Глава 3
Бог Е Сега.
Беше вече късен следобед, когато Надежда наближи портите на непознат град. Въпреки смущението, което изпитваше пред лицето на неизвестността, атмосферата на това място някак я притегляше. Любопитството ѝ отново победи. Тя престъпи през прага на странния град и се огледа, за да види къде да приседне на сянка. Не се и надяваше да я разберат, но все пак трябваше да опита, защото жаждата ѝ беше така силна, че побеждаваше всеки срам и притеснения от общуване.
И ето, насред прашния път, момичето видя да се приближава някакъв мъж! Походката му беше плавна и уверена. Всеки мускул по тялото му следваше естествения си ритъм, без да прави нито едно излишно движение. Тя не можеше да определи дали е беден или богат и каква е професията му. Той беше с обикновени дрехи, които позволяваха свободно движение навсякъде – и в града, и сред природата. Само стабилният колан на кръста му, държащ няколко малки чантички, беше тъй необикновен, че създаваше приказност в силуета му.
Докато гледаше как приближава, тя усети силата на Човек, преминал през много приключения. Когато бе достатъчно близо, за да различи лицето му, тя видя, че то е матово и сухо, набраздено с фини бръчици от смях около очите. Това лице подсказваше за много дни и нощи прекарани сред дивата природа. Надежда се зарадва.
Може би така изглеждат Майсторите от приказките…
И когато погледна в чистите му очи, всички останали в нея притеснения отпаднаха! Погледът му излъчваше такава мекота, че тя забрави всякакъв етикет и директно го заговори:
– Прощавайте, може ли чашка вода? – надявайки се, че странникът ще се досети какво иска поне от жестовете ѝ. Така или иначе не знаеше на какъв език да го заговори.
Каква беше изненадата ѝ, когато мъжът заговори на родния ѝ език:
– Разбира се, знаеш ли откога чакаме да се появиш!?
Надежда не се сдържа и попита:
– Как така ме чакате?
Мъжът вече ѝ наливаше вода от своята манерка в сребърната чашка, която носеше винаги в чантата на пояса си.
– … и откъде знаете моя език?
– Спокойно, спокойно. Всичко ще ти разкажа. Ти сега си пийни вода.
Момичето го погледна с благодарност и приседна под сянката на едно дърво. Когато се почувства достатъчно уютно, заговори:
– Знаете ли… Вече години бродя по света в опит да спася Любовта! Обикалях на запад и на изток. Пребродих толкова много градове и държави и въпреки всичко, никой не се осмели да дойде с мен. Никой не остави своя дом, за да спаси Любовта! Всички бяха много заети със своите важни ежедневни дела. Или се страхуваха за бъдещето си, или не смееха да оставят близките си. И така аз не намерих нито един човек, който да дойде с мен и да помогне да я открием. А Тя сигурно вече много се е отчаяла. Никой не я зачита. Всички само…
– Пести си силите! Горчивината от миналото няма да ти помогне – прекъсна я ласкаво Мъжът. – Сега, когато си достигнала до Тук, където се намираш, си представи всички трудности като една раница, която можеш да свалиш от раменете си. Ти вече Пристигна!
– Разбирам какво е трябвало да преживееш през всички години, – продължи той – но това е опитът, който те доведе до Тук! С него ти можеш да бъдеш още по-благодарна за мястото, на което се намираш в момента! Ето, че си при нас. А сега е добре да си починеш. Имам един приятел, който има малко красиво имение в края на града, точно преди гората. Той сигурно ще има стая, в която да се настаниш и да си починеш. Надявам се престоят тук да върне здравето и силите ти и най-вече Вярата ти в доброто. Когато се ободриш от дългото пътуване, ще дойда да поговорим и тогава ще отговоря на всички въпроси, които те вълнуват. Предполагам, че ще може да останеш там толкова време, колкото имаш нужда, за да се възстанови напълно доверието ти в Света.
– Но аз нямам с какво да платя – плахо отвърна момичето. – За тези години пътешествия аз не притежавам нищо. Единственото, което мога да правя добре, е да разказвам приказки. Иначе мога да чистя и да помагам в домакинската работа. Смяташ ли, че този твой приятел ще се съгласи да ме настани срещу моите приказки?
Странникът се усмихна весело:
– Разбира се, точно това имах предвид! Моят приятел има две дъщери и един син и те много обичат да живеят с приказки. Веднага щом те видях, разбрах, че ти си човекът за тях! Така че и той ще бъде безкрайно благодарен за твоето гостуване.
