„Семенцата“

Глава 8

Разходката на Надежда и семейството продължи нататък. Младен ѝ показа дома на свой стар приятел зидар – дядо Кирил, който строеше къщи. Той беше и човекът в града, към който Надежда можеше винаги да се обърне, ако има нужда. По-късно отидоха в една сладкарница, за да си хапнат пресен сладолед. Навсякъде, където минаваха, гражданите се отнасяха към тях с подчертано уважение, даже граничещо със страхопочитание. 

Май всички пазеха някаква тайна?

Надежда пропъди тези мисли от главата си, но няколко въпроса не ѝ даваха мира.

Къде е Майката на трите деца? Защо не я вижда? Защо никой не говори за нея? И защо, въпреки че я няма, всички изглеждат толкова естествено щастливи?

Някак ѝ беше неудобно да зададе въпроса направо – разчиташе, че по време на разговора ще научи естествено отговора. Но времето минаваше и никой не отваряше дума за това.

На края на деня малката групичка се отправи към Имението и точно тогава на градските порти – там, където го беше видяла и предния път, се появи Човекът от пустинята. Той буквално изникна отнякъде. Не стана ясно как така се появи на празния път, на който допреди секунда нямаше никой. Трите деца, обаче, приеха това негово появяване като абсолютно естествено, извикаха радостно и се втурнаха да го прегърнат. Надежда бе леко озадачена, но все пак тръгна усмихната към компанията.

– Ти да не живееш някъде тук? – го попита момичето. – Всеки път, когато минавам оттук, ли ще те виждам? 

Той се засмя и отвърна:

– Може би да, може би не! Все още никой не умее да познава бъдещето със сигурност! То зависи от много повече фактори, отколкото нашият ум може да пресметне. А и бъдещето на всички зависи от свободния избор на всеки! 

Тя го погледна изумена, защото дълбочината, с която той каза тези думи, предизвика реакция във физическото ѝ тяло. Сякаш цялото ѝ същество разпознаваше истинността на тези думи!

Останалите явно бяха свикнали с начина му на изразяване, никой не реагира особено. Явно само Младен и Надежда  разбраха дълбокия смисъл на казаното току-що. Децата продължиха да си бърборят за това кого са срещнали в града. Вяра беше харесала плат за нова рокля, Виктор молеше баща си да му купи „онзи великолепен материал, от който може да направи нов прототип на самолет“, а Марта искаше да се върнат, защото беше пропуснала да купи моркови за зайчетата.

Надежда с почуда попита: 

– А не гледате ли моркови в градината? Защо ги купувате от магазина?

Марта почти извика:

– Да гледаме моркови в градината ли? Как?

– Е, как така „как“?! – недоумяваше Надежда. – Посяваш морковите, поливаш ги редовно,  след което те порастват и ги откъсваш. 

– Ами аз никога не съм се сещала за такова нещо… – каза Марта смутено. –  Не съм знаела, че морковите могат да пораснат в нашата градина.

– Разбира се, че могат да пораснат и ще бъдат много по-вкусни като ги отгледаш сама. Сега ще помоля баща ти, ако има време, да ни позволи да се върнем и да купим семена за моркови, а не моркови.

И така Марта изпадна в истински екстаз, отиде при баща си и го затегли за ръкава:

– Тати, моля те, моля те… Заведи ни отново в магазина с морковите да си купим семена! Надежда ми каза, че можем да си отгледаме сами в градината моркови! 

Изумен на свой ред той се обърна към Надежда:  

– Така ли? Аз пък мислех, че по нашите земи моркови не растат!

– Откъде взимате морковите, щом не растат по вашите земи?

– Внасят ги с кораб чак от другия край на морето.

– Значи ще сме първите на тази земя, които ще си отгледат морковите сами! – заяви тя.

Очите на всички блеснаха. Децата нетърпеливо задърпаха баща си към магазина с моркови. Когато стигнаха там, продавачът ги изслуша с нарастващо недоумение и каза: 

– Семена ли? И какво ще правите с тия семена? 

– Ще ги посадим – отговори гордо Марта.

– И как така ще ги посадите?! Тук моркови не растат! 

– Защо да не растат? Пробвали ли сте? – не се отказваше Надежда.

– Не… Не сме пробвали. Но хората, от които ги купувам от другата страна на морето,  казаха че на нашата земя морковите никога не могат да поникнат.

Надежда каза:

– Докато не го опитам, няма да се съглася! Може би така те искат да ни продават техните моркови. 

– Да, ама аз не съм купувал семена… 

– Ами ще може ли другият път, когато отидете там, да купите семена за нас?

Накрая всички доволни се разделиха с продавача и тръгнаха спокойно към къщи. По пътя Марта не преставаше да задава въпроси: 

“Как се сеят морковите? Колко дълбоки дупки трябва да изкопаем? Как се отглеждат?” 

Надежда спокойно обясни, че първо се прави лехичка, в нея се поставят по няколко семенца в кладенче, после се затрупват с пръст и се поливат с вода. Ако сееш с голи ръце, енергията от ръцете ти попива в земята. Така ти даваш сила на семената и те знаят, че има за кого да растат. Че има специален човек, който ги чака!

