ЖЕНАТА В СЯНКА / В сянката на Дъгата


Това е една история за майчинството.
Или да отгледаш себе си с любов.

 

Имало едно време едно малко черно слонче със светнали очички –  то било много палаво, весело и любознателно. Пъхало си хоботчето навсякъде, защото искало да научи повече за живота, но понякога си патело от това… Понякога се чувствало като „черната овца“ – разбирало, че е различно. Тръгнало да търси щастието…

 

Слончето пораснало и се превърнало в прекрасна жена, която мечтаела за дом, семейство, приятели, творчество и единение с природата.

 

Забременяла. И се усещала като център на Вселената, благословена да износи и посрещне новият Божи дар. Било й тежко и трудно, била някак сама и откъсната от света, но в сърцето си носела вяра, любов, светлина и истина. Природата й помагала, тя се свързвала с всички елементи, за да следва своята мисия.

 

Незнайано как и защо, обаче, постепенно спряла да разпознава цветовете в себе си, чувствала се много тежка, виновна и объркана. Забравила за мечтите си и се вглъбила в себе си и детето, което отглеждала сама. Уморила се, носела се в дните като в унес, като в кошмар. Изглежда била обърнала гръб на светлината, скрила се на сянка. Сякаш самата тя била сянка.

Имала нужда да се свърже със своя източник на енергия, да застане от другата страна и да продължи пътя с вдигната глава, лекота, заедно със своя личен божи дар. Искала да се събуди и да се разгърне в пъстра дъга. Искала отново да бъде малкото тромаво сладко слонче…

 

Тогава чула едно гласче – някой хлипал! Заслушала се и наистина – това било плач! Инстинктивно започнала да търси създанието, за да се погрижи за него. Това й отнело известно време, защото не откривала нищо наоколо. Тогава надникнала вътре – в душата си. А там намерила едно детенце. Сълзите се стичали по бузите му, но лицето му греело топло. Щом я видяло, то се усмихнало широко.

 

Те заговорили:

Здравей, мило дете! Какво се случва с теб, имаш ли нужда от помощ?

Здравей! Ами, май не знам… Объркана съм – уплашена, тъжна, сама. Чувствам се забравена… затворена тук.

Искаш ли да излезеш и да се раздвижиш? Ела, навън е светло, да те видя, да се запознаем. Хм, изглеждаш ми позната…

Не ме ли помниш? Аз съм „слончето, което си пъха носа навсякъде“…

Тогава жената на свой ред заплакала:

Наистина ли? Това си ти? Боже! Аз…

В миг в нея избухнали всякакви емоцииа, тя трескаво разсъждавала и казала:

Аз се обърках…! Толкова ми липсваше… търсех те… Чувствах се сама и тъжна, изоставена и отчаяна. И виновна, че съм те изгубила – плачела тя.

– А ти си била тук! През цялото време! Боже, милата тя! Ела да те прегърна!

 

Тя отворила широко ръце и с усмивка поела малкото момиченце.

       Аз те чаках. И виках. Но ти беше заета и гледаше на другаде…
Но сега е по-добре
. – плачело и се смеело едновременно и детето.

       А, какво стана с теб? Я виж, колко интересно – тя ти си пълна с толкова много цветове! Да ти призная, в началото като те видях толкова черна, пък със златен лик, малко се смутих…

       Аз се чувствах просто пълна – с черно. А лицето си не мога да видя. Нямам огледало.

       Аз съм твоето огледало – виж се в мен. Ще ти разкажа – ти си прелестна ДЪГА.

       Ама сега и ти си различна, знаеш ли?

       Ами… да, наистина! Макар че и аз не мога да се видя. Но се чувствам различно. По-добре – вече усещам и радост, и споделеност, и дори се вълнувам какво предстои!

       Аз не ти разпознавам лицето, но ти познавам сърцето. То е моят дом. И затова имам светлина – тя ми е от теб. Благодаря ти, че светиш за мен.

       О, ето защо си такава дъга – смесиха се радост и тъга.

       Защото ти си това!

 

За миг те помълчаха, гледайки се и преливайки в разноцветните си емоции. Огледаха се наоколо, видяха и пеперудите, цветята и небето, почувстваха въздуха и въздъхнаха. Разбраха, че са едно цяло – като две страни на вълшебно огледало. И когато се обединят, са цели, живи и истински.

Прегърнаха се. Усетиха в телата си как тъмнината и светлината се сляха, вдишваха и издишваха в синхрон.

       Когато ти стане тъмно, „Ела да ти светна един СМАЙЛ“. Изгрей!

       Хехе, ти също! Тук съм за теб, винаги!

В един глас накрая казаха:

– Нека по-често да играем в сянката на дъгата. И да творим светлината. 

J