– Мислиш ли? – сепна се момичето. – За първи път срещам някой, който говори за приказките като нещо важно…
– О, ще разбереш къде си попаднала, когато видиш това семейство! Тръгваме!
Тъкмо минаваха през площада в центъра, когато от някъде изникна една баба. Такава беззъба и съсухрена, но изправена гордо в овехтелите си черни дрехи. Тя погледна пронизващо гостенката и се усмихна приятелски.
– Добре си дошла, дъще!
– Добре заварила бабо – отвърна Надежда и посегна да ѝ целуне ръка, но бабата я придърпа бързо към себе си и я целуна по челото.
– Я тебе че ти целувам ръка, като си свършиш работата.
Надежда я погледна смутено.
Какво ли искаше да каже Бабчето с това.
Докато понечи да я попита, Бабчето хукна напред:
– Ай… аз окъснях. Козите требва да си прибера.
И усмихнато заситни по мегдана.
Надежда, малко озадачено, загледа след нея и после учудено попита:
– Тук всички ли сте толкова… шантави?
– На кое казваш „Тук“? – засмя се в отговор Спътникът ѝ.
– На града.
– А, да. Ако е така, може да се каже, че всички сме “шантави”, защото никой не прилича на друг! Така че и ти сигурно си шантава, щом досега не съм виждал никой като теб.
Докато вървяха и си говореха, нещо връхлетя момичето откъм гърба и я строполи на Земята. Когато се надигна от прахта, лицето й беше прашно и леко ожулено. Тя погледна изумена домакина си, а в този момент едно чернокосо момченце се свлече от гърба ѝ и стъпи на Земята
– Извинете, – каза искрено то – не успях да спра. Още се уча с колелото.
Надежда го помилва внимателно и после го погледна в очите.
– Другият път да се пазиш! И не карай по надолнище, докато не си сигурен как се спира!
– Е, аз по равно мога вече да спирам, но нали все някога трябва да пробвам и така.
Надежда се усмихна и избърса прахоляка от бузата си.
– В такъв случай е добре, че спря в мен, а не в някого на твоята възраст. Можеше повече да се нараните. Когато правиш нещо за пръв път е добре да бъдеш изключително внимателен! Няма ли някой по плавен наклон за начало?
– Ама така не е интересно! – заоправдава се момченцето.
– А, ето така, стана много интересно – показа му раната си Надежда и погледна към Спътника си. – В нашия град хлапетата са по-възпитани!
– Е, не си вади прибързани изводи от едно дете за всички хора в града!
– Е, аз говорех само за децата…
– Да, но те са продължение на родителите. Когато обсъждаш един човек, ти обсъждаш цялото му семейство. Особено когато този човек е още малък. Тогава през очите му те гледат мненията, страховете и мечтите на двамата родители, а през тях на целия му род. Така че нека не правим прибързани изводи за всички деца на града, “сблъсквайки” се с Едно.
„Срещата с Човека от пустинята“
Глава 3
Бог Е Сега.
Беше вече късен следобед, когато Надежда наближи портите на непознат град. Въпреки смущението, което изпитваше пред лицето на неизвестността, атмосферата на това място някак я притегляше. Любопитството ѝ отново победи. Тя престъпи през прага на странния град и се огледа, за да види къде да приседне на сянка. Не се и надяваше да я разберат, но все пак трябваше да опита, защото жаждата ѝ беше така силна, че побеждаваше всеки срам и притеснения от общуване.
И ето, насред прашния път, момичето видя да се приближава някакъв мъж! Походката му беше плавна и уверена. Всеки мускул по тялото му следваше естествения си ритъм, без да прави нито едно излишно движение. Тя не можеше да определи дали е беден или богат и каква е професията му. Той беше с обикновени дрехи, които позволяваха свободно движение навсякъде – и в града, и сред природата. Само стабилният колан на кръста му, държащ няколко малки чантички, беше тъй необикновен, че създаваше приказност в силуета му.
Докато гледаше как приближава, тя усети силата на Човек, преминал през много приключения. Когато бе достатъчно близо, за да различи лицето му, тя видя, че то е матово и сухо, набраздено с фини бръчици от смях около очите. Това лице подсказваше за много дни и нощи прекарани сред дивата природа. Надежда се зарадва.