Всички я слушаха с усмивка и бяха много радостни. Марта пееше с пълен глас: 

„Ще имаме моркови! Ще гледаме моркови!“

„Семенцата“

Глава 8

Разходката на Надежда и семейството продължи нататък. Младен ѝ показа дома на свой стар приятел зидар – дядо Кирил, който строеше къщи. Той беше и човекът в града, към който Надежда можеше винаги да се обърне, ако има нужда. По-късно отидоха в една сладкарница, за да си хапнат пресен сладолед. Навсякъде, където минаваха, гражданите се отнасяха към тях с подчертано уважение, даже граничещо със страхопочитание. 

Май всички пазеха някаква тайна?

Надежда пропъди тези мисли от главата си, но няколко въпроса не ѝ даваха мира.

Къде е Майката на трите деца? Защо не я вижда? Защо никой не говори за нея? И защо, въпреки че я няма, всички изглеждат толкова естествено щастливи?

Някак ѝ беше неудобно да зададе въпроса направо – разчиташе, че по време на разговора ще научи естествено отговора. Но времето минаваше и никой не отваряше дума за това.

На края на деня малката групичка се отправи към Имението и точно тогава на градските порти – там, където го беше видяла и предния път, се появи Човекът от пустинята. Той буквално изникна отнякъде. Не стана ясно как така се появи на празния път, на който допреди секунда нямаше никой. Трите деца, обаче, приеха това негово появяване като абсолютно естествено, извикаха радостно и се втурнаха да го прегърнат. Надежда бе леко озадачена, но все пак тръгна усмихната към компанията.

– Ти да не живееш някъде тук? – го попита момичето. – Всеки път, когато минавам оттук, ли ще те виждам? 

Той се засмя и отвърна:

– Може би да, може би не! Все още никой не умее да познава бъдещето със сигурност! То зависи от много повече фактори, отколкото нашият ум може да пресметне. А и бъдещето на всички зависи от свободния избор на всеки! 

Тя го погледна изумена, защото дълбочината, с която той каза тези думи, предизвика реакция във физическото ѝ тяло. Сякаш цялото ѝ същество разпознаваше истинността на тези думи!

Останалите явно бяха свикнали с начина му на изразяване, никой не реагира особено. Явно само Младен и Надежда  разбраха дълбокия смисъл на казаното току-що. Децата продължиха да си бърборят за това кого са срещнали в града. Вяра беше харесала плат за нова рокля, Виктор молеше баща си да му купи „онзи великолепен материал, от който може да направи нов прототип на самолет“, а Марта искаше да се върнат, защото беше пропуснала да купи моркови за зайчетата.

Надежда с почуда попита: 

– А не гледате ли моркови в градината? Защо ги купувате от магазина?

Марта почти извика:

– Да гледаме моркови в градината ли? Как?

– Е, как така „как“?! – недоумяваше Надежда. – Посяваш морковите, поливаш ги редовно,  след което те порастват и ги откъсваш. 

– Ами аз никога не съм се сещала за такова нещо… – каза Марта смутено. –  Не съм знаела, че морковите могат да пораснат в нашата градина.

– Разбира се, че могат да пораснат и ще бъдат много по-вкусни като ги отгледаш сама. Сега ще помоля баща ти, ако има време, да ни позволи да се върнем и да купим семена за моркови, а не моркови.

И така Марта изпадна в истински екстаз, отиде при баща си и го затегли за ръкава:

– Тати, моля те, моля те… Заведи ни отново в магазина с морковите да си купим семена! Надежда ми каза, че можем да си отгледаме сами в градината моркови! 

Изумен на свой ред той се обърна към Надежда:  

– Така ли? Аз пък мислех, че по нашите земи моркови не растат!

– Откъде взимате морковите, щом не растат по вашите земи?

– Внасят ги с кораб чак от другия край на морето.

– Значи ще сме първите на тази земя, които ще си отгледат морковите сами! – заяви тя.

Очите на всички блеснаха. Децата нетърпеливо задърпаха баща си към магазина с моркови. Когато стигнаха там, продавачът ги изслуша с нарастващо недоумение и каза: 

– Семена ли? И какво ще правите с тия семена? 

– Ще ги посадим – отговори гордо Марта.

– И как така ще ги посадите?! Тук моркови не растат! 

– Защо да не растат? Пробвали ли сте? – не се отказваше Надежда.

– Не… Не сме пробвали. Но хората, от които ги купувам от другата страна на морето,  казаха че на нашата земя морковите никога не могат да поникнат.

Надежда каза:

– Докато не го опитам, няма да се съглася! Може би така те искат да ни продават техните моркови. 

– Да, ама аз не съм купувал семена… 

– Ами ще може ли другият път, когато отидете там, да купите семена за нас?

Накрая всички доволни се разделиха с продавача и тръгнаха спокойно към къщи. По пътя Марта не преставаше да задава въпроси: 

“Как се сеят морковите? Колко дълбоки дупки трябва да изкопаем? Как се отглеждат?” 

Надежда спокойно обясни, че първо се прави лехичка, в нея се поставят по няколко семенца в кладенче, после се затрупват с пръст и се поливат с вода. Ако сееш с голи ръце, енергията от ръцете ти попива в земята. Така ти даваш сила на семената и те знаят, че има за кого да растат. Че има специален човек, който ги чака!

Всички я слушаха с усмивка и бяха много радостни. Марта пееше с пълен глас: 

„Ще имаме моркови! Ще гледаме моркови!“