„В сърцето на вълшебното имение“

Глава 4

Само  този, който прави Добро, 

е готов истински да вярва в него!

И когато Момичето и Мъжът пристъпиха прага на имението, пред тях се разкри чудна гледка! Една каменна алея, широка колкото малка улица, водеше навътре в уюта на градината. Пътеката беше обрамчена от зелена тревичка, сред която цъфтяха всякакви пъстри цветя. От някъде долиташе детска гълчава, примесена с птичи песни. Радостно и възторжено продължиха пътя си навътре, докато не стигнаха центъра на градината, отбелязан с един  фонтан, чиито пръски вода освежаваха въздуха наоколо. Край него цъфтяха най-красивите цветя! 

Надежда се огледа наоколо. Тя мълчаливо поглъщаше всички детайли от този  Приказен свят! Тъкмо в този момент видя, че към нея вече тичат три деца. Момчето пристигна първо. То беше на видима възраст девет години – русоляво, късо подстригано, с дълбок и жив поглед.

– Здравейте! – каза то запъхтяно, а усмивката му беше по детски чиста и смела. – Аз се казвам Виктор и много се радвам да ви срещна първи, защото Аз съм най-бързият Тук!

Веднага след това се появиха и двете му сестри. Едната изглеждаше като да е на пет години, а другата – на около дванайсет.

– Аз съм Марта! – каза малката красавица с романтична пола и цветна блузка с кестеняви букли до раменете. 

Усмихна й се с будни яркосини очи и поруменели от тичането бузки. 

– Аз се казвам Вяра. – внимателно се приближи голямата сестричка, която беше изключително фина, с излъчване на добър и чист човек. 

И трите деца носеха в себе си усещането за свежест, будност и доброта! Надежда усети, че  ще се разплаче от толкова много щастие. Марта беше едновременно жива и мъдра – една изключително красива комбинация за толкова малко дете. Надежда се почуди накъде да погледне, за да не смути домакините със своите сълзи. И ако градината и имението бяха прекрасни, то присъствието на тези необикновени деца изпълваше със смисъл цялата тази красота наоколо. Тя  стоеше пред тях, незнаеща какво да каже и откъде да започне. Трябваше ѝ минутка, за да се опомни. Трите деца удивено разглеждаха странния ѝ външен вид и я чакаха да  заговори. Накрая тя промълви:

– Здравейте, аз се казвам Надежда, но всички рано или късно започват да ме наричат… Няма значение… Много ми е хубаво да попадна при вас! 

– Е, виждам, че се разбрахте вече! – каза Мъжът от пустинята. – А сега да видим къде е баща ви, за да го запознаем с нашата нова приятелка.

Скромната делегация отиде, за да представят заедно Гостенката. Влязоха в кабинет, облицован с топло масивно дърво в естествен цвят, на който последните слънчеви лъчи придаваха мек червен оттенък. Мъжът вътре беше обърнат с гръб към вратата, а над главата му имаше лавици с десетки дебели книги. Щом децата влязоха, той се обърна ведро и очите му срещнаха изумения поглед на Надежда. За секунда те се усмихнаха един на друг и той разбра, че това момиче е пристигнало Неслучайно! Докато наблюдаваше смутените ѝ движения, той осъзнаваше колко много път е изминала, за да бъде сред тях и да им помогне. Тя от своя страна, не разбираше всичко това, но се чувстваше радостна, че има такива хора. Тайно се питаше с какво е заслужила толкова много щастие наведнъж. Последните години я бяха направили изключително внимателна и дори малко мнителна. Затова тя не знаеше как да се държи сред твърде много добрина и уют.

– Добре дошла! – ѝ каза таткото на трите деца. – Аз се казвам Младен!

Усмихна се, а топлата му голяма десница събра цялата нейна ръка в шепата си. 

– Добре дошла в нашето царство!

– Благодаря ви за топлото посрещане! – притеснено изрече Надежда. – Аз се казвам… 

Трите деца в един глас извикаха “Надежда!”, а таткото се засмя.

– Много ти отива това име! 

– Нали?! – тя се зарадва от сърце. – И мама все това ми повтаряше, докато си бях в къщи…

Думите ѝ секнаха неловко. След кратко побутване Марта ѝ каза: 

– Толкова си красива… дори и с тези скъсани дрехи, но искаш ли да ти дадем някоя рокля? Докато Вяра ти ушие нова. Сигурно ще се почувстваш по- добре.