Може би така изглеждат Майсторите от приказките…
И когато погледна в чистите му очи, всички останали в нея притеснения отпаднаха! Погледът му излъчваше такава мекота, че тя забрави всякакъв етикет и директно го заговори:
– Прощавайте, може ли чашка вода? – надявайки се, че странникът ще се досети какво иска поне от жестовете ѝ. Така или иначе не знаеше на какъв език да го заговори.
Каква беше изненадата ѝ, когато мъжът заговори на родния ѝ език:
– Разбира се, знаеш ли откога чакаме да се появиш!?
Надежда не се сдържа и попита:
– Как така ме чакате?
Мъжът вече ѝ наливаше вода от своята манерка в сребърната чашка, която носеше винаги в чантата на пояса си.
– … и откъде знаете моя език?
– Спокойно, спокойно. Всичко ще ти разкажа. Ти сега си пийни вода.
Момичето го погледна с благодарност и приседна под сянката на едно дърво. Когато се почувства достатъчно уютно, заговори:
– Знаете ли… Вече години бродя по света в опит да спася Любовта! Обикалях на запад и на изток. Пребродих толкова много градове и държави и въпреки всичко, никой не се осмели да дойде с мен. Никой не остави своя дом, за да спаси Любовта! Всички бяха много заети със своите важни ежедневни дела. Или се страхуваха за бъдещето си, или не смееха да оставят близките си. И така аз не намерих нито един човек, който да дойде с мен и да помогне да я открием. А Тя сигурно вече много се е отчаяла. Никой не я зачита. Всички само…
– Пести си силите! Горчивината от миналото няма да ти помогне – прекъсна я ласкаво Мъжът. – Сега, когато си достигнала до Тук, където се намираш, си представи всички трудности като една раница, която можеш да свалиш от раменете си. Ти вече Пристигна!
– Разбирам какво е трябвало да преживееш през всички години, – продължи той – но това е опитът, който те доведе до Тук! С него ти можеш да бъдеш още по-благодарна за мястото, на което се намираш в момента! Ето, че си при нас. А сега е добре да си починеш. Имам един приятел, който има малко красиво имение в края на града, точно преди гората. Той сигурно ще има стая, в която да се настаниш и да си починеш. Надявам се престоят тук да върне здравето и силите ти и най-вече Вярата ти в доброто. Когато се ободриш от дългото пътуване, ще дойда да поговорим и тогава ще отговоря на всички въпроси, които те вълнуват. Предполагам, че ще може да останеш там толкова време, колкото имаш нужда, за да се възстанови напълно доверието ти в Света.
– Но аз нямам с какво да платя – плахо отвърна момичето. – За тези години пътешествия аз не притежавам нищо. Единственото, което мога да правя добре, е да разказвам приказки. Иначе мога да чистя и да помагам в домакинската работа. Смяташ ли, че този твой приятел ще се съгласи да ме настани срещу моите приказки?
Странникът се усмихна весело:
– Разбира се, точно това имах предвид! Моят приятел има две дъщери и един син и те много обичат да живеят с приказки. Веднага щом те видях, разбрах, че ти си човекът за тях! Така че и той ще бъде безкрайно благодарен за твоето гостуване.
– Мислиш ли? – сепна се момичето. – За първи път срещам някой, който говори за приказките като нещо важно…
– О, ще разбереш къде си попаднала, когато видиш това семейство! Тръгваме!
Тъкмо минаваха през площада в центъра, когато от някъде изникна една баба. Такава беззъба и съсухрена, но изправена гордо в овехтелите си черни дрехи. Тя погледна пронизващо гостенката и се усмихна приятелски.
– Добре си дошла, дъще!
– Добре заварила бабо – отвърна Надежда и посегна да ѝ целуне ръка, но бабата я придърпа бързо към себе си и я целуна по челото.
– Я тебе че ти целувам ръка, като си свършиш работата.
Надежда я погледна смутено.
Какво ли искаше да каже Бабчето с това.
Докато понечи да я попита, Бабчето хукна напред:
– Ай… аз окъснях. Козите требва да си прибера.
И усмихнато заситни по мегдана.
Надежда, малко озадачено, загледа след нея и после учудено попита:
– Тук всички ли сте толкова… шантави?
– На кое казваш „Тук“? – засмя се в отговор Спътникът ѝ.
– На града.
– А, да. Ако е така, може да се каже, че всички сме “шантави”, защото никой не прилича на друг! Така че и ти сигурно си шантава, щом досега не съм виждал никой като теб.
