Горската лечителка


Тази сутрин катеричката Веселка се събуди без настроение. Заслуша се в свирещия януарски вятър. Спалнята беше в най-високата част на дънера, точно под клоните, като се замисли, че трябва да слезе по тясната стълба до всекидневната, за да запали печката, а шишарките за горене са на свършване, тя взе решение да остане в топлото си легло.  След половин час прекаран в мечти за пролетта, Веселка си спомни за баба си. От нея беше научила много неща, как да разпознава билките, как да прави отвари, как да лекува горските си приятели и най – вече, как да преборва дни като днешния с работа. Мобилизира се, отхвърли завивката и се захвана с ежедневните задачи. До обед беше свършила много. Печката бумтеше, ухаеше на лешникови курабийки, тя пиеше чай от жълт кантарион за повишаване на настроението и преглеждаше тефтера си с билкови рецепти. В този момент на вратата плахо се почука.

   – Влизай, който и да си, от гости не ме е страх – провикна се Веселка.

   Вратата се отвори, в хралупата заедно с ледения вятър се шмугна мишката Розичка.

    – Страшен студ е, добре че живеем наблизо, аз пак идвам за здравословен съвет. Този път ти нося подарък, изплетох вълнено одеяло, искам да ти се отблагодаря за грижите и помощта. От както се преместихме в гората, подгонени от строежа на новия път, за миг не си ни изоставила – подхвана срамежливо Розичка.

    – Сядай ще те почерпя курабии и хвойново кафе. Как са ръцете? Сигурно са по добре, след като пак си подхванала плетките. Ах, какво е шарено това одеяло, не мога да му се нарадвам! – забъбри катерицата.

     – Добре съм аз, мехлема свърши работа, нали и в него стрита хвойна слагаш, а чая ти от листа на боровинки направо е вълшебен. Дошла съм за децата, много са болнави,  нямат апетит, храната намаля, не мога да им предложа голямо разнообразие.

     Зимата е най-тежкия сезон за дребните горски животинки, запасите им обикновено свършват през януари. Трябва да се прибягва към странни диети, да се ядат необикновени неща.

      Веселка напълни фуния от стар вестник със сушена коприва и като я подаде на притеснената мишка обясни:

    – Ще им стриваш сутрин в кашата да се подсилят, скоро ще започне прясна да набожда, ще те заведа да си набереш. Ето и малко букови ядки, лешниците ми свършиха, но тези също са полезни.

      След като обсъдиха всички здравословни теми за които се сетиха двете приятелки решиха се разходят до кафенето на мишката Шуши. За тяхно улеснение, къртицата Гинка беше прокопала лабиринт подземни проходи. Един от тунелите свързваше хралупата на Веселка с кафенето. Всъщност това беше най прекия път, а под земята не духаше и не валеше.

   Горското кафене се помещаваше в старо буре, подарено от Дядо Иван Горски. На вратата ги посрещна стопанката:

  – Добре сте ми дошли, заповядайте точно имам нужда от помощници. Дядо Иван донесе сутринта цяла количка с провизии, тази есен градината дала голяма реколта, каза че килера му е пълен, да не се притесняваме за храна.

  – Няма проблем, какво има да се прави – засмяно отвърна катеричката.

    В средата на най-голямата маса Шуши инсталира каменна мелничка и показа на Веселка и Розичка как да ронят царевица и да я мелят брашно. Тя в това време се зае да подрежда моркови, ябълки и кестени в плетените панери покрай стената. Разговора се завъртя около Танчо съпруга на Шуши. Оказа се, че предишния ден е претърпял малък инцидент. Отишъл  за вълна до пасището на края на гората, но овцете били прибрани, а мястото оградено от телена ограда. По храстите обаче се виждали бели пухчета, останали от кожухчетата на стадото. Той напълнил кошницата, екзалтиран от успеха забравил за оградата, неусетно се допрял до нея, тогава ток го ударил, хвърлил го на един метър разстояние. За щастие бързо се съвзел, прибрал се жив и здрав. Обаче от уплахата, не бил във форма днес. Стряскал се от всеки шум, сърцето му се разтуптявало.

   – Ще му правиш чай от глог и мента, за седмица ще се оправи – веднага даде наставление Веселка.

  В пет следобед Розичка се сети, че много дълго е оставила сестра си сама с всички малчугани. Разбърза се да си ходи. Шуши напълни кошница с лакомства за децата и я изпрати до входа на подземния тунел. Катеричката остана още малко да побъбри, не и се прибираше, самотно беше в нейната къщичка. След няколко чашки шипково вино придружени с току що изпечени кестени, тя най накрая се понесе към дома.

   Изненадата ѝ беше голяма, когато на люлеещия стол  в средата на всекидневната си, откри сивата катерица Пират.

   – Хей приятелко, завърнах се, не ми понася широкия свят, от дома по хубаво няма – подхвана Пират.

   – Добре си ми дошъл, от два месеца те няма, как беше пътешествието – отговори Веселка.

   – Много интересни истории имам, но е късно, ще ги оставим за утре. Сега само ще ти кажа, че през последните дни живеех на края на селото в дънера на една круша. Всяка нощ търсех храна по хорските дворове. Вчера намерих няколко квадратни филии бял хляб, изгледаше добре, един такъв пухкав, ама откакто го изядох, такъв стомах ме боли, вземи да ми направиш един билков чай – измрънка сивата катерица. 

   Веселка веднага запретна ръкави, разбърка сироп от бреза с мента на прах и го поднесе на приятеля си. Застла леглото в стаята за гости, помогна му да си легне, дори го зави с новото шарено одеяло от Розичка. Денят завърши не толкова самотно, колкото започна.  

Ако утре, мои малки и големи читатели, не ви се става от леглото, защото сте се събудили с лошо настроение или просто ви мързи, спомнете си приказката за неуморната горска лечителка.

 

 

 

  

 

 


2 Отговори на “Горската лечителка”