 – Искам, ако е удобно! С удоволствие бих сменила тези остатъци от плат по гърба ми! – каза Надежда, гледайки смутено в пода. 

Децата се засмяха на нейния изказ и хукнаха към втория етаж, за да търсят рокля на новата гостенка. Докато минаваха по коридора, почти се сблъскаха с една очарователна бабка, облечена в яркосиня рокля. Чисто бялата й коса, въпреки че беше оформена на кок, пак изглеждаше като нежен облак на главата ѝ. Тя почти извика от изненада:

– Здравейте, деца!

– О, Бабче, запознай се с Надежда! 

Надежда успя да поздрави по-спокойно този път.

– Аз се казвам Мария, но и ти, както всички мои деца, можеш да ме наричаш просто „бабо“.

Надежда се усмихна и каза: 

– Много хубаво име! Знаете ли, и моята баба се казваше Мария. 

Бабата се изчерви от удоволствие:

– Искаш ли да ти покажа стаята за гости, в която ще се настаниш, докато си при нас?

Надежда се удиви:

– Аз ще имам собствена стая?!

– Разбира се! Нали ще останеш по-дългичко? 

Всички се посбутаха усмихнати и хукнаха нагоре по стълбите. Нейната стая, се намираше на няколко крачки от стаята на Марта и Виктор. Когато влезе, Надежда ахна още веднъж за този ден. Беше толкова уютно, че на човек му се искаше веднага да се метне на  леглото и да се сгуши. Там беше приятно  светло от големите прозорци, които пускаха свежия въздух от дърветата. Обзавеждането беше основно в бяло с нежни пастелни нюанси на розово и синьо. Имаше нисък скрин, пълен с приятни меки хавлии и завивки. А на тоалетна масичка беше сложена гарафа с кристално чиста вода. В стаята ухаеше на прясно набрана лавандула.

Надежда се обърна усмихната към своите домакини: 

– Благодаря ви! Това е много повече, отколкото съм си представяла и в най-смелите си мечти! 

– А, няма нищо! Това е естествено! Банята е в края на коридора. Ето тук има

халат и чехли. Когато се изкъпеш, почукай на стаята на Вяра да ти даде рокля.

Вяра се обади: 

– Даже ще донеса няколко от моите рокли в стаята ти и когато излезеш от банята, ще можеш спокойно да си избереш тази, която ти става.

Надежда приседна внимателно на леглото и погали чистите завивки. После рязко стана и каза:

– По-добре първо да се изкъпя и преоблека.

– Ще те чакаме долу. През това време баба ще ти приготви сандвичи, тъй като вечерята е чак след час и половина.

И всички вкупом се втурнаха в стаята на Вяра, за да избират рокли за Надежда. А тя с благодарност влезе в банята, за да си вземе топъл душ на спокойствие –  нещо, което не ѝ се беше случвало отдавна.

Когато излезе от банята, се чувстваше така освежена, бодра и естествена на това място, сякаш цял живот е живяла сред тези хора. Изпита такава дълбока любов към Всичко наоколо, че за първи път от много време насам усети как една топла сила се надига в тялото ѝ. Полегна си за малко, но не можеше да заспи от толкова вълнения и трепет. Облече набързо дрехите си – избра си светлосинята рокля с нежни къдрички на ръкавите и седефени копчета. Сплете чистата си коса на плитка и я завърза с панделка. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че тази рокля стои прекрасно на тъмносините ѝ очи. Почувства се много странно да облече нова дреха след годините скитане. Тя самата имаше нужда да свикне с външния си вид, затова отвърна очи от огледалото и хукна по стълбите надолу към децата.

Когато слезе, Мъжът от пустинята си беше тръгнал, Младен се разхождаше развълнувано в кабинета си, а децата чакаха с грейнали очи да я срещнат. 

Щом я видяха, казаха захласнати:

– Ехааа… Така си още по-хубава!

А тя отвърна: 

– Моля ви се, не ме хвалете, че се засрамвам!

Всички се засмяха. 

– Хайде да те водим да ти покажем зайците! 

Баща им извика след тях: 

– И след един час си елате за вечеря!

– Разбира се, татко! До скоро! – отговориха децата през рамо, тичайки вече навън. 

След което бързо потънаха в зеленината на алеята. Младен усмихнато погледна след тях и промълви на себе си: 

“Е, дочакахме те…”

„В сърцето на вълшебното имение“

Глава 4

Само  този, който прави Добро, 

е готов истински да вярва в него!

