Имало едно време….Once upon a time…..hubo una vez……был один раз……
Обикновено разказвачите започват приказките си така. Обикновено разказват това, което са научили от бабите си така, както са го чули. Те знаят, че нищо не може да бъде измислено, ако не съществува някъде по широкия свят, дори и да изглежда напълно невъзможно за учените хора. Приказките се раждат, когато някой мъдрец пожелае да предаде ценно свидетелство, тайна или много специално знание. И тъй като потомствената мъдрост винаги е актуална и се предава от уста на ухо, приказките пътуват през епохи и поколения, за да оживеят в подходящото време, на тайно място и пред онези, които обичат да слушат. Разказвачите почитат мъдрите слова, помнят всички поучителни истории и са влюбени във вълшебствата. Като постоянни наблюдатели на живота и неговите безкрайни проявления, те не спират да пътуват с всякакви средства, свирейки на странни инструменти, възпявайки забравени песни. Но най-същественото в тяхното ежедневие си остава слушането и помненето, а смехът е предпочитаното лекарство против грип, депресия и скука. Понякога си поплакват, но сълзите им са като летен дъжд – топли и напоителни. Не се страхуват, защото отдавна са приятели с демоните си и даже ги ангажират в работа. Разказвачите носят детски души, макар понякога да изглеждат на 108. Но каквото и да захванат да вършат, приоритетно в техните ден и нощ си остават приказките. И най-великото им удоволствие е да ги разказват интересно, за което полагат почти никакви усилия и постигат максимален ефект. Хората рядко ги срещат, макар че се разминават с тях на всяка крачка, а децата винаги ги забелязват, колкото и да са маскирани.
Това научих за разказвачите, когато започнах да разказвам приказки. А започнах да разказвам, когато влязох за първи път в Тайната Градина и се срещнах там с вълшебното Дърво на Желанията. Всъщност това беше тайно място, което открих като съвсем малко дете, но незнаех още за Дървото. Тази градина е скришна, не се оре и сее, но си съществува неподозирано и е над земята, под небето, на пътя между главата и сърцето. Живописно и безлюдно островче във вътрешения космос, където изгревите и залезите са без облаци и винаги е пълнолуние. Такава е по принцип гледната точка там, но тя се мени според настройката, така че всичко е възможно. Дървото на Желанията се разпростира в центъра на острова и каквото е горе, такова е и долу. Дълбоките му корени образуват цяла пещера, в която сред всякакви скъпоценности, живее дракон на късмета. В короната му пърхат пеперуди, водни кончета и няколко семейства пойни птички. Всеки ден, то ражда цветове и плодове с различен цвят и аромат. Някои горчат, други са сладки, трети – кисели, а има и такива – с въображаем вкус. Странното му поведение зависи от желанията на две шарени птици, обитаващи хралупата в недостижимите височини на най-възвишения клон. На острова има всичко необходимо за ваканция – кей, езеро, рекичка, водопади, гора, хижа, коне, кораб в морето и дворец на брега… Има пътеки за никъде и пътища, които са един път.
