В гората Дзън като във всяка прекрасна и вълшебна гора живееха много прекрасни и вълшебни същества. Наред с тях живееха и някои не толкова вълшебни, но също толкова прекрасни същества. Тяхната магия се криеше не в косите или в джобовете, нито пък зад ухото. Тяхната магия идваше от Сърцето.
А ето и нея, Обична Хареска! Прекрасна е с вечната си замечтана усмивка, маргаритката зад ухото и ожуленото си коляно. Обична Хареска обичаше да гледа небето, слънцето и малките пухкави облаци. Навик, който най-често водеше до ожуленото коляно. Обична Хареска обичаше да гледа и дърветата, и катеричките, които подскачаха като пружинки между клоните. Тя смяташе катериците за едни от най-заетите животинки в гората. Вечно бързаха за някъде. А тя не обичаше да бърза. Обичаше да наблюдава как животът се случва около нея, защото животът се случваше по необикновен начин.
– Мамо, какво всъщност представляват вълшебствата? – беше попитала Обична след едно необикновено представление на Горските дърводелци (всъщност именно те бяха тези, които създаваха най-вълшебните и невероятни изобретения в гората Дзън).
– Ти как мислиш? – попита майка ѝ, която знаеше, че Обична не пита, за да получи отговор.
– Знаеш ли какво мисля?! – продължи Хареска загледана в слънцето, което се промъкваше между клоните на дърветата. – Мисля, че вълшебство е да направиш нещо прекрасно, без другите да разберат как си го направил. Аз не знам как слънцето идва всяка сутрин, промъква се на възглавницата ми и ме събужда. Но то го прави и аз се събуждам много щастлива. Това е вълшебство, нали мамо?
– Така изглежда, мила.
– Мамо, значи когато ти ме наричаш “Слънце мое”, си мислиш, че и аз съм вълшебна, така ли?
Майка ѝ само се усмихна, но Обична знаеше какво казва тази усмивка. Да, тя, Обична Хареска, е Вълшебна. И така днес тя бе решила да се впусне в едно вълшебно приключение из гората Дзън.
– Няма да бързам, не искам да пропусна нещо точно в деня, в който явно съм вълшебна.
И тъй като бе вълшебна, Обична реши, че днес ще може да прави прекрасни неща, без никой да разбере как ги е направила. И докато вървеше с ожуленото си колянце и замечтан поглед, се озова на място, което имаше спешна нужда от вълшебство. Защото вълшебствата винаги отиват там, където някой се нуждае от тях (точно, както Любовта).
Обична се спря на малка полянка, където малки сини цветя я повикаха с уханието си и чу нещо да прошумолява зад близките дървета. Тя се огледа, не видя никого и реши да попита:
– Извинете, има ли някой зад дървото? – никой не отговори и тя реши, че може би не отговаря, защото не е точно зад дървото. – Извинете, има ли някой там някъде?
Пак никой не отговори, но шумът се чу отново и Обична Хареска пристъпи към дървото, зад което се чуваше шума.
– Ехо, кой е там някъде? Аз те чувам, но не те виждам – тя надникна зад дървото, погледна и срещна две уплашени очички. – Здравей, аз съм Обична Хареска и мисля, че днес съм вълшебна. Ти кой си?
Очичките се огледаха набързо във всички посоки, като не забравиха да погледнат и зад рамото ѝ (всъщност погледнаха толкова настойчиво, че дори Обична се обърна да провери дали някой не стои зад нея).
– Аз съм Страхливко Плашливко – плахо се обади гласче някъде там.
Обична се замисли.
– Защо се криеш?
– Страх ме е…
– От какво?
– От всичко…
– А от мен?
– Малко… да.
– Аз съм вълшебна, не съм страшна.
– Сигурна ли си?
– Ами да, разбира се, можеш да излезеш.
Листата прошумоляха и Плашливко се приближи до Обична.
– Но ти си таралеж! – възкликна Обична. – Нима таралежите се страхуват?
– Ами аз… такова…
– Какво означава да те е страх, Бодличко?
– Аз съм Страхливко.
– Не, аз много бих искала да те наричам Бодличко, може ли? Моля!
Плашливко не знаеше дали може да бъде наричан Бодличко, никой не го беше наричал така.
– Ами, не знам…
– Добре, значи може! Благодаря! А какво значи да те е страх, Бодличко?
Плашливко Бодличко не усети да има нещо страшно в това малко усмихнато момиче и реши, че може да говори с нея. Той се замисли. Откакто се помнеше, постоянно се страхуваше – от тъмното, от звездите, от другите животни, от дърветата, когато шумят по-силно, май от всичко.
– Не знам какво означава, просто те е страх.
– А страхът боли ли? – замисли се Обична, като си мислеше колко я боля коляното, когато падна последния път.
(Страхът БОЛИ ЛИ, ДЕЦА?)
– Ами понякога май боли – бавно отговори той.
– А иначе?
– А иначе май не боли.
Обична го погледна учудено.
– А когато те е страх какво правиш?
– Крия се и се свивам на кълбо.
– А не отиваш ли при приятел?
– Аз нямам приятел.
Обична го погледна с широко отворени очи и подскочи, при което Плашливко се скри моментално под листата.
– О, съжалявам, Бодличко, не исках да те уплаша. Само исках да ти кажа, че аз мога да ти бъда приятел.