Докато вървяха и си говореха, нещо връхлетя момичето откъм гърба и я строполи на Земята. Когато се надигна от прахта, лицето й беше прашно и леко ожулено. Тя погледна изумена домакина си, а в този момент едно чернокосо момченце се свлече от гърба ѝ и стъпи на Земята
– Извинете, – каза искрено то – не успях да спра. Още се уча с колелото.
Надежда го помилва внимателно и после го погледна в очите.
– Другият път да се пазиш! И не карай по надолнище, докато не си сигурен как се спира!
– Е, аз по равно мога вече да спирам, но нали все някога трябва да пробвам и така.
Надежда се усмихна и избърса прахоляка от бузата си.
– В такъв случай е добре, че спря в мен, а не в някого на твоята възраст. Можеше повече да се нараните. Когато правиш нещо за пръв път е добре да бъдеш изключително внимателен! Няма ли някой по плавен наклон за начало?
– Ама така не е интересно! – заоправдава се момченцето.
– А, ето така, стана много интересно – показа му раната си Надежда и погледна към Спътника си. – В нашия град хлапетата са по-възпитани!
– Е, не си вади прибързани изводи от едно дете за всички хора в града!
– Е, аз говорех само за децата…
– Да, но те са продължение на родителите. Когато обсъждаш един човек, ти обсъждаш цялото му семейство. Особено когато този човек е още малък. Тогава през очите му те гледат мненията, страховете и мечтите на двамата родители, а през тях на целия му род. Така че нека не правим прибързани изводи за всички деца на града, “сблъсквайки” се с Едно.
„Срещата с Човека от пустинята“
Глава 3
Бог Е Сега.
Беше вече късен следобед, когато Надежда наближи портите на непознат град. Въпреки смущението, което изпитваше пред лицето на неизвестността, атмосферата на това място някак я притегляше. Любопитството ѝ отново победи. Тя престъпи през прага на странния град и се огледа, за да види къде да приседне на сянка. Не се и надяваше да я разберат, но все пак трябваше да опита, защото жаждата ѝ беше така силна, че побеждаваше всеки срам и притеснения от общуване.
И ето, насред прашния път, момичето видя да се приближава някакъв мъж! Походката му беше плавна и уверена. Всеки мускул по тялото му следваше естествения си ритъм, без да прави нито едно излишно движение. Тя не можеше да определи дали е беден или богат и каква е професията му. Той беше с обикновени дрехи, които позволяваха свободно движение навсякъде – и в града, и сред природата. Само стабилният колан на кръста му, държащ няколко малки чантички, беше тъй необикновен, че създаваше приказност в силуета му.
Докато гледаше как приближава, тя усети силата на Човек, преминал през много приключения. Когато бе достатъчно близо, за да различи лицето му, тя видя, че то е матово и сухо, набраздено с фини бръчици от смях около очите. Това лице подсказваше за много дни и нощи прекарани сред дивата природа. Надежда се зарадва.
Може би така изглеждат Майсторите от приказките…
И когато погледна в чистите му очи, всички останали в нея притеснения отпаднаха! Погледът му излъчваше такава мекота, че тя забрави всякакъв етикет и директно го заговори:
– Прощавайте, може ли чашка вода? – надявайки се, че странникът ще се досети какво иска поне от жестовете ѝ. Така или иначе не знаеше на какъв език да го заговори.
Каква беше изненадата ѝ, когато мъжът заговори на родния ѝ език:
– Разбира се, знаеш ли откога чакаме да се появиш!?
Надежда не се сдържа и попита:
– Как така ме чакате?
Мъжът вече ѝ наливаше вода от своята манерка в сребърната чашка, която носеше винаги в чантата на пояса си.
– … и откъде знаете моя език?
– Спокойно, спокойно. Всичко ще ти разкажа. Ти сега си пийни вода.
Момичето го погледна с благодарност и приседна под сянката на едно дърво. Когато се почувства достатъчно уютно, заговори:
– Знаете ли… Вече години бродя по света в опит да спася Любовта! Обикалях на запад и на изток. Пребродих толкова много градове и държави и въпреки всичко, никой не се осмели да дойде с мен. Никой не остави своя дом, за да спаси Любовта! Всички бяха много заети със своите важни ежедневни дела. Или се страхуваха за бъдещето си, или не смееха да оставят близките си. И така аз не намерих нито един човек, който да дойде с мен и да помогне да я открием. А Тя сигурно вече много се е отчаяла. Никой не я зачита. Всички само…
– Пести си силите! Горчивината от миналото няма да ти помогне – прекъсна я ласкаво Мъжът. – Сега, когато си достигнала до Тук, където се намираш, си представи всички трудности като една раница, която можеш да свалиш от раменете си. Ти вече Пристигна!