Когато разбрах, че Дървото може да изпълнява желания, живота придоби нов смисъл, но си остана без особено значение. Всичко започна, когато се запознахме лично и неофициално. Аз се появих в градината както винаги, когато исках да съм на скришно. Обикновено се намествах на един клон, от който можех да съзерцавам поредния залез над езерцето с лотоси и златни рибки. В този момент Дървото проговори. Първо се чуха звънчетата, после няколко ритмични такта оповестиха началото на цяла песен…То говореше в стихове и мелодично си пригласяше с клонки и листенца, а ветреца се чуваше само в паузите. Песента му разказваше за желанията и как заради тях, човек е щастлив или нещастен, накрая завърши с това – колко повече сълзи са изплакани заради изпълнени от колкото за неосъществени желания. Заприказвахме се и неусетно станахме приятели. След няколко подобни срещи, установих, че Дървото имаше свое съкровено желание. Само едно, но не какво да е. Дървото на Желанията обичаше най-много от всичко да слуша приказки. И ми обеща, че ще изпълнява по едно мое желание след всяка разказана приказка. Предложението, на което не можах да откажа всъщност ме направи разказвач на приказки. Опънах хамака на ниските клони, който идеално пасна, нахлупих старата шапка на баба с пера от странни птици, направих чай и поех дълбоко дъх. Започнах с най-старите приказки и колкото повече ги разказвах, толкова по-малко желания ми оставаха. Шапката ми беше наследство от пра-бабата на баба ми, която се славела като лична мома и голяма готвачка. Оказа се, че е пълна не само с рецепти и кройки за дрехи, а е запазила и много от онези приказки, които се разказват на децата до ден днешен. Природата на приказките е такава, че винаги се случват, когато ги разказваш. Особено ако слушаш внимателно, желанията се пречистват и почти изчезват, за да се появят много по-мъдри . Така всичко започна да става все по-харно и ние с Дървото станахме добри побратими. Аз се развивах и не спирах да желая. Следствие това, се появиха различни музикални инструменти, започнах да пея и да танцувам в ролите на героите. А Дървото се усмихваше в радостта си пригласяше със звънчетата, клонките и листенцата. Птичките се включиха в музикалните акомпанименти, станахме цял оркестър. Островът се промени. Оживя и се напълни с приказни същества. А на лилавото небе вече блестяха розови, сини и зелени звезди. Дървото стана по-китно и роди много сладки плодове. Двете шарени птици от хралупата се опериха и тръгнаха на пътешествия из горските потайности. Никой незнаеше как я караме там, на островчето, но си бяхме добре, имахме си всичко необходимо и се забавлявахме максимално.
Докато един ден….Не помня точно кой, се случи нещо не-желано и не-предвидено докато подготвяхме сцената за нова приказка. Тъкмо когато се нагласих с Шапката, птиците се бяха сгушили по гнездата, а Дървото зазвъня за начало… Точно в този момент силен порив на Буря ни накара да замръзнем на място. Гръм и трясък оповести Вятъра на Промяната. Той не идваше често по тези места, но Бурята го беше предизвикала. И се случи. Фиуууууубууууууу….и Вятъра отнесе Старата Шапка на баба ми, с всичките приказки, кройки и рецепти! Нищо не успях да кажа, просто я видях как излетя в небето и изчезна. Заедно с нея отлетя Вятъра на Промяната и бурята спря. Тази вечер нямаше нито приказки, нито разказвачи, нито музика, нито веселба. Просто всичко загуби блясък и се разми. Аз бях тъжна и не можех да преглътна загубата. Всичко беше там, в шапката. В главата ми нямаше дори спомени, какво да говорим за приказки. Как сега щях да разказвам на Дървото, без рецепти, коройки и бабини деветини?… Потомствената мъдрост от баба ми беше загубена в облаците, отнесена от един Вятър, заради една Промяна… Това беше непоносимо и аз търсех решение. Не решение, а шапка трябваше да търся и стегнах раницата за път. Събрах си и хамака, не се знаеше колко време нямаше да ме има. Набързо се сбогувах и разтворих Стария Чадър. Той пък беше наследство от дядо ми, но това е друга тема и за сега ще я прескочим. Успях да хвана вълната на успеха и се понесох над нещата. Но Старата Шапка не се виждаше никъде. Пътуването ми се удължи, а после дойде и извънредното положение, което ме забави съвсем. Трябваше да остана там, до където стигаше погледа ми, а той беше далече напред.
През това време Дървото изживяваше най-голямата трагедия в живота си на Дърво на Желанията. Нямаше на кого да изпълнява желанията и това напълно го лиши от смисъла на съществуването му. За първи път усети самотата като пробождане в корена си. Не забеляза залеза, нито изгрева. Не чу дори птиците, които питаха какво става. Единственото му усещане бе, че Нищото го е погълнало….Изчезна дори желанието му за слушане на приказки. Остана само Празнотата в сърцевината му. И се вкамени.
