстановката. Насочил се право към купата със сено, в която били скрити царицата и момичето. Те притаили дъх, уплашени до смърт. Един лунен лъч осветил лицето на човека. Съвсем малко е нужно на една майка да познае детето си.
Царицата внимателно се показала, за да не изплаши момчето. Найден веднага я познал и я прегърнал. В мрака видял как блещукат още две очи. Очите на така желаното и бленувано момиче. Той не можел да повярва. Как съдбата ги е срещнала, най скъпите му жени на този свят. Какви нишки е заплела тази щура вселена, да ги събере тримата, заедно на това място . В този момент той бил най-щастливият човек на света.
До сутринта, прегърнал любимата в скута си, момъкът разговарял с майка си за всичко, което е преживял. Когато се съмнало, Найден си спомнил за чудноватата торба, която откраднал от циганите. Отворил я и извадил от нея старо огледало. Огледал го внимателно, но не видял нищо особено. Нищо, което да го прави толкова важно и тайно, че старата циганка така да го крие. Но нямото момиче, когато видяло огледалото примряло от ужас. На рамката му имало резбовани седем цветя. В средата на всяко имало дупчица. Тя посочила дупчиците, развълнувано. Искала нещо да му покаже . Найден си спомнил за стъклените топчета, които момичето му подарило. Те били седем , колкото са цветята. Поставил ги в празните места. Станало чудо. Тримата видели в огледалото странна картина :
Площадът на градчето с чешмата. До нея малко момиченце пее с ангелски глас. Същите цигани, доста по-млади, пристигат да пият вода. Когато вижда детето, старата циганка обръща огледалото към него и слага ръка на сърцето му. Детето ужасено се дърпа и пищи, но гласът му постепенно утихва. Никой не се притича на помощ на бедното създание. Така циганката отнема гласа му и го дарява на своята дъщеря. Катуна отново поема по пътя си. Малкото момиченце остава само на пътя с насълзени очи. Навежда се и събира малки топченца по прашния път.
Найден прегърнал девойката силно. Не очите, сърцето му плачело за трагедията, която била сполетяла неговата любима.
Царицата гледала ужасена от несправедливостта. В сърцето и напирал гняв, които не познавала до сега. Тя хванала огледалото и го захвърлила на земята. То се раздробило и хиляди малки стъкълца се търкулнали сред камъните. Момичето коленичило на земята присвито от ужасна болка. Над главата му се извила вихрушка. Тя помела всички късчета от огледалото и изчезнала в безкрая.
Всичко утихнало. Момичето се изправило. Огледало се така, сякъш вижда света с нови очи. Отворило уста и промълвило.
-Вие направихте чудо.– казало момичето с нежен глас.– Тези хора откраднаха гласа ми и превърнаха живота ми във вечна мъка. Благодаря ви, че ми върнахте радостта!
– Всичко вече е наред, хайде да се прибираме! – казала царицата. – Найдене, ти не си дете на циганите. Не зная коя жена те е родила, но аз те отгледах от бебе, ти си мой син и така и ще бъде завинаги!
Момъкът прегърнал царицата .
– Прости ми , майко ! – прошепнал той с наведени очи .
Тя го целунала по челото , изпълнена с чиста майчинска обич . Когато тръгнали да се прибират, зърнали нещо да блещука в реката, надолу по течението. То привлякло вниманието на момъка и нещо го затеглило натам, като магнит. Найден отишъл да види какво е. Открил стъклена бутилка, в която имало писмо. Разгърнал го с трепетно вълнение. В него пишело:
„Господи, пази нашия син! Разбойници нападнаха воденицата ни и ще ни убият. За доброто на детето ни, аз го пускам с това съндъче по реката, за да го спася от нашата участ. Дано попадне на добри хора, които ще го обичат както нас! На рамото му има белег с формата на сърце. Нека той винаги да му напомня за майчината обич! Аз ще бдя от небето над него и винаги ще го закрилям.”
– Да – казала царицата, – ти имаш този белег на рамото си. – И отметнала ризата от рамото на момчето. Всички видели белега-сърце. – Най-после разбрахме коя е майка ти. Тя винаги е била до теб и сигурно е много щастлива, че израсна такова добро момче и че имаш щастлив живот, а сега вече и прекрасна годеница!
Върнали се обратно в своето царство, където ги очаквал с голямо нетърпение възрастният цар. Принц Найден се оженил за своето любимо момиче. Дарили родителите му с прекрасни наследници. И всички живели дълго и щастливо .