Една малка остра муцунка се подаде под листата, последвана от двете очички.
– Защо?
Обична не бе чувала по-странен въпрос. Нима трябваше да има причина, за да бъдеш приятел на някого.
– Ако имаш приятел, няма да се страхуваш повече и ще можем да играем заедно.
– Но аз боцкам – каза унило Бодличко.
Обична клекна внимателно до него и го погледна:
– Бодличко, нима не разбираш. Аз съм Вълшебна! Нищо не можеш да ми направиш.
Бодличко я погледна с надежда:
– И не мога да те убоцкам?
– Можеш, разбира се – каза усмихната Хареска, – но няма да ме заболи. Сигурна съм!
– А ако все пак те заболи…и аз такова…
– Ами имам приятел, ще ми помогне – погледна го Обична с дяволита усмивка.
Бодличко се огледа.
– Кой, аз ли?
Обична го гледаше усмихната и си мислеше:
„Това ще е едно прекрасно вълшебство. Сигурно е много тъжен и самотен без приятел“.
Тя клекна отново до Бодличко и сложи ръка върху бодличките му, а той започна да гледа със страх и очакване. Беше развълнуван, нима можеше да има приятел.
– Знаеш ли, Бодличко, бодличките ти много ми харесват. Мисля, че могат да бъдат много полезни. Искаш ли да се разходим? – Обична обичаше да се разхожда из гората, обичаше да затваря очи и да усеща как миришат дърветата и цветята. Тя мислеше, че това е техният начин да и говорят. И искаше да разкаже за всичко това на Бодличко.
– Ддообре… – каза неуверено Бодличко и пристъпи с несигурна крачка, забол носле в земята.
– Бодличко, трябва винаги да гледаш напред – Обична се опитваше да говори по начина, по който говореше майка ѝ, когато искаше да я научи на нещо важно. – Така никога няма да падаш и което е още по-хубаво, няма да изпуснеш да видиш ето онази пеперуда там и ето онова цвете, и ето онези листенца горе…
Бодличко я гледаше унесено и си мислеше колко прекрасни неща имало извън дървото, зад което се криеше.
Тръгнаха по пътеката и Обична предложи да отидат до реката, която минаваше съвсем наблизо. Вървяха бавно и Обична говореше непрестанно, имаше да разкаже на Бодличко за толкова много неща, искаше да му покаже всичко и то възможно най-скоро. Но знаеше, че все пак не трябва да бърза много, защото за хубавите неща не трябва да се бърза (постоянно ѝ повтаряше майка ѝ).
Стигнаха до реката и Обична клекна близо до брега. Водата беше бистра, на дъното се виждаха малки блестящи камъчета, които от време на време се затъмняваха от минаващи по повърхността на водата листа. Всичко бе магия.
– Бодличко, ела до мен, моля те – извика жизнерадостно Обична.
Бодличко застана до нея и погледна към водата. А там ги гледаха две малки любопитни личица.
– Бодличко, това си ти, виждаш ли? Водата е като огледало.
– Аз такъв ли съм?
– Какъв? Малък, симпатичен и кръгъл?
– Ами май това съм аз да.
– Разбира се, че си ти, Бодличко. А това до теб съм аз, твоят приятел Обична.
Сърцето на Бодличко затуптя бързо. Никога не бе виждал свое отражение, но беше сигурен, че и да го е виждал, нямаше да изглежда по същия начин без Обична до него.
– Мисля, че знам какво е приятел – каза той с тих глас, – някой, с когото не те е страх.
Обична го погледна с усмивка, знаеше, че магията работи и си мислеше колко е прекрасно да е вълшебна.
Продължиха да гледат реката и да си говорят за най-различни неща. Обична накичи Бодличко с различни листа и го чу как се смее, когато се погледна в реката. Той беше щастлив, тя го знаеше. Погледна небето и слънцето и му благодари за това, че днес беше вълшебна. Не беше сигурна дали утре ще е вълшебна, но днес нейната магия беше направила нещо прекрасно.
Върнаха се отново по пътеката и стигнаха до поляната, където се бяха срещнали. Тогава Бодличко се огледа и каза:
– Аз не искам да се крия отново зад дървото.
Обична поклати глава с усмивка.
– Бодличко, цялата гора може да е твой дом. Сега знаеш че не си сам, имаш приятел, а приятелите остават с теб дори и когато заспиш (тя го знаеше, защото когато заспиваше, приятелите ѝ винаги бяха до нея и в мислите ѝ. Тази вечер Бодличко щеше да легне до тях).
Бодличко тръгна по поляната и на Обична ѝ се стори, че ходи по-ведро дори малко забързано. Спираше се да подуши различни цветя, листа. Той също се обърна и се усмихна
– До утре, Бодличко.
– До утре, Обична – отвърна той и си помисли, че утрото никога не е изглеждало толкова хубаво и очаквано.
Мили малки приятели, ако някога сте искали да бъдете вълшебни, то не губете и секунда повече. Нашето сърце и душа са нашите непресъхващи изворчета на вълшебства и те сами ще ви водят по вълшебните пътеки.
Единственото, което трябва да направите е да ги слушате…
В гората Дзън малките сребърни листа отново зазвъняха… Дзън… Дзън… Дзън… Случи се нещо важно и вълшебно… идващо от сърцето!
You must log in to post a comment.