И когато Момичето и Мъжът пристъпиха прага на имението, пред тях се разкри чудна гледка! Една каменна алея, широка колкото малка улица, водеше навътре в уюта на градината. Пътеката беше обрамчена от зелена тревичка, сред която цъфтяха всякакви пъстри цветя. От някъде долиташе детска гълчава, примесена с птичи песни. Радостно и възторжено продължиха пътя си навътре, докато не стигнаха центъра на градината, отбелязан с един  фонтан, чиито пръски вода освежаваха въздуха наоколо. Край него цъфтяха най-красивите цветя! 

Надежда се огледа наоколо. Тя мълчаливо поглъщаше всички детайли от този  Приказен свят! Тъкмо в този момент видя, че към нея вече тичат три деца. Момчето пристигна първо. То беше на видима възраст девет години – русоляво, късо подстригано, с дълбок и жив поглед.

– Здравейте! – каза то запъхтяно, а усмивката му беше по детски чиста и смела. – Аз се казвам Виктор и много се радвам да ви срещна първи, защото Аз съм най-бързият Тук!

Веднага след това се появиха и двете му сестри. Едната изглеждаше като да е на пет години, а другата – на около дванайсет.

– Аз съм Марта! – каза малката красавица с романтична пола и цветна блузка с кестеняви букли до раменете. 

Усмихна й се с будни яркосини очи и поруменели от тичането бузки. 

– Аз се казвам Вяра. – внимателно се приближи голямата сестричка, която беше изключително фина, с излъчване на добър и чист човек. 

И трите деца носеха в себе си усещането за свежест, будност и доброта! Надежда усети, че  ще се разплаче от толкова много щастие. Марта беше едновременно жива и мъдра – една изключително красива комбинация за толкова малко дете. Надежда се почуди накъде да погледне, за да не смути домакините със своите сълзи. И ако градината и имението бяха прекрасни, то присъствието на тези необикновени деца изпълваше със смисъл цялата тази красота наоколо. Тя  стоеше пред тях, незнаеща какво да каже и откъде да започне. Трябваше ѝ минутка, за да се опомни. Трите деца удивено разглеждаха странния ѝ външен вид и я чакаха да  заговори. Накрая тя промълви:

– Здравейте, аз се казвам Надежда, но всички рано или късно започват да ме наричат… Няма значение… Много ми е хубаво да попадна при вас! 

– Е, виждам, че се разбрахте вече! – каза Мъжът от пустинята. – А сега да видим къде е баща ви, за да го запознаем с нашата нова приятелка.

Скромната делегация отиде, за да представят заедно Гостенката. Влязоха в кабинет, облицован с топло масивно дърво в естествен цвят, на който последните слънчеви лъчи придаваха мек червен оттенък. Мъжът вътре беше обърнат с гръб към вратата, а над главата му имаше лавици с десетки дебели книги. Щом децата влязоха, той се обърна ведро и очите му срещнаха изумения поглед на Надежда. За секунда те се усмихнаха един на друг и той разбра, че това момиче е пристигнало Неслучайно! Докато наблюдаваше смутените ѝ движения, той осъзнаваше колко много път е изминала, за да бъде сред тях и да им помогне. Тя от своя страна, не разбираше всичко това, но се чувстваше радостна, че има такива хора. Тайно се питаше с какво е заслужила толкова много щастие наведнъж. Последните години я бяха направили изключително внимателна и дори малко мнителна. Затова тя не знаеше как да се държи сред твърде много добрина и уют.

– Добре дошла! – ѝ каза таткото на трите деца. – Аз се казвам Младен!

Усмихна се, а топлата му голяма десница събра цялата нейна ръка в шепата си. 

– Добре дошла в нашето царство!

– Благодаря ви за топлото посрещане! – притеснено изрече Надежда. – Аз се казвам… 

Трите деца в един глас извикаха “Надежда!”, а таткото се засмя.

– Много ти отива това име! 

– Нали?! – тя се зарадва от сърце. – И мама все това ми повтаряше, докато си бях в къщи…

Думите ѝ секнаха неловко. След кратко побутване Марта ѝ каза: 

– Толкова си красива… дори и с тези скъсани дрехи, но искаш ли да ти дадем някоя рокля? Докато Вяра ти ушие нова. Сигурно ще се почувстваш по- добре.