През това време аз старателно си търсех Старата Шапка и не спирах да си мисля за островчето, за Дървото и за шарените птици. Освен това никой не изпълняваше желанията ми и направо го закъсвах на няколко пъти. Липсата ме гнетеше и се налагаше да правя някакви магии, за да я успокоявам. После се появи моята Сянка, която придоби сила от объркаването и даже написа проект за финансиране на фестивал на желанията. Освен това стана доста напориста и поиска да ми вземе дрехите, егенето и паспорта. В главата ми се въртеше един въпрос. Дали истинските неща са толкова зависими от Старата Шапка на баба ми, или зависят само от голата истина. Да намеря отговор и да се отърва от Сянката се оказа по-трудно от колкото да си намеря Старата Шапка. И докато скитах по света и бягах от Сянката си, започнах да разказвам Приказката за Дървото на Желанията и това ми донесе известна популярност сред слушателите на приказки, но….Никак не ми носеше удовлетворение. Един ден не издържах и яхнах метлата, която бях спечелила на състезанието за вещи в занаята. Колко време летях, не усещах, но пристигнах навреме, веднага след карантината. Появих се под Дървото точно когато Луната изгряваше червена и топла, а Слънцето залязваше синьо и хладно. Това което видях, бе вкамененото и неподвижно лице на Дървото. Прегърнах го и му казах, че все някак си ще се справим с приказките и без Старата Шапка на баба ми… и че го обичам без да ми изпълнява желания. То се размърда за първи път от както заминах, а усмивката ми бавно връщаше живота в корените. „Не можеш да намериш онова, което вече ти принадлежи“ – Промълви то… Какво? Старата Шапка на баба ми висеше закачливо на един от долните му клони! Как не се бях сетила да споделя това желание?… Загубих толкова много време, за да разбера, че Старата Шапка на баба ми с перата от странни птици беше част от мен самата, че Вятъра на Промяната донесе бурята, за да променя нещо в себе си…Загубено или спечелено е времето в себепознание? Още търся отговора, но това е друга тема.
И така – Дървото се събуди от Пустотата, а аз усетих Живота отново да пърха в гърдите ми. Приказките излитаха на рояци от Шапката, птиците пригласяха на рефрена, а желанията отново се сбъдваха. Почти по нищо не личеше, че Промяната е идвала по тези места, носена от Силния Вятър.
Към днешна дата, започнах да се пре-образявам все по-успешно с Новата си Стара Шапка, която щастливо се настани на главата ми, а бабините деветини скрити в перцата, не спираха да ни изненадват. Оказа се, че Вятъра на Промяната я е запокитил в короната на Дървото… Често това, което търсим ни е под носа. А Сянката, която все пак нарече себе си МагМО, заради което се прегърнахме, си отвори профил във фесйбук. От тогава често ни идва на гости, на чай и бисквити, за да си говорим за света на сенките, където тя обитава. Голям смях падна, когато ни разказа за онази Сянка, която беше убила собственика си и се беше оженила за Кралицата. Беше успяла да си сложи маската и ръкавиците така, че никой да не разбере, че е само сянка и сега управляваше цялото кралство, като въвеждаше нови закони за носене на маски и ръкавици. Но това е друга история, която ще опишем с детайли някой друг път.
Островчето си е все там, но се движи много бързо, за да остане на едно място, докато следва Пътя на своите обитатели. Дървото на Желанията расте с всяка нова песен и дава все повече плодове и цветове с прекрасен вкус и аромат. Приказките не спират да извират от Старата Шапка с перца от странни птици, защото има много желаещи да ги слушат и това е радостен факт за нашата славна дружина. А пък моята скромна личност, която се превърна в Разказвача МагМо е тук и сега, за да ви ги разкажа подред, без да ви спестя нито една важна подробност. В това се състои и смисъла на споделянето – да помъдряваме, докато си оставаме деца. Харно. Да започнем от първата, която Дървото чу, след като се прибрах и си починах от дългото пътешествие. Бях я научила по обратния Път, който се движеше навътре. Както всяка нова приказка, която е добре забравена стара и тази заживя свой собствен живот. Главната героиня Люба, премина през големи изпитания, но дали успя да спаси света ще разберем след като минем през всички тестове с нея. „Истината за Любовта“ е пътешествие за търсачи и намирачи. Стегнете си багажа, приседнете под Дървото, намислете си желание и се заслушайте. Внимание, внимание, Първото внимание вика второто – Ново Начало!
следва…..