– Разбирам какво е трябвало да преживееш през всички години, – продължи той – но това е опитът, който те доведе до Тук! С него ти можеш да бъдеш още по-благодарна за мястото, на което се намираш в момента! Ето, че си при нас. А сега е добре да си починеш. Имам един приятел, който има малко красиво имение в края на града, точно преди гората. Той сигурно ще има стая, в която да се настаниш и да си починеш. Надявам се престоят тук да върне здравето и силите ти и най-вече Вярата ти в доброто. Когато се ободриш от дългото пътуване, ще дойда да поговорим и тогава ще отговоря на всички въпроси, които те вълнуват. Предполагам, че ще може да останеш там толкова време, колкото имаш нужда, за да се възстанови напълно доверието ти в Света.
– Но аз нямам с какво да платя – плахо отвърна момичето. – За тези години пътешествия аз не притежавам нищо. Единственото, което мога да правя добре, е да разказвам приказки. Иначе мога да чистя и да помагам в домакинската работа. Смяташ ли, че този твой приятел ще се съгласи да ме настани срещу моите приказки?
Странникът се усмихна весело:
– Разбира се, точно това имах предвид! Моят приятел има две дъщери и един син и те много обичат да живеят с приказки. Веднага щом те видях, разбрах, че ти си човекът за тях! Така че и той ще бъде безкрайно благодарен за твоето гостуване.
– Мислиш ли? – сепна се момичето. – За първи път срещам някой, който говори за приказките като нещо важно…
– О, ще разбереш къде си попаднала, когато видиш това семейство! Тръгваме!
Тъкмо минаваха през площада в центъра, когато от някъде изникна една баба. Такава беззъба и съсухрена, но изправена гордо в овехтелите си черни дрехи. Тя погледна пронизващо гостенката и се усмихна приятелски.
– Добре си дошла, дъще!
– Добре заварила бабо – отвърна Надежда и посегна да ѝ целуне ръка, но бабата я придърпа бързо към себе си и я целуна по челото.
– Я тебе че ти целувам ръка, като си свършиш работата.
Надежда я погледна смутено.
Какво ли искаше да каже Бабчето с това.
Докато понечи да я попита, Бабчето хукна напред:
– Ай… аз окъснях. Козите требва да си прибера.
И усмихнато заситни по мегдана.
Надежда, малко озадачено, загледа след нея и после учудено попита:
– Тук всички ли сте толкова… шантави?
– На кое казваш „Тук“? – засмя се в отговор Спътникът ѝ.
– На града.
– А, да. Ако е така, може да се каже, че всички сме “шантави”, защото никой не прилича на друг! Така че и ти сигурно си шантава, щом досега не съм виждал никой като теб.
Докато вървяха и си говореха, нещо връхлетя момичето откъм гърба и я строполи на Земята. Когато се надигна от прахта, лицето й беше прашно и леко ожулено. Тя погледна изумена домакина си, а в този момент едно чернокосо момченце се свлече от гърба ѝ и стъпи на Земята
– Извинете, – каза искрено то – не успях да спра. Още се уча с колелото.
Надежда го помилва внимателно и после го погледна в очите.
– Другият път да се пазиш! И не карай по надолнище, докато не си сигурен как се спира!
– Е, аз по равно мога вече да спирам, но нали все някога трябва да пробвам и така.
Надежда се усмихна и избърса прахоляка от бузата си.
– В такъв случай е добре, че спря в мен, а не в някого на твоята възраст. Можеше повече да се нараните. Когато правиш нещо за пръв път е добре да бъдеш изключително внимателен! Няма ли някой по плавен наклон за начало?
– Ама така не е интересно! – заоправдава се момченцето.
– А, ето така, стана много интересно – показа му раната си Надежда и погледна към Спътника си. – В нашия град хлапетата са по-възпитани!
– Е, не си вади прибързани изводи от едно дете за всички хора в града!
– Е, аз говорех само за децата…
– Да, но те са продължение на родителите. Когато обсъждаш един човек, ти обсъждаш цялото му семейство. Особено когато този човек е още малък. Тогава през очите му те гледат мненията, страховете и мечтите на двамата родители, а през тях на целия му род. Така че нека не правим прибързани изводи за всички деца на града, “сблъсквайки” се с Едно.