 – Искам, ако е удобно! С удоволствие бих сменила тези остатъци от плат по гърба ми! – каза Надежда, гледайки смутено в пода. 

Децата се засмяха на нейния изказ и хукнаха към втория етаж, за да търсят рокля на новата гостенка. Докато минаваха по коридора, почти се сблъскаха с една очарователна бабка, облечена в яркосиня рокля. Чисто бялата й коса, въпреки че беше оформена на кок, пак изглеждаше като нежен облак на главата ѝ. Тя почти извика от изненада:

– Здравейте, деца!

– О, Бабче, запознай се с Надежда! 

Надежда успя да поздрави по-спокойно този път.

– Аз се казвам Мария, но и ти, както всички мои деца, можеш да ме наричаш просто „бабо“.

Надежда се усмихна и каза: 

– Много хубаво име! Знаете ли, и моята баба се казваше Мария. 

Бабата се изчерви от удоволствие:

– Искаш ли да ти покажа стаята за гости, в която ще се настаниш, докато си при нас?

Надежда се удиви:

– Аз ще имам собствена стая?!

– Разбира се! Нали ще останеш по-дългичко? 

Всички се посбутаха усмихнати и хукнаха нагоре по стълбите. Нейната стая, се намираше на няколко крачки от стаята на Марта и Виктор. Когато влезе, Надежда ахна още веднъж за този ден. Беше толкова уютно, че на човек му се искаше веднага да се метне на  леглото и да се сгуши. Там беше приятно  светло от големите прозорци, които пускаха свежия въздух от дърветата. Обзавеждането беше основно в бяло с нежни пастелни нюанси на розово и синьо. Имаше нисък скрин, пълен с приятни меки хавлии и завивки. А на тоалетна масичка беше сложена гарафа с кристално чиста вода. В стаята ухаеше на прясно набрана лавандула.

Надежда се обърна усмихната към своите домакини: 

– Благодаря ви! Това е много повече, отколкото съм си представяла и в най-смелите си мечти! 

– А, няма нищо! Това е естествено! Банята е в края на коридора. Ето тук има

халат и чехли. Когато се изкъпеш, почукай на стаята на Вяра да ти даде рокля.

Вяра се обади: 

– Даже ще донеса няколко от моите рокли в стаята ти и когато излезеш от банята, ще можеш спокойно да си избереш тази, която ти става.

Надежда приседна внимателно на леглото и погали чистите завивки. После рязко стана и каза:

– По-добре първо да се изкъпя и преоблека.

– Ще те чакаме долу. През това време баба ще ти приготви сандвичи, тъй като вечерята е чак след час и половина.

И всички вкупом се втурнаха в стаята на Вяра, за да избират рокли за Надежда. А тя с благодарност влезе в банята, за да си вземе топъл душ на спокойствие –  нещо, което не ѝ се беше случвало отдавна.

Когато излезе от банята, се чувстваше така освежена, бодра и естествена на това място, сякаш цял живот е живяла сред тези хора. Изпита такава дълбока любов към Всичко наоколо, че за първи път от много време насам усети как една топла сила се надига в тялото ѝ. Полегна си за малко, но не можеше да заспи от толкова вълнения и трепет. Облече набързо дрехите си – избра си светлосинята рокля с нежни къдрички на ръкавите и седефени копчета. Сплете чистата си коса на плитка и я завърза с панделка. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че тази рокля стои прекрасно на тъмносините ѝ очи. Почувства се много странно да облече нова дреха след годините скитане. Тя самата имаше нужда да свикне с външния си вид, затова отвърна очи от огледалото и хукна по стълбите надолу към децата.

Когато слезе, Мъжът от пустинята си беше тръгнал, Младен се разхождаше развълнувано в кабинета си, а децата чакаха с грейнали очи да я срещнат. 

Щом я видяха, казаха захласнати:

– Ехааа… Така си още по-хубава!

А тя отвърна: 

– Моля ви се, не ме хвалете, че се засрамвам!

Всички се засмяха. 

– Хайде да те водим да ти покажем зайците! 

Баща им извика след тях: 

– И след един час си елате за вечеря!

– Разбира се, татко! До скоро! – отговориха децата през рамо, тичайки вече навън. 

След което бързо потънаха в зеленината на алеята. Младен усмихнато погледна след тях и промълви на себе си: 

“Е, дочакахме те…”