Въведение

Надежда от малка сънуваше много неща. Сякаш пътуваше в различни измерения и срещаше какво ли не, а сутрин се опитваше да определи коя от двете реалности е по-истинска.

От всичко най-силно помнеше сънищата с един особен дядо. Той се появяваваше в съня й със своята дълга бяла брада и винаги носеше мекота и спокойствие в атмосферата. Някак събуждаше усещане за изящество у нея. Тя копнееше да поговори с него насън, но досега така и не успяваше, тъй като все нещо я разсейваше. Или будилникът за училище ще звънне, или някой от семейството ще влезе в стаята й посред най-съкровенния миг на съня.

Една нощ Той се появи облечен в спретнатия си светъл костюм и директно ѝ каза:

– Приготвяй се, скоро заминаваш!

Тя се стресна и се събуди. Огледа се, но в стаята нямаше никой. Сутринта се почуди дали да сподели с майка си, но бързаше за училище и реши, че това ще почака за по-подходящ момент.

На другата нощ отново видя стареца, но някак по-отдалеко. Той се обърна към нея с искрящи очи, които се врязаха в нейните:

– Има само едно чудовище, което пази Любовта. Казва се Страх! – рече ѝ той и изчезна в тъмното без следа.

Сутринта реши да говори със майка си, ала тя бе много заета.

Така на третата нощ момичето твърдо реши, че дори на сън ще бъде внимателна и будна и ще успее да поговори със Стареца! Малко след като навлезе в съня, Го видя. Застанал на една поляна, гледаше звездното небе и сякаш я чакаше.

– Браво на теб! Ти успя да ме намериш! Сега вече можеш да питаш, каквото поискаш само не забравяй, че нямаме много време! Подбирай въпросите си внимателно!

– Кой си ти? – попита развълнувано Тя.

– За да разбереш отговора, ще ти трябват много време и преживявания – започна Той. – Засега мога да ти кажа, че съм частичка от теб!

Момичето мълчеше объркано.

– “Нима?!”, би казал някой на твое място, – побутна я дядото с усмивка – а ето, ти просто се довери. Младостта е Прекрасна!

– Но как тогава говоря с теб? – продължи замислено Надежда.

– Ти го правиш напрекъснато.

– Как така?!

– Ето ти пример. Наум си говориш нали?

– През по-голямата част от деня.

– Е, тогава с кого си говориш?

– Не знам. Със себе си… – смотолеви Надежда. 

– Е, сега, когато в това измерение си по-осъзната и навлезе специално, за да говориш с Мен, вече имаш някакъв образ, с който общуваш, нали така?

Надежда се събуди стреснато. Как така частичка от Нея?! Дали пък не полудява? Погледна часовника. Беше едва 4:00ч. Стана да пие вода, като се надяваше това да я ободри, но в кухнята завари майка си. Изглеждаше объркана и тъжна.

Когато я видя, майка й се сепна и се усмихна. Прегърна я до себе си и замълча.

Надежда заговори първа: 

– Сънувах един дядо…

– И аз – отговори майка ѝ с колеблив глас, в който се долавяше тъга.

– Може би е само сън – опита се да прогони тревогата на майка си. – Друг път сънувала ли си го?

– Сигурно – усмихна се майка ѝ. – Да лягаме, остават ни два часа сън до будилника.

– Какво ти каза? – продължи да разпитва Надежда. 

– Не помня ясно, само усещане за съдбовност. Събудих се с чувството, че пропускам нещо важно. 

Надежда замълча и прегърна майка си. А толкова имаше нужда да поговори с